Ще започна с това, което и два месеца по-късно ми липсва – Гран плас, централния площад на Брюксел. Знаех добре как изглежда, но когато го видях и на живо, ме порази.

Това място е толкова красиво, че ти спира дъха,
влюбваш се и повече не го забравяш.

Оставя ти нещо като носталгия, желание да се върнеш. Бях го наблюдавала на филми и снимки, но щом действително попаднах тук и стъпих в сърцето на града, се озовах в друго измерение, което сякаш нямаше как да съществува, а съществуваше.

Ако не бързах постоянно и имах повече време, щях да стоя часове на площада и да се любувам на всяка сграда, която е като планета в своеобразната малка, затворена и самодостатъчна вселена. И бих предпочела да не нося смартфон, защото автоматично започваш да снимаш, не можеш да устоиш. Някой ден се надявам да се върна с изключен телефон и без разписание на времето.

Малко история… Гран плас е историческият център на града и почти не се е променял от 1695 година. До 14-ти век тук е имало малки дървени къщички, но те започнали да отстъпват място на по-големи къщи, строени от богатите жители на града. Главното здание е кметството, то е от петнадесети век. Някъде по онова време занаятчийските гилдии взели да се замогват и искали да са близо до градските първенци, до политическия елит, затова построили големите сгради до кметството. То е най-високото от всички здания и впечатлява с колониалния си готически стил. Катедралата е висока деветдесет и шест метра. Сградата на Брюкселската община завършва с медна статуя на покровителя на Брюксел, архангел Михаил.

Домовете на бившите занаятчийски гилдии са плътно един до друг. Ако бяха отдалечени и площадът беше по-обширен, а не така компактен и наситен, навярно нямаше да въздейства толкова. Грабва те тази сгъстена красота на историческата и на архитектурната „материя“, сгънатото в самото себе си пространство, от което внезапно ставаш част. Вървиш насам по някоя от съседните улички и в миг се свиваш и ти в себе си, усещанията ти се сливат с Гран плас и възприемаш всичко по-интензивно. Но въпреки концентрацията си площадът не те притиска, едно необяснимо противоречие, което явно си е в реда на нещата, защото и разнородните стилове са в хармония.

За Виктор Юго, живял известно време тук, това е най-красивият европейски площад. Всяка сграда си има име. За да бъде разпознаваема има и символ, дом-звезда, дом-лебед, дом-гълъб и т.н. Под колонадата на дом-звезда е „Спящият рицар“, в чест на белгийски национален герой. В дом-лебед Карл Маркс е писал „Капиталът“, но историческата личност, одухотворяваща и до днес площада, е Юго. Преди срещу кметството се е намирал Хлебният дом, в който съхранявали хляба, по-късно домът се превърнал в Дом на краля, а днес е исторически музей.

Гран плас, който е в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО, е смесица от готика и помпозен барок, плюс проценти модерност. Смесването е характерно за Брюксел, градът е като калейдоскоп и често можеш да оприличиш улица или сгради на места другаде по света. Една улица например поразително ми напомни улицата край кукления театър в Пловдив, изживях истинско дежа вю.

Тази разконцентрираност обаче ми попречи да уловя духа на белгийската столица. Ако оприличим града на човек, той не че няма характер, но характерът му е някак хаотичен, разпилян, твърде разнороден. Разбира се, няма как град с такава история да няма дух, но за малкото време не го улових. Във всеки случай много блогъри и туристи споделят същото. Нещо, което със сигурност не може да се каже за Рим или за Париж например.

Най-пренаселен Гран плас става три дни през август, веднъж на две години, когато тук се полага цветен килим, след чието разгъване следва музикален мини спектакъл. Бях на площада и по тъмно, хубаво е да се посети именно два пъти. Красив е дори когато дъждът не спира, очарователно огрят е от слънцето, впечатлява и вечер, когато фасадата на кметството е осветена. Ако съм откровена, предпочитам естествения й вид, но си струва да се види атракцията.

В Брюксел можеш да се изнервиш и когато вали,
но и когато не вали, защото все очакваш да завали.

Докато бях там, дъждът не беше студен, а по-скоро досаден, тих и не много силен. Само на моменти се засилваше и ставаше твърде неприятно, ако не можеш да се скриеш някъде. После пак отслабваше, спираше, като че си почиваше, и дъждовната въртележка пак започваше.

В един момент дъждът много ми хареса. Беше девет сутринта, пиех кафе. Бях включила телефона на видео и го бях закрепих на поставката така, че да снима улицата.

Това е обикновеният Брюксел, дъждовен, или полудъждовен, следдъждовен. Една хубава дъждовна утрин. Приятно е да си седиш в кафето, да пиеш кафе и да гледаш навън. Нещо като първия поглед към града. Тук сме близо до Европейския парламент.

Втори път дъждът ми хареса, когато забелязах гълъби на една мокра улица. Но навярно пак беше от моментите, които докосват лично теб.

Последната вечер обикалях квартал „Саблон“. Бях изморена от предните дни, а и кракът ме болеше още от втория ден, явно бях стъпила накриво и болката се засилваше.

Онази вечер студът така ме изтощи, че ми се прииска да се прибера и само да си почивам. Като влезех в магазин или в метрото се чувствах добре, но не и навън. И този студ беше прикрит като дъжда, нямаше силни напъни на вятъра, масите на кафенетата отвън бяха пълни с посетители под отоплителните уреди. Но мръзнех и дори не влязох в „Тифани”, а щеше да ми е интересно. Поне заради Одри Хепбърн и Капоти, макар че сме далеч от Ню Йорк.

Само тогава усетих така студа, макар следващото утро преди ранния ни полет температурите да бяха по-ниски. Може въпросната вечер просто да надделя умората. Иначе, районът „Саблон“ с галериите и бутиците непременно си заслужава да се посети. Ако все пак улових нещо от брюкселския дух, беше именно тук. На френски „sablon“ означава „мек пясък“. Далеч в миналото това място е било покрито със смес от глина и пясък, това всъщност е бил път, водещ до градските порти. Днес е престижен бохемски квартал, който включва парк, площад и улички.

Има изискани ресторанти, барове и кафенета, тук са и музеите на изящните изкуства. Когато дойдох, площад „Гран Саблон“ вече имаше коледна украса. Посетих и готическата църква „Notre Dame du Sablon“, която не впечатлява с размери, но и отвън, и отвътре е много красива.

От другата страна на площада всяка неделя има голям пазар за антики. Наблизо има и много магазини, включително бутиците.

Атомиумът също влизаше в задължителния ми списък. Винаги съм се интересувала от астрономия и физика, и бях решила непременно да го посетя. Гигантският атомен модел (част от кристалната решетка на железен кристал) е построен през 1958 година за панаира на Брюксел. Като част от Експо–58 той символизира модерната архитектура, самия панаир, а също мирното използване на атомната енергия. Трябвало е да съществува половин година и да го демонтират, но, подобно на парижката Айфелова кула, оцелява и до днес, като от 2004 година до 2006 година го обновяват. Превръща се в много харесвана атракция.

На живо се оказа много по-голям, отколкото очаквах. Направо е огромен. Все едно приближаваш гигантско виенско колело, в което можеш да се разходиш. Има богат избор на сувенири, също и кафе, най-горе има ресторант, а ученици от цял свят приспиват в „Детската сфера“. И на мен ми хареса!

Но нещо друго се оказа много по-малко, отколкото очаквах. Изненадах се, въпреки че бях чувала десетки туристи да се изненадват по същия начин. Става дума за Манекен Пис, известната статуя на Жулиен, пикаещото момченце, чиито костюми периодично се сменят, и случайни посетители могат да участват в преобличането. Има и подобно момиченце, и куче, но тази статуя е най-известната. Тя е съвсем близо до Гран плас. Според преданието момченцето спасило града от вражески боеприпаси, но наистина е поразително малко. Туристическият наплив тук е постоянен, наоколо има шоколадови подобия на статуята, можеш да се снимаш с тях, да си купиш шоколад с такава форма, някакъв сувенир.

Негово Величество Шоколадът господства в града,
както и бирата, дантелата или комиксите.

Произвеждат го отдавна, а традицията е най-добрата гаранция за качество. Има стотици вкусове и нюанси, но и аз като почитател на обикновения млечен шоколад останах очарована. Бях си набелязала една марка, само че докато стигна до съответния магазин си намерих неоспорим фаворит, Neuhaus… На времето Жак Нойхаус открива семеен бизнес със свой роднина аптекар и така двамата създават първата европейска „фармацевтична сладкарница“. По името й личи, че в нея са се продавали не само лекарства, а и шоколад. Самият господин Нойхаус измислил доста от известните ни днес шоколадови рецепти. Историята продължава и нататък, и, както и вкусът на шоколада, понякога е сладка, а понякога горчива. В Белгия можеш дори да пиеш бира от шоколадова бутилка. Тук можеш да откриеш шоколадови бонбони с розова вода от България, или пък посипани с истинско злато…

Това е един от магазините на Neuhaus, в него продаваше и българка, която веднага разбра вкусовете ни и ни ориентира какво да си вземем.

От кафе-ресторанта на върха на MIM, musical instruments museum, се открива красива панорамна гледка към града. Някога сградата, която сега е музей на музикалните инструменти, била шивашко ателие.

Тя е в стила, присъстващ нерядко
в белгийската столица – Art Nouveau.

Бях и в „Amadeo“, също култово заведение, в което сервират ребра и ти носят нова порция щом си ги изядеш. Опашката с чакащи отвън е огромна, а атмосферата вътре е много приятна. Освен това в Брюксел трябва непременно да опиташ, най-добре на открито, картофките фри с майонеза, мидите и вафлите с шоколадов пълнеж.

Към този град, както, разбира се, и навсякъде другаде, можеш да подходиш по много начини. Тук със сигурност могат да се открият и по-тъмни места в градското ежедневие или в нощния живот. Моята нагласа обаче беше, че ще пиша за тях само ако случайно попадна там, което не се случи. Затова впечатлението ми от петдневния ми престой може да се изрази с една единствена дума – хубаво. Има какво да се види и можеш да се почувстваш чудесно. Скъп град е, цените са високи, но и социалните помощи са големи, и, както казват, ако някой тук проси, е само заради мързел или възползване от системата.

Видях млади хора, които след работа обикаляха поединично улиците и събираха средства за екологични каузи. Минах край нажежен протест до Европейските институции. Няколко пъти пътувах далеч от центъра и попаднах както на много изискани квартали, където къщите сигурно са с баснословни цени, така и на доста по-скромни места.

Бях с приятели, и в Брюксел два пъти представихме романа ми за изчезването на пчелите, „Мистерията B–FILES“. Първия път беше пред българската общност, втория пред български ученици. Срещите бяха мили, чудесни и плодотворни, те отразяваха хората, които дойдоха. Благодарна съм за организирането им, за посрещането, за отзивчивостта.

Какво да кажа накрая… Уж снимах уличката с „дежа вю“, но не съм я запазила. Или толкова съм се учудила, че съм забравила да снимам. Всъщност, хубаво е, където и да отидеш, поне в един момент нещо така да ти хареса или да те учуди, че само да стоиш там и да го съзерцаваш, и нищо друго дори и наум да не ти идва да правиш. Може пък този момент да е бил моят такъв. Едно от красивите места на Пловдив наистина се беше пренесло там. Разбираемо е, архитектурните школи са били едни, не е изключено и самите архитекти, проектирало се е и се е строяло в едни и същи векове. Но е изумително неочаквано и оставя следа. Като гълъба в дъжда, даже и като пронизващия студ. Защото не знаеш, че ще се случи и не си подготвена.

И тогава в теб се ражда следа, и тя повече няма да се изтрие.

Като става дума за пътешествия, не е задължително такава следа да ти остави само известен музей, някакво издигнато в култ място, някоя статуя.

Често впечатленията са като фото, като снимка,
но внезапно се появява и рисунката, картината…

Снимката няма корен, а рисунката има. Гълъбът в дъжда… Гран плас, особено в първия миг. Уличката с дежа-вю… Неочакваният студ, за който и досега ми е трудно да намеря най-точната дума. Тихото безметежно усещане в кафенето. Атмосферата в църквата.

Но може би и да минеш край „Тифани“ и да не влезеш. И вкусът на бонбоните.

А, да, болката в крака. Доста време продължи след като се върнах, но вече мина. Всъщност, не опитах картофките фри и вафлите, не бях гладна и не исках да пропилявам това. Не успях да посетя и ателието на Елвис Помпилио, дизайнер на шапки. А според мен той прави много хубави шапки. И, докосвайки ги, може би щях да уловя и нещо от душата на дизайнера – негов момент-рисунка. Нещо хем видимо, хем невидимо, което не побеждава преходността, но я прави поносима.