Двойственият живот на една вещица

Двойственият живот на една вещица
Двойственият живот на една вещица – Мария Павлова

В объркания и безличен живот на Зара внезапно се появява Марта, древна вещица, и й дава от силата си. С напътствията на учителката си младата жена постига много, но в един момент се изправя пред избора или да изгуби магическите си способности, или да причини смъртта на скъп за нея мъж. В крайна сметка го спасява, превръщайки се отново в обикновена жена, като изгубва и любовта му.
Зара продължава духовното си пътуване съвсем сама. Стъпка по стъпка, придвижвайки се сякаш в най-черния мрак, тя най-сетне успява да види хората и Вселената от невероятен и неочакван ъгъл. Това й помага да разбере как да се измъкне от собствените си ограничения и какво всъщност е любовта.

Представи си времето, когато на небето още е нямало птици. Представи си небе, по което никога нищо живо не прелита. И така е било милиони години. Сега си представи, че ти живееш тогава, че си някъде долу и гледаш нагоре. И в душата ти бавно, след хиляди нощи и дни на съзерцание, пък и по няколко минути само да е било, се ражда нещо неназовимо. Не можеш да го облечеш в думи, в мисли, дори в чувства, но то вече е в тебе и расте, развива се като живо същество. И един ден, както си вървиш по някоя горска пътека и търсиш ягоди, без дори да се сетиш за небето, което е забулено от клоните, внезапно хвърляш кошницата с набраните ягоди и… Знаеш ли какво правиш? Разперваш ръце и се затичваш напред, ръцете ти са много неуверени, смешни, неуместно разтворени. Но ти следваш този настойчив порив и ето как малко по малко, след може би сто, двеста, триста метра, а знам ли, след може би и още триста години, когато си някоя съвсем друга жена, започваш да движиш ръцете си нагоре-надолу, нагоре-надолу. Никога не си виждала, не си сънувала даже птицата, ала истината е, че я носиш в себе си, че винаги си била част от нея и тя от тебе. Щом има небе, то те чака, вплетено в пълзенето ти, в ходенето, в тичането.

В крайна сметка, Зара, ако достатъчно дълго си гледала в посоката на невъзможното, един ден му отваряш пътя за насам. И тогава ти е хубаво и радостно. Чувстваш се така, защото си предопределена за това. Но и те боли, тъй като всяко отваряне е като разпъване на кръст. Това е мигът, когато от плътта ти се измъква всичко онова, което толкова дълго те е притискало. Измъква се и боли, защото най-накрая усещаш цялата тежест на миналото си, цялата теснота и скованост на живота си. Боли те, че си живяла така. Миналото ти, което те е притискало, също те е карало да поглеждаш нагоре, но сега, когато се освобождаваш от него, хем си окрилена, хем кървиш…

Ти усещаш, че ти предстои всичко това и се плашиш.

Leave a Reply:

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *