Мария Павлова




Парещи въглени

Дъхти на трева тая нощ, моя обич, дъхти на любов -
виж Луната-вълшебница с бели пръсти изплита ми плитка
и накрая поема звезда и завързва косите...
Пак ме водиш нагоре, по пътека от върбови клони,
тук-таме е осеяна с парещи въглени,
ти ми казваш, че това са от Огъня светъл искрици
и политам през тях аз без страх, като търсеща птица.
Знаеш, много боли...грозни сенки захапват петите,
във крилата опитват следи да оставят,
за последно обаче се мъчат да вържат мечтите ми -
аз вървя с теб, любими, и те оредяват.
Отведи ме в топлината на твоите устни,
приюти ме, свий ми пристан в очите си галещи
и ръката ми само по пътя докрай не изпускай.
Ще ти дам стръкче нежност и теб ще подпаля,
ще ти шепна за женските тайни и глупости,
а на някой завой ще ти кажа внезапно "Обичам те!"
и в сърцето ти звездни коси ще залутам.
Ще съм бъдеще твое, може би никога сбъднато,
но какво от това - ще те чакам дори и в отвъдното -
там, където душите почиват за малко и после отново
се зарейват във земния пръстен и с Бога говорят.
Дъхти не на грях, моя обич, а на зреещи праскови,
докосни се до клоните, от медена сладост тежащи,
нека влезем в съня им и разсъним небето от ласки!
Ще отхапя от светлия плод и ще потръпна от щастие.