Възможно ли е да обичаш някой сезон повече в представите си, отколкото в действителност? Да видим… В представите ми все още ненастъпилата, но бързо приближаваща есен, е великолепна, както винаги. Това съчетание на червено и жълто, килимът от сухи листа, ромоленето на дъжда…

И „рамката“, в която е есента, е великолепна – отпред е лятото, жарко и свободно, с танцуващата по морските вълни светлина, и с възможността от ранното утро да тръгнеш по някоя дълга улица просто така, сякаш улицата е създадена само за теб, и разходката те среща с топлината, но поразхладената топлина, съществуваща единствено, за да ти е приятно.

А задната рамка е зимата – белият сняг, истинският студ, късите дни и безсмислено дългите нощи; очарованието на този бял сняг, удрящо те право в сърцето. Живналото ти от белотата сърце. Сякаш си на чист празен лист, който може отново да бъде изписан.

Всъщност, пролетта е в същите рамки, просто преобърнати, но е толкова жизнена сама по себе си, че не я засенчват. Тя е младостта в сезоните, прилича на влюбването, дърветата разцъфтяват, всичко се събужда, и онова плахо бяло кокиче изведнъж се превръща в многоцветна до невъзможност жива природа.

Но есента? Не като представа, а като действителност. Особено след циганското лято. Дали я обичам наистина? В смисъл, колкото останалите сезони, които са някак еднакви и в представите ми, и наистина? Пушкин е писал за това, но аз трябва да го уловя просто за себе си. Стигат ли ми златните листа и когато реално тръгна по тях, а топлината неумолимо се изплъзва и ще ми липсва следващите няколко месеца? Шумолящите по тях стъпки? Стигат ли ми прелестно приглушените цветове, след като знам, че точно сега те бързо умират?

Няма ли обаче да е като присъда, ако кажа окончателното – обичам, не обичам?А и есента не е само в залезоподобно красивите цветове, тя е и в гроздето, което има невероятна сладост тогава. Именно наесен Земята ни изсипва накуп цялата си благодат и събираме круши, ябълки, какво ли не… Ние, разбира се, не можем да го оценим напълно, не го усещаме пълнокръвно, но когато светът не е бил толкова свързан и търговията не е била като днешната, когато целогодишно имаме разнообразие, хората със сигурност са благодарели много повече за есенния урожай.

 

Есента ти нашепва, показва ти, че плодът е целта на всичко. В него е събрана и сладостта, и ползата, и многото труд, и тайнствеността! А после… после зимата може пак да дойде. И бабите да заразказват приказки, а хлапетата, притихнали до тях, да слушат до безкрай за ледени принцеси и красиви принцове, за страшни неща и за толкова смели герои. Вече няма нужда да сееш, да жънеш, отдъхва си пръстта. Освен това, нищо не се връща назад. Плодът, който е можел да узрее тогава, през есента, а не е узрял, е завинаги мъртъв. Имал е един единствен шанс, и го е пропилял. И докато бабите разказват на децата приказки, кой знае къде е този неузрял плод? Кой знае как изглежда неговото нищо? И колко ли тъгува за безвъзвратно пропиляното време? За сладостта, която е можел да събере, а не е събрал. За ползата, която е можел да донесе, а не е донесъл. За завършеността, която е можел да бъде, а не е станал. За съвършения кръговрат, от който е можел да бъде част, а се е отказал някъде по средата, или даже към края, но важното е, че се е отказал.

И защо ли го е направил? Топлят ли го сега оправданията, които е имал тогава, греят ли го? Чува ли приказките на бабите? Би ли променил нещо, ако можеше да се върне? Есента е времето, когато се досещаш, гледайки богатата плодова жътва, че и ти си част от това всичкото, че и ти разполагаш с количество песъчинки в пясъчния часовник на дните си, и нито една повече. Хубаво и сладко чувство, защото някак те сваля на земята и от най-високия облак, и те изпълва с надежда, ако си я изгубил, а ако не, я усилва.

… Така е с всеки сезон, нали? Той всъщност е вътре в нас. Колко хубаво е това клише! Сезонът е вътре, той е в теб; тревата, лястовиците, тия неизменно споменавани есенни листа, всичко е в теб. Не че го няма и навън, но придобива оня смисъл, под който си го приел, под който си го слял със себе си. И ако, гледайки тия есенни багри, тия вкусни плодове, слушайки тихия дъжд, слушайки думите на капките, ако, стъпвайки по шумолящите листа на дългата улица, ти е хубаво, тихо, приятно, ако в теб е същата тиха, нежна есен, ако чувстваш, че все пак има надежда и в теб да узрее нещо хубаво, значи може би наистина нещата са наред. Ако винаги, при всяко обстоятелство… или почти винаги… или поне често… помниш тази сладост на есенния плод, тая негова завършеност, може би и в бъдеще ще са наред. Защото смисълът е важен, нали? За мен – да. Той е анти-хаосът. Той е онова подреждане на елементите в системата, което създава хармония. Той е да си знаеш мястото. А то няма как да ти е тясно. Тясно ли й е на черешата? На Луната? На птицата? Има ли и една птица на Земята, на която да й се струва, че небето е някак тясно за възможностите й?

Така ме размисли идващата есен… За тия неща, и за още много други. Мислех, че ще ме настрои някак тъжно, или съзерцателно, а ме изпълни с радост. Със светлина. С пролетна новост и с влудяващото лято. С благодарност за гроздето и ябълките, за надеждата и кръговрата, от който и аз съм част, с мили спомени за приказките, които баба постоянно ми разказваше. Те са завинаги в кръвта ми, точно както там има червени кръвни телца и подобни. Но и да съм забравила имената на принцесите и принцовете, и дори какво се случва с тях, помня добре баба. Тя ми е дала много.

Онова, което е зад нас, което е било, особено това в рода ни, представлява нашите корени. От тях започваме ние. От времето, когато малкото момиче е слушало приказките, разказвани му с обич. И от още много, много по-назад.

Идва есента, но тя не идва от нищото. Тя идва от всичкото, което е било, то е предисторията й. Затова може да бъде възприемана по милиони начини. И е възприемана така. Иначе, колко смешно ще е някой да ми каже например: Не, грешиш, не плодът е смисълът, а цветът. А друг да каже: И плодът, и цветът са важни.

Е, по-приятно би ми било със сродните ми души. Които възприемат есента повече като мен. Тук се усмихвам. Защото знам, че съществуват, и са много, и не съм си самодостатъчна, а са ми нужни, и защото харесвам това сродно възприемане. Този хармоничен летеж на песъчинки от разни часовници. И колкото повече наближава Есента в живота ми и песъчинките намаляват, толкова повече ценя споделеността…

 

7 септември, 2020 г.

Leave a Reply:

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *