Мария Павлова




Ти дойде

Ято горещи светулки се пръснаха в мрака
като златни копнежи и изпълниха стаята.
Ти дойде и светът преобърна се, сякаш
оживяха нещата, за които преди си мечтаех.

Помня как ме отведе при блестящите чайки
по пътека от сухо сено, разстлана в набето.
После дълго се смяхме и целуна ме май -
тази нощ, мили мой, ми открадна сърцето.

Тази нощ, с трепет нов, станах твое разпятие
под лунната лампа, в побелелия ръб на света.
И прегърнати влюбено, оплодихме тогава Земята,
с теб стръкчета обич засяхме във сухата пръст.

Синя рокля ще сложа, любими, ако синьо харесваш,
ще съм морска вълна, ще бода като роза.
Ще разсипвам в леглото ни топло ухания есенни,
ще съм стих за любов или пък сънена проза.

Времето е малък камък, ронещ се на песъчинки,
нека ги спояваме не в пръстен, а в красиви мигове -
да съхранят те всичко, през което сме преминали
и да изрисуват вечността, в която ще пристигнем.