КАКВО Е ДА СИ ЖЕНА

Мъжът трябва да бъде силен,
но каква трябва да бъде жената
така и до днес не разбрах.
Може би затова се уморих
и като глухарче в пристъпа на вятъра
изтрих мечтите си и оголях без тях.
Смених сама картината на Бог за мене
в мига, когато се уплаших от света
за първи път. Кога ли бе това?
Кога издишах първата невидима тъга
и тихо я посях в пръстта на времето?
Кога превърнах радостта
в случаен гост на високосни пролети?
Кога забравих с трепет да очаквам
мириса на всяка нова свежа пролет
и вливането й в кръвта на тласъци?
Кога след пожълтелите листа на някой сън
западаха снежинки по косите ми?

Мъжът трябва да бъде силен,
но каква трябва да е жената
така и досега не разбрах.
Думата ми се губи, убягва ми някак...
Любеща? Вярна? Красива?
Вечно влюбена? Вечно готвеща? И добра?
Все разбираща? Или може би кучка?
Лоша вещица? Уморих се така.
Свлякох се в рая на посредствеността
и предадох Исус за малко спокойствие,
за наградата да стана невидима,
като се слея с тълпата
и приема бездарието за нормална мярка.
Притисна ме гравитацията на полуживота
и по цели нощи от нея не мога да спя.
Но дори в едно възкръсване на утрото
открих ли и прашинка безусловен смисъл
за целия така объркан, смешен свят?
Открих ли начин мъничко поне
да го направя по-добър,
за да съм спокойна за мечтите на детето си?
Успях ли някакси да вложа мъдрост
в поуките, които й оставям за след мене?

... Понякога опитвах да се гмурна
в пределите на някой златно лилав залез,
за да запаля с пръсти всичките палитри
и после ангелска любов да ме настигне
и мигом да ме изцери. Понякога опитвах, до сълзи.
И залезът е като мене смъртно уморен,
той сигурно се пита – ето, утрото,
то просто трябва да е светло, ала аз,
как да намеря себе си в един единствен цвят?
Нощта е залезът, почернен от умора,
притиснал някъде дълбоко във душата си
смеха и блясъка на милиони цветове,
изригнали от лавата на чезнещи слънца.
Нощта е моята натрапена съдба.
Просто твърде безлична планета Земя,
ей тук, на ръба на Млечния път,
изостанала от вибрациите на космоса.
Няма начин обаче в пороя от светове
да е все същото. Все някъде там
не умират мечтите и залезите не залиняват,
все някъде, на някое друго място,
радостта е постоянна еманация на сърцето
и все някъде... да!, сетих се най-накрая -
онази дума май е „крила”.

Твърде нежна поанта за тука обаче,
по-добре да заспя, че след утрото
силата пак ще владее безсрамно света
и всички ще притиска с тежестта си.
Неовладяната сила
срещу двайсетина грама тежаща душа.
Истинското разпятие –
приковани за нея крила, нани-на...
Недораслата сила, която
може само да подрязва крила.
Докога?
Тези глупави роли...
Боже, ако малко поне си на моя страна,
хвърли по мене падаща мълния,
разтърси ме до смърт, ядосай ме някак,    
но не давай пак да мълча.
Искам себе си - искам крила!
Искам като пъстроцветна пеперуда да се родя
от черното гърчене на тежката нощ
и да пренеса през нея цветовете на залеза.
Сама. С крилете си. Да нарисувам свобода.
И после, по дяволските устни на усмивката
ще пръсна силата
на хиляди парчета синева.
Като огледалото на ледената царица.
Недораслата сила, която
ме прави недорасла жена.

юни, 2010