Сляпата Елиа се влюбва на шестнадесет години в един моряк, който шепне и сякаш няма дори глас. Когато морякът изчезва, не оставя нищо. Освен мирис на цигари…
Ева среща мъж, притежаващ всичко, но не и минало. Въпреки страховете си тя също се спуска в “тъмното”. Там обаче правилата са други.
Това е опасна „игра“, в която участниците влизат канени или неканени. Режисьорът и куклите сменят местата си. Скоро всичко излиза от контрол, а пътят назад е несигурен.

„Слушай сега за червеното. Това е цветът на лудостта. На тишина, която пулсира в косата. Ютия върху желанията. Един ден се помолих в църква много да обикна някого и той да ме обикне, тогава единственият цвят в света беше червен. Бях мъничко като тебе…“
Вярвам, че книгите, както и хората, трябва да получат втори шанс.Написах „Съперницата“ отдавна, но доста бройки останаха неразпространени, защото бях заетаи поотложих разпространението й уж за малко, после още за малко, и така странният парадокс на вечното временно отлаганенеусетно навъртя годините…“

Исках да опиша в романа си коренно различен живот от обикновения. Затова реших моята героиня да е сляпа по рождение. Разговарях с много слепи хора и вкъщи часове ходех с превръзка на очите, докато проумях, че слепите по рождение не осъзнават дори черния цвят. Те не могат да го сравнят с нищо. Нямат сетивото за цвят, като изключим „кожното зрение“.
Най-много ми помогна Роси, наскоро завършила английска филология. Любовната история изобщо няма общо с нея, нито психологизмът, специфичен за героинята ми, но в дългите ни разговори пред мен се откриваше един невероятен свят.
След излизането на романа една моя съученичка, родила наскоро сляпо момиченце, каза, че тази книга е като мое дете и че много я е харесала. Това особено ме зарадва. С близките й, подобно на близките на Елиа, постоянно казвали на момиченцето: „Толкова си хубава!“, „Колко само ти отива тази червена панделка!“, „Колко прекрасно ти стои синята рокличка!“… Наистина, как ще се чувства такова дете сред останалите зависи много от близките му.
В предговора пловдивският писател Никола Джоков, който вече не е сред живите,пише, че „Съперницата“ му напомня по нещо на „Малкият принц“. Навярно защото и Елиа сякаш е дошла от звездите и трудно открива мястото си тук. Надявам се книгата да намери читателите си и да попадне точно там, където трябва. 

Може да поръчате книгата оттук.