Мария Павлова

 


  В дъжда
  
  Късата й рокля приличаше на комбинезон. Черната, леко къдрава коса също беше къса и подхождаше на тъмночервеното червило. Огледалцето й показа, че пак е най-красива. Марина облиза устни.
  Като цвете съм, помисли си тя, хищно цветенце. Партито беше в разгара си, музика, звън на чаши, познати лица. Мъжете я наблюдаваха скрито или явно и тя чудесно съзнаваше какво виждат - стройните бедра, гладката като...
  - Като на Снежанка кожа! - каза си Марина.
  Нека гледат - беше й приятно. Но понякога й се приискваше да се изхлузи за малко от тялото си, да го остави, както е например сега, подпряно на масата, и да отлети. Беше сигурна, че никой няма да забележи, че е останала само обвивката. Представяше си как протяга безплътни ръце към небето, достига го и го задминава; после, някъде в безкрая, валсира с ефирно като нея същество, звездите танцуват край тях и от трептенето им се създава музика.
  Глътна второ хапче. Сама в небето, без това отвратително главоболие. Звучеше хубаво! Самотата, всъщност, не я плашеше - за нея тя беше нещо като любимо ястие. А любовните й истории приличаха на вкусен десерт, който се поглъща бързо. Сексистории, каза си тя, каква любов?
  Взе чантата си и тръгна към тоалетната, после са измъкна навън. Беше започнало да ръми, скоро дъждът се усили. Капчиците я замерваха, роклята й взе да прозира.
  Нямаше таксита. Марина покри главата си с чантата, но това не помогна. Ако продължаваше така, щеше да се измокри цялата. Реши да се върне и тъкмо се обърна, една кола рязко спря до нея. Стъклото се спусна и мъжът предложи да я закара. Марина отказа. Тогава той слезе и разтвори голям чадър, който криеше зад гърба си. Тя се стресна и за пръв път погледна с интерес.
  - Може ли поне да те изпратя?
  - А защо не ми подариш чадъра?
  - Защото си прекалено красива и си търся повод да се запознаем. Е, здравей! Казвам се Виктор!
  Тя се мушна под чадъра и в миг се наелектризира от близостта му. Знаеше, че е секси - мократа й коса, може би поразмазания грим, прилепналата в момента рокля. Гърдите й бързо се повдигаха, сякаш е бягала, подръпна леко роклята надолу и почти всичко се откри. Под плачещите небеса не остана нито едно скрито желание.
  - Как се казваш?
  - Марина.
  ...Бързаха към най-близкия хотел. По едно време той спря, притисна я и я целуна. Прииска й се минувачите да изчезнат. Преглъщаше бързо, ръцете й се заравяха в косата му, сплитаха се зад гърба му и се отпускаха надолу. Имаше чувството, че от него към нея се носи енергия, пулсация, и от това тялото й омекваше. Като след бутилка вино, когато с несигурна крачка върви към дансинга...
  И това е танц сред звездите! - каза си тя и усети нещо солено в дъжда.
  
  " " "
  
  Виктор влезе в банята, взе кърпи и й подхвърли едната. Тя изтри косата си и видя, че той е до нея.
  Кърпите паднаха. Изведнъж изпопадаха и страховете й - че пак ще е само до изгрева или до следващата седмица, че после ще е още по-самотна. Падаха и капчици, в същия нетраен ритъм биеше сърцето й.
  Тогава остана гола, като скалите или есента; само по мокра рокля и бикини. Понечи да се прикрие, но нямаше смисъл, той я видя - тъмните му очи жадно проследяваха гърдите й, зърната, всяка извивка и копнеж...
  Ръцете му внезапно приближиха, хванаха роклята и я раздраха, както се отлепя станиол от шоколад. Марина се погледна - имаше чувството, че се разпада. После разкъса бикините й."Ау, каза си тя, докато опитваше да запази равновесие, ау, аз...зума за 99 долара!" Изсмя се - тази мисъл беше единственото поносимо нещо в дъжда, простичка дъга от прозрачното бяло, розовите цветчета, зелените листа и съвсем бледите дръжки.
  Дръпна нервно блузата му, ала той я отблъсна и бавно се съблече, най-накрая разкопча дънките, нямаше слипове отдолу. Щом остана гол, тъга скова гърлото й, тялото й го желаеше, беше разтворена като мида сред вълни. Кожата й го искаше, още не я беше докоснал, а тя усещаше как я гали, езикът му невидимо обикаляше по устните й. Някак, от главата й, тръгваха тръпки...
  Стаята се смали или стените се отдръпнаха, леглото пропадна. Дъждът пак не спираше, и понеже вече нямаше стая, проникваше направо в нея; от струите Марина се преви назад. Легнаха в нищото и тогава мъжът също проникна в тялото й, стоварваше се като блъскана от вятъра врата, нагоре-надолу, нагоре-надолу. Тя впиваше нокти в гърба му и стенеше от удоволствие, сякаш беше с много мъже. Устните й пресъхнаха, беше изцяло оплетена в паяжината и искаше да е там, да гледа попилото му страстта лице...
  
  " " "
  
  На другата сутрин беше изчезнал, заедно с дъжда. Щом отвори очи, Марина не осъзна веднага, че го няма. Прииска й се да се любят, да плъзне ръка по тялото му, докато е сънен и отпуснат. Обичаше да прави любов сутрин, искаше да го гали там долу, да го целува нежно, да го накара да полудее...
  Но беше изчезнал. Утрото се процеждаше с вкус на праскова, капеше по гърдите й и се събираше край сърцето й. Марина заплака, не можа да издържи слънцето навън и празнотата в стаята. Плачеше без звук, в това топло утро трябваше да е с него, да го прегръща, да му говори още няколко часа поне!
  Те въобще не бяха говорили, освен няколкото думи в началото. Ръката й пропълзя към корема, после надолу и пръстите й бавно зачертаха кръгове. Сълзите й изсъхнаха, като малки белегчета по красивото й лице.
  Беше хубаво, толкова хубаво! Тъмната му коса, тъмните очи, в които нещо я повличаше... Като дете през лятото ходеше на село и там, на двора, имаше кладенец. Бяха й казали да не се надвесва, но когато нямаше никой, Марина се хващаше за стените и се навеждаше. Дълго гледаше дълбокото, без да мига, ала то оставаше скрито. Също като неговите очи.
  Казваше се Виктор - просто име без самоличност. Марина си представи как той се стоварва в нея с някак непроменяща се сила. Пръстите й се движеха все по-бързо, понякога спираше, за да отложи края, после почваше пак. Той се движи в почти съвършен ритъм, като машина...Марина надигна главата си от възглавницата и изохка, конвулсиите я разтърсиха, пръстите й постепенно спряха, ръката й остана да лежи там, докато изсъхна.
  Също като дъжда, доизсъхващ в утрото. Ама че сравнение, каза си тя и се засмя. Ау, помисли си след малко, да видим сега как ще си ходя със скъсана рокля и гащи!
  Усмихна се пак, стана от леглото и тръгна към прозореца, разтвори го и дълбоко вдиша. Усещането й беше познато - винаги ставаше така. Какво толкова, просто само нощ с поредния мъж. Нима имаше нещо трайно в света около нея? Погледна близката църква, изтърканото сякаш небе, погледна крачещите по улицата мъже, без да прикрива голотата си. Те я забелязваха и замръзваха на място. Като преяли кучета, каза си Марина, които обаче не могат да не посегнат към поредния кокал на пътя им.
  Лошото е, че харесваше т о ч н о  т а к и в а мъже.
  Тя видя желанието в очите им, проникна още по-надълбоко, стигна до мястото, където може би е душата и не откри нищо ново там. Върна се до леглото, взе си цигара и я запали.