Мария Павлова

Всяка идея отдавна вече се е появила под слънцето, но начинът, по който тя покълва в някого, е уникален, точно като отпечатъка на пръстите му.

Според мен, разгръщайки целия потенциал на тази уникалност в героите си, писателят едновременно вечно се мъчи да я сведе до нула, тоест, да надникне поне за миг отвъд нея, където са съкровените извори на доброто и на злото. Или, както пише Достоевски в „Братя Карамазови“: „Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората“.

За мен тази е най-високата летва, майсторството, това е смисълът на писането. Простичко казано, да си все по-добър тълкувател на душата, своята, чуждата и всяка.

Минала съм през какво ли не, за да стигна до тези мисли. И, както наесен листата оредяват, но позлатяват, така с времето почваш да цениш все повече думите, да се скъпиш, да пишеш все по-изчистено. Метафорите също оредяват, редовете се избистрят, и тогава е най-страшно. Вече нямаш какво да те предпазва. Сама си с белия лист и разбираш, че каквито и грешки да си правила, каквито и успехи да си имала, оттук-насетне нямаш никакви оправдания. Всяка дума е отговорност и, ако не сега, един ден ще отговаряш за нея. Затова трябва, както е казал Линкълн, „да говорим само за това, за което сме готови да отговаряме пред Вечността“.

Иначе, ужасно обичам да експериментирам. Сигурно затова съм автор и на романи, сред които и криминален, и на пиеси, и на стихове. И не мисля, че това някога ще престане. Експериментът ме вдъхновява допълнително, разширява средствата, с които мога да си служа, което е добре. Според мен е даже чудесно.

Периоди с липсващо вдъхновение, особено дълги, слава Богу, не съм имала. Но пък може да предстоят. Не знам. Не знаеш какво ще ти се случи и след пет минути, та това ли? Но вдъхновението не е нещо, на което само пасивно се подлагаш. То е като приказка. Чудно и тайнствено е, и в същото време такова, че и децата могат да го разберат. Детето поглежда напред, вижда някакви деца да ритат топка и иска и то да играе с тях, да се включи, и само от идеята, още преди да е ритнало топката, му става по-хубаво. Човек трябва да разбере какво най-вече го вдъхновява и да не спира да подхранва именно това в себе си. За детето ще е желанието за игра. За мене е например желанието да опиша как сляпо по рождение момиче „вижда“ цветовете (Елиа в романа ми „Съперницата“), как най-обикновена млада жена „вижда“ разширяването на реалността си (Зара в „Двойственият живот на една вещица“), или как Мери от „Убиецът беше в Diablo“ „вижда“ истинската същност на един убиец. С една дума, като че ли ме вдъхновява това да видиш невъзможното. Някакъв такъв сетивно-емоционален оксиморон, не същото, но подобно. Разбира се, за мен има и други вдъхновяващи неща, и, надявам се, ще има и други такива неща.

А, и да не забравя! Много ме интересува Времето, неговата нееднородност. Или относителност. Чак някакъв нездрав интерес имам по въпроса. Откъде идва то и къде отива. Какво отнася и какво донася. Естествено, чужди отговори по въпроса има колкото искаш, но аз си търся моите.