Мария Павлова


Приказки за Вярата - 9 (лилаво)
  
  
  Представете си, че някоя малка буболечка може да говори и има в речника си думата "слънце"...Но какво общо ще има това със самото слънце?
  Та тя дори не го вижда. Светът на буболечката включва само нещата, които се намират на близко разстояние от нея. Не че слънцето се крие, напротив, милва я с лъчите си, както и най-голямото дърво или розите в градината, или бягащите антилопи; изпълва я, приютява я, ала буболечката просто не го забелязва. Очите й са твърде мънички и не успяват да надскочат дори върха на тревите. Така че, ако използва думата, то е само защото чувства нещо неясно, неразбираемо, но същевременно толкова осезаемо за кожата й, че просто не може да не го нарече някак.
  И тя си съчинява - слън-це, слънце...
  А ако пише стихове, сигурно много от тях ще бъдат за топлото присъствие в безкрая. Ще се чуди въобразява ли си го, истинско ли е, полудява ли.
  И ние имаме подобно присъствие, нещо като духовно слънце, излъчващо любов, сбъднатост, мека топлота...И макар преводът му на земните ни езици да е объркан, все пак е възможно да се изрази:
  
  Изпитах аз...усещане върховно
  за нещо, всепроникващо, дълбоко,
  стаено в отраженията на залязващи слънца
  и в океана, и в танцуващия въздух...
(Уилям Уърдсуърт)
  
  И, за разлика от малката пленница на тревния лабиринт, можем да осъзнаем ограниченията на света си и да повярваме, че най-красивото е невидимо за очите. А отворим ли така клетката на възприятието, пък и докато я отваряме, ни се открива дълъг път.
  
  " " "
  
  ...Някак "помниш", че той води към Слънцето - онова нещо всепроникващо, дълбоко, което е отвъд видимото. Никога не си минавал по него, но по някакво безсловесно внушение сякаш знаеш накъде те води.
  И вървиш ден и нощ, пресичаш градове и села, държави, пустини и планини, гори, заобикаляш замъци, изоставени къщи, наблюдаваш шумни панаири. Ако не е усещането накъде вървиш, щеше да прилича на най-обикновен път. И щеше да е все едно дали се движиш по него напред или назад, или спираш някъде и се установяваш до края на живота си, или хващаш който и да е друг път.
  Но ти усещаш Слънцето, и то все по-силно, и така всичко е различно. И ето че един ден - ...случвало се и приживе - се изправяш пред него.
  Присядаш на "брега" и си казваш, че си е струвало, и това е последната ти мисъл, защото мислите са вече твърде нищожни. А огромното нещо приветства завръщането ти, приема те обратно, мъничката частица, живяла във вълнуващо пътешествие. То също се е вълнувало, защото само чрез тебе е можело да изживее това. Пътуването всъщност е едновременно приближаване и раздалечаване, (пре)откриването на духовната ни същност и разпръсването й в измерението на формите.
  
  Всеки си има своя пътека. Странно, не са широки пътища, напротив, съвсем тесни пътеки са, колкото да минаваш оттам, а дават най-голямото усещане за простор. Не знам защо е така, навярно заради свободата да бъдем себе си, когато вървим по тях.
  Или пък може би това са просто следите ни в света, не неизвървяното, не миражите или утъпканите пътища, а кристалните нишки отвъд всяка заблуда, грешка и умора.
  И някак...потъват в бъдеще. Казват, че всичко, което е било, става и ще бъде, вече го има някъде. Аз не вярвам в това. Духовните ни пътеки създават такъв свят, какъвто пожелаем. И може да е никога несъществувал.
  Свободата да не бъдем и предречени - вдъхновяващо е.
  
  По рождение носим нещо като венчални пръстени с душите си, затова сме уникални. И когато някой свири своите ноти, а не чужди, дори боговете замлъкват, за да слушат. Небето притаява дъх пред тази детска и чиста, и значи, все пак възможна мелодия.
  Били сме на този свят, за да се учим, но аз мисля, че сме тук най-вече за да го омагьосваме, да му даряваме мелодиите си, подобно на пчели, които не събират мед, а го разпръсват. И ако живеем сиво и скучно, то е защото сме загубили вярата в себе си. А когато тази вяра е мъртва, звучим фалшиво и остава много тъга, наслоява се и даже светлината боде. Все едно златната рибка да изпълнява желания, затворена завинаги в някой аквариум. Едва ли ще може, дори и да иска.
  Ние сме небесните пратеници, носим своите песни за земята и като стръв ги поднасяме, за да няма черупки. Живеем, за да разравяме пръстта, да разсребряваме чернозема, както художникът рисува къща и й придава себе си, и тогава това вече не е просто една къща, а придошлата отвъдност, незаслушана в боите и формите. От Слънцето се процежда съвършенство, като капчици кръв през обичащо сърце, вярата ни прави чувствителни да го усещаме, и така, отвътре разгръщайки света, не се лутаме безсмислено, а творим съвършенство. Иначе се превръщаме в часовници, отмерващи нищото. Прекъснем ли небесната нишка, идва краят на спектакъла, затваря се сцената и остават случайни декори. Ни-що-то не да-ва у-по-ва-ние и не отмерва ритъма ни, в него се загубваме. Ако не беше така, щяхме да го знаем.
  А когато правим нещо с любов, я издишваме в света си. Когато правим любов, е същото. И светът засиява. Ала любовта, за жалост, се размива и си отива, нещастна и кратка е. Защото рядко сме си верни. Уникалната жажда изстива и във въздуха звучи по-скоро тъга, безкраен блус от всичките ни неподети стъпки.
  Тъгата е ромоленето на неразлистените животи. Сигурно нашата планета отдалеч изглежда тъжносиня. Сипят се изсъхнали листа, които никога не са се раззеленявали. Заключиш ли дълбоко в сърцето си онова, което го прави сърце, какво остава тогава? Може би желанието да се разкрещиш или все по-зам-лък-ва-щи у-да-ри?
  
Когато загубим сетивата си за посока, сме като птици, които не могат да отлетят на юг или да се върнат. И това, а не другото, се смята за нормално. Страната на вярата е безпределна, ала едва ли е гъсто населена. Някакси по-лесно е да живееш извън нея, да раздробяваш и да впримчваш. Но ще бие ли сърцето, ако го разкъсаме на парченца? И кое е сърцето, анатомичните му тайни ли? Всъщност, както и всичко, то е това, което сами сме си избрали.
  ...Признавам си, дълго не бях съгласна с тази редове от Упанишадите:
  
  "...вие сте онова, което е най-съкровеното ваше желание. Каквото е вашето желание, такова е намерението ви. Каквото е намерението ви, такава е вашата воля. Каквато е вашата воля, такова е вашето действие. Каквото е вашето действие, такава е съдбата ви."
  
  
Казвах си - а да не би в моментите, когато не съм си харесвала живота, да е било според най-съкровеното ми желание? Да не би сама да съм си предизвиквала лошото? Животът е такъв, какъвто ти се случи и това е, просто е съдба. Но всъщност хем е така, хем не е.
  Истината е, че най-съкровените ни трепети са съвсем различни от тягостните внушения на блатото. И ако светът е объркан, то е защото не се вслушваме в себе си. Чернотата не е задължителна, просто без незримия порой мелодията е неистинска, а танцът - пародия.
  Няма как онова, вълшебното, да не ни е писано. То рони струните и ги разтопява, а свещичката на живота ни реди като стихове тихи, сподавени капчици. Изписва вълшебство.
  
  " " "
  
  Вечна е приказката за Вярата и пътеката, но тази повеля е трудна. Все едно часовникът да отмерва безвремието, като го прояви в секундите, минутите, отрязъците. Възможно ли е изобщо?
  Ще се прояви ли завършено някога бог по нов, вълнуващ начин чрез нас? Морган Скот Пек пише:
  
  "Целта на духовното израстване е да бъде постигнат Богът, като се запази и съзнанието. Ако плодът на съзнанието, който расте от корена на подсъзнанието [душата], където е Бог, може сам да стане Бог, тогава Бог ще приеме [ чрез нас - м.] нова форма на живот.[...]Така ние самите бихме станали форма на божията благодат, като работим от нейно име, като създаваме любов там, където тя не съществува..."
  
  
Нашите отделни пътеки не подлежат на морална или на каквато и да е оценка, те имат само един задължителен крайпътен знак - да не пристъпваме свещеното право на всеки да си има пътека.
  И са като вятъра..
  Представете си, че вятърът изведнъж добие цвят и вече можем да следим посоката му. Ще виждаме или абсолютното опияняващо безветрие в миговете преди да се развихри, или как се носят леки и, да речем, светлолилави потоци, или наситено лилави урагани, сблъскващи се, разминаващи се, наслагващи се. Не съществува замразен вятър.
  Не можем да вкопчим и устрема си, да притежаваме любовта или да вмъкнем безмълвието във формули. Всичко това извира от сърцевината на вселената и се носи с най-свободолюбивите й вихри. Не понася клетки. Ако го променяме, го изгубваме. Волността е сърцето на всяка мечта...
  
  Мъжът вървеше, гърлото му беше пресъхнало, краката го боляха, ръцете, всичко. Беше уморен, но щеше да си почине по-късно. Запита се щастлив ли е? Едва ли. Жената, която обичаше, остана някъде назад.
  Понякога, когато почти губеше съзнание от горещината, шепнеше името й. Обръщаше се, привиждаше му се, че идва, но се оказваше просто мираж. В мигове на униние се чудеше дали не сгреши, като продължи и не остана при нея? Тя му каза, че прави най-голямата грешка в живота си. Каза му да мисли за това, когато е най-самотен. Гласът й остана в него, като бавно, много бавно потънала стрела.
  Сега като че беше най-самотен. И накъде, по дяволите, вървеше? Вървеше ли изобщо нанякъде? Изпита тихо отчаяние и всичко за миг загуби очертанията си, а той пропадна в някаква бездна. Като в сънен кошмар. Нежните й пръсти го достигнаха, плъзнаха се по напуканите му устни и очите й го загледаха. Мъжът усети, че тя не му е простила, имаше гняв в погледа й - така и не разбра защо не остана при нея и едва понесе цялата обърканост, в която я остави.
  ...Понякога нощем мъжът гледаше звездите. Какво толкова, звезди като звезди! Палеше цигара след цигара и наблюдаваше небето, но някак...със затворени очи. И изведнъж го изпълваше някаква неовладяна красота, обгръщаше го неземна ласкавост. Така му се искаше точно в тия мигове и тя да е тук, да сподели с нея всичко това, да я целуне, да й каже, че тия звезди са като окъпани с утринен дъжд и че тя е за него същото, една звезда, която даже и през деня не си отива, просто я вижда винаги и нищо не може да заблести по-..., да заблести повече от нея.
  Често й говореше, все едно още бяха заедно. Знаеше, че тя търси сигурност. Но той се беше губил неведнъж от пътеката и беше наблюдавал как тогава любовта си отива. Единственият начин да я съхрани, е като не спира, защото иначе всичко става някак дребнаво и глупаво, и вече не е любов.
  Накъде ли вървеше? Звездите някак му подсказваха какво ще открие. Нещо го теглеше напред и го раздираше отвътре. Тя му липсваше, навярно я беше загубил и нямаше да я види повече. Той я нарани, а направи това, защото я обича, за да не я загуби. Но успя ли да посее в сърцето й стръкчетата, които отдавна бяха израснали в неговото?
  Мъжът не знаеше...
  
  
" " "
  
  Знам, че е трудно да не опитваш да спираш вятъра и да не го вмъкваш в представи. Съзнавам, че е сякаш невъзможно да свържеш подредения си в правила и отговорности живот с другото. Но вярвам и че няма по-красиво пътуване от това по пътеката.
  Щом успееш да изминеш поредната стъпка, колкото и погрешни да си правил, усещането е все едно си изкачил висок връх. И там, горе, няма сняг, студ и разреден въздух, а уют и топлина. Обаче все по-ясно ти се разкрива една истина и боли, защото все по-недвусмислено разбираш - Слънцето не се е криело от тебе. Точно както и от буболечката. Да, не можеш да го видиш направо, но пък отраженията са били през цялото време пред погледа ти! Боли от осъзнаването колко години си загубил...някак в предисловие. Вместо да живееш влюбения танц на ума и сърцето, откровен повече от предсмъртно желание; чакащ те като жар неразреяна.
  ...Снегът покрива всичко с еднообразна белота, а всяка снежинка е различна от останалите; сълзите може да са и от радост, и от болка; уж е пролет и листата се раждат, а умира някой спомен...смисълът е да откриеш целостта...пътеката премахва границите и свързва различията.
  Но на нея е самотно, както не е гъсто населена и страната на Вярата. Просто колкото повече светът се разширява, толкова повече присъстващите в него намаляват.
  Защото, неиздържимо е лъчите да осветяват всяко кътче от тебе и да осъзнаваш жалките си реакции, с които си свикнал да откликваш на живота. Труден избор е да спреш да се носиш по течението и да смениш посоката, а после да не спираш.
  Ала обратното е само предисловие.