Мария Павлова




  Желание
  
  Пресъхнаха ми устните, до корени изсъхнаха,
  но още не целувай и парещо залипсвай им,
  на пепел направи ги, отново да възкръснат
  в оазиса-желание и да изчезнат мислите.
  
  Под кожата стаени, потръпват тайно ласки,
  но пак не ме докосвай, да плъзнат като мравчици,
  с предчувствие за нокти смехът ми те одрасква
  и думите се спъват, и думите престават.
  
  А връхчета набъбнали нахално те приканват,
  облизвам сухотата в един предълъг миг,
  ти още не помръдваш, но с погледа си властен
  ме обладаваш вече, все по-дълбоко стигаш.
  
  Сега те омагьосвам, небето ще ти сипя,
  а може да оставя да пиеш мен самата -
  да се взривя, и пак, и пак, и бавно да притихна,
  да се слепят във тъмното разнежени телата ни.
  
  Ти вечно си потокът, а аз съм златна рибка
  и сътворявам всяка извивка на мечтите ти,
  а после съм реката - без дъно и без бисери,
  която все преплуваш, от мен съблякъл всичко.
  
  И в синкавата стая на тръпнещи фантазии
  по цяла нощ съм твоя безкрайно жива приказка,
  а принцът в мен пробужда една Шехеразада,
  заслушана в сърцето му, останала без мисли.
  
  1.2. 2006г.