Мария Павлова

 


Коледна приказка за Вярата
(Сара и Омагьосаната гора)

  
  Понякога, много рядко, Сара поглеждаше нагоре, разтваряше широко очи и се опитваше да зърне щастието. То трябваше да е блестящо и красиво, и бавно да се носи из въздуха. Красиво като...майка й.
  Но нищо не се получаваше. И да имаше, и да нямаше облаци.
  Когато майка й умря, взе да угасва и душата на Сара. Осиротя повече от бездомните котета, дори от тъжното лице на баща й. След катастрофата той просто спря да й обръща внимание. Престана да я обича.
  Това е сън, сън!, повтаряше си момичето. Ще се събудя и мама ще е тук, до мене! Мирише ми на мама, всичко мирише на мама, тя ще се върне!
  Но постепенно взе да забравя лицето й, смеха й, гласа й. Спомените избледняваха и душата й също гаснеше.
  Тогава Сара разбра, че душата е истински жива, само когато е населена със също живи, скъпи същества.
  - Не вярвай на никой, който ще те учи какво е животът - й беше казала веднъж майка й. - Защото, миличка, твоят отговор е скрит в една точица в сърцето ти.
  - Но възрастните знаят много повече от мене!
  - Не е вярно. Тези от тях, които наистина знаят, а те са малко, ще ги разпознаеш по гласа. С тях ще ти е уютно.
  - Както ти, като ми разказваш приказки ли?
  - ...Нещо такова - усмихна се майка й. - Ако все едно ти разказват уроци, не им вярвай много-много.
  Сара не разбра почти нищо, но запомни този разговор. Малко след него майка й умря и изведнъж изчезна от стаите, от кухнята, отвсякъде.
  Тя остана сама. Баща й я забрави, а баба й и дядо й, при които започна да я води всяка ваканция, бяха вече много стари.
  И това беше запомнила:
  - Животът е игра, красиво момиченце, една прекрасна игра, ако умееш да се забавляваш. А ти умееш!
  Но така и не разбра каква игра може да бъде да си без майка на ненавършени шест години.
  Тази катастрофа, която беше катастрофа и за самата нея, сякаш смени предишната Сара с друга. И новата имаше дълга черна коса, големи черни очи, ала взе да прилича на кукла.
  Първо плака много; мислеше, че каквато е мъничка, ще умре от сълзите, ще я удавят. Това обаче не я плашеше. Представяше си, че отвъд небето я чака майка й. Така й се искаше просто да се докоснат още веднъж, да се прегърнат, да се гушне в нея и дълго да не мърда; дори ще сдържа дишането си...
  Но после Сара постепенно спря да чувства. Усещаше душата си като пламъче на свещ, което намалява, затрептява и съвсем ще угасне.
  Тя забравяше и болката, и хубавото. Смъртта е поляна до звездите, на която я чака майка й, ала тук долу оставя кухина. Като в болен зъб. И Сара заживя, все едно, че е куха.
  Често сънуваше, че пие мляко и й се повдига. Не го обичаше, мразеше и картофи. Ако съм птица, мислеше си, ще ям само облаци, за да ми се топят в устата като захар. А щом няма облаци, ще ги чакам да дойдат.
  

  
  " " "
  
  Дядо й и баба й живееха в малка къща на доста пусто място, на стотина метра след последните къщи. Те вече трудно се грижеха за себе си, но не искаха да отидат в града. Най-лошото обаче за Сара не беше липсата на телевизор или хладилник и разни такива неща, а че съвсем наблизо започваше гората.
  Хората в селото я наричаха Омагьосаната гора. И наистина, все едно зъл магьосник я беше проклел. Или може би обикнал? Дали пък злите магьосници не обичат така?
  Имаше само дървета с голи клони, които стигаха до земята. Никакви листа, цветя, трева. Сара нито веднъж не видя птичка на някое дърво или поне да прелитне отгоре. Изобщо, гората си беше омагьосана. Мъртва и страшна. Момичето се боеше дори да гледа натам. Имаше чувството, че живее до гробище, пълно със скелети на дървета.
  Всъщност, не беше голяма, за половин час можеше да се премине, имаше пътечка. Но всички я отбягваха и заобикаляха, макар че така пътят до съседното село ставаше много по-дълъг.
  Веднъж едно дете й разправи, че гората е вампирясала. Нощем по пълнолуние дърветата се изтръгвали от корените си, превръщали се в хора и тръгвали да търсят жертви. Сара дълго чувства тръпки по ръцете си и няколко нощи не мигна, защото се ослушваше за стъпки.
  ...Наближаваше Коледа. Баща й отново я доведе на село. Тя опитваше да си спомни предишни коледи, но не успя. На седем, каза си дълбокомислено накрая, сигурно съм вече стара да вярвам в чудеса.
  Представяше си чудесата като късчета смях. Появяват се от нищото, ти се смееш, после пак потъват там и не успяваш да разбереш какво е било това. Но Сара не можеше да си спомни и едно едничко чудо. Също и да се усмихне дори. Отдели се от света и сега той минаваше край нея, без да я забелязва.
  Обаче така й беше добре - вече не я болеше. Тя мразеше болката. И съвсем леко да се одраска, винаги плачеше. Беше сигурна, че и майка й плаче горе, и че сълзите на майките, и изобщо на умрелите хора, опитват да паднат на земята, но между земята и небето е много студено, и затова се събират, замръзват и стават на звезди. Ледени парчета от мъката на разни хора, скърбящи за някой човек тук. А защо звездите падат само понякога, Сара не знаеше. Но по-добре, казваше си тя, че иначе ще ме удрят по главата.
  
Неусетно почти спря да говори. Взе да страни от приятелките си - момичетата, с които й беше толкова забавно преди. Момчетата пак я бутаха, защото беше хубава, но вече изобщо не й правеше впечатление. Не се поглеждаше в огледалото, не вадеше играчки от кашоните.
  Сара оцеляваше така, както умееше. Не можеше да знае, че и баща й прави същото, че не е спрял да я обича, но че и той е изчезнал в някакъв си свой свят.
  Не знаеше, че смъртта винаги създава такива самотни светове, от които или се измъкваш след време, или не. Просто живееше в един от тях.
  

  " " "
  
  Когато баба й и дядо й се разболяха, Сара не разбра веднага какво става. Сякаш ги покоси гръм и те легнаха безжизнени. Ей така, за минути. Дори не охкаха, но целите горяха. Големите й очи също горяха - от безпомощност. Изтича до селото и попита някакъв човек къде е лекарят. Той й каза, че е в отпуска и си е вкъщи. Живеел в съседното село.
  Докато се връщаше, краката й залепваха, сякаш са намазани с лепило. Тя внезапно проумя, че трябва да премине гората, че няма време за обиколния път. Защото, ако не я прекоси, и те ще умрат. Усети го с цялото си същество, някъде отвъд мъглата Сара видя всичко. Беше като припламване - ще остане сама; баща й ще я остави тук, няма да се сети въобще за нея; боже, сама нощем в тая къща, ама наистина съвсем сама! За първи път след толкова време нещо се раздвижи в нея, и то беше страхът - от гората, от мъртвилото, което я очаква.
  Въобще не се сети да потърси помощ. Това дори не й хрумна, може би защото една единствена мисъл завладя въображението й. И ако тръгне, и ако не тръгне, гората я чакаше! Но второто й се стори по-ужасно.
  ...Щом стъпи сред дърветата, нещо се стече по бузата й. Беше капка или от напиращия дъжд, или от напиращия плач. Свечеряваше се. Сара замръзна, почувства се като фигурка в релефна книга с картинки. Не можеше обаче да се върне, баба й и дядо й миришеха като гората, умираха. Плачът и дъждът се отприщиха едновременно, така се сляха небето с душата й.
  Дрехите й бързо се пропиха от студа. Сърцето й тупкаше в надпревара с дъждовните струи. Краката й пак взеха да залепват, зави й се свят, после светът се забави и по едно време тя забрави за какво е тръгнала. Сара спря - не можеше нито да продължи, нито да се обърне. Защо е тук? Палтото й беше разкъсано от клоните, косата й беше цялата мокра, ръцете й - разранени! И тогава бавно се навиха гирлянди и оформиха топъл проход. Накрая стоеше някой и й махаше с ръка.
  Докато сме на земята, никога не може да ни се угоди, й каза веднъж дядо й. Ето защо Сара отиваше на небето, а Господ я очакваше, или не, майка й беше там, за да я отведе в рая. Господ се беше провалил с нея. Твърде много тежести стовари върху детските й рамене.
  Очите й гледаха право нагоре и засияваха. Не разбра кога е престанал дъждът. Имаше сълзи по засъхналото небе. Колко е хубава смъртта!, помисли си Сара.
  Протегна ръце и усети мекотата на прохода. И преди да я погълне, тя изведнъж си спомни...
  Винаги купуваха жива, голяма елха. Обожаваше уханието на смола, на вкусните неща, които майка й приготвяше. Всяка Коледа празнуваха само тримата вкъщи, но се обличаха много хубаво. И танцуваха, танцуваха... Понякога заедно, прегърнати. Тогава тя имаше чувството, че не ги усеща, защото е едно с тях, и че любовта я гали да я преспи и да засънува пясък, вълни, как се смее и тича по брега, и това няма да има край.
  Ако нещо свършва, то било ли е?, запита се Сара. Носеше се като птичка. Връщаше се в оня танц. Дори чу музиката от песните, които си пускаха. Беше в красотата на една огромна прегръдка.
  Горе я чакаше майка й и се усмихваше. И Сара се усмихна. Видя поляната, точно както си я представяше, но звездите пак си бяха далеч. След миг се хвърли към майка си и тогава разбра какво е безкрайността - времето, в което бяха така.
  Когато обичаш и когато си обичан,
  всичко е толкова много различно.
  Но хей, детенце малко тъмнокосо,
  забрави ли гората омагьосана?
  
- Гората? Мамо, нали ще остана тук?
  - Обичам те, Сара!
  - И аз те обичам! Но нали ще остана при тебе?
  - Трябва да се върнеш! Баба ти и дядо ти ще умрат, ако не им помогнеш.
  - И какво от това? Тук е прекрасно!
  - Не, Сара, прекрасно е долу, защото това е огледалото на долния свят. Всеки там може да се погледне и ще му стане топло. Но оттук също се оглеждаме и виждаме мъката, тъгата, студа, необичаните хора и ненахранените птици. И ни боли. Затова, принцесо, трябва да се върнеш и да живееш така, че болката да намалее.
  - Не искам! Тук ми е хубаво с тебе!
  - Знам, че не разбираш, но то е просто защото си затворила сърцето си. Много скоро това ще се промени. И после трябва да помогнеш и на баща ти.
  - Мамо, моля те, нека остана тук!
  - Обичам те, Сара! И винаги ще е така. Весели празници, момичето ми!
  
  " " "
  
  ...Преходът беше толкова рязък, че го усети като удар. Черните клони бяха зловещи. На фона на звездното небе дори още повече.
  Тя лежеше на пътеката. Кой знае защо вече не беше мокра, а и не й беше много студено, но гората я плашеше. Уж нямаше никой, а така се боеше! Затвори очи, ала прекрасното не се върна. Просто нищо нямаше. Освен самота, по-голяма и от най-големия лед.
  Трябваше бързо да се махне! Иначе цялата самота на гората ще влезе в нея и споменът за майка й пак ще изчезне. Тя не я ли искаше, защо я пусна да си тръгне? Сара зитича. Нищо, че клоните отново я удряха, оставаше още малко, светлините на селото вече се виждаха.
  Дори не беше пълнолуние, обаче дърветата май се раздвижиха по особен начин. И я дърпаха за палтото, за шала. Как й липсваше сега поне едно дъждовно червейче, да го държи в шепата си и да бяга с нея!
  Любовта на майките и децата не трябва да се разделя!, искаше й се да го изкрещи така, че гората да затрепери. Мама не трябваше да умира!
  Пепел се посипа в сърцето й. Там, в една точица, беше нейният отговор какво е животът. Болеше я вътре, гореше и сълзите й пареха. Майка й се беше врязала в дърво на мокрия път и така умря. Мразеше дърветата, особено тези. Проклети убийци!
  
...И тогава нещо се случи. Внезапно и мъката й, и яростта, и всяко движение се забавиха. Сара спря. И щом тя спря, всичко друго също спря. Погледна нагоре, огледа се наоколо. Беше на края на пътеката, след мигове започваше селото.
  Гората беше притихнала. Изпита болезненото чувство, че винаги си е била такава - куп уморени дървета. Светна с фенерчето, как ли го беше забравила, и разгледа дрехите и ръцете си. Нищо не беше скъсано, нямаше и следа от раничка. Пипна земята, не беше валяло.
  Но тогава какво стана? Полудяваше ли? И последната прашинка страх отлитна от нея. Невидима прашинка. Сама ли си измисли всичко това? Само срещата с майка й продължаваше да й се струва неизмислена.
  Наблизо излая куче. Сара се усмихна и бързо заслиза. Почука на първата врата, която й се изпречи. Хората я прибраха, разпитаха я, повикаха лекаря и докато го чакаха, направиха чай и й дадоха да яде. Беше гладна, гълташе, без да дъвчи. След малко пътуваха с колата на младия лекар по обиколния път и Сара едва не заспа от топлото. Докато тя слагаше още дърва в печката, той прегледа баба й и дядо й, после им би инжекции, прегледа и нейното гърло и й даде хапче, а след това се обади по телефона.
  Само след час баща й пристигна, тогава лекарят му каза, че утре сутринта пак ще дойде, но да го търсят по всяко време, ако има нещо.
  После Сара заспа, а когато се събуди, беше вече обед. Баба й и дядо й изглеждаха много по-добре. Баща й каза, че не бивало да пътуват обаче, затова ще остане няколко дни тук.
  Ще кара Коледа с тях? Сара не можеше да повярва, но си замълча. Той отиде да накупи продукти и когато се върна, тя отново се нахвърли на храната. Отдавна не беше яла с такъв апетит, като изключим, разбира се, вчера у ония хора вкусните орехи и сармичките, си каза и се засмя.
  Надвечер лекарят пак дойде. Още не беше тъмно, а точно онова време, когато тишината се настанява за малко навсякъде и е така задрямяло и хубаво.
  В стаята влезе и едно момче. Лекарят каза, че това е синът му. Беше на годините на Сара. Поздрави и веднага приближи към нея.
  - Здравей, казвам се Найден. Искаш ли да се поразходим? - и докато се чудеше какво да отговори, я дръпна за ръката и я поведе навън.
  - Хайде да отидем в омагьосаната гора! Чух, че си минала през нея и то през нощта. Сигурно си много смела!
  - Аз ли? Да, минах я, но...Какво ще правим там? Няма нищо интересно за гледане.
  - Хайде, де! Да не те е страх?
  - Да ме е страх ли?!
  - Аха! - Найден се смееше високо. Но и някак дружелюбно. - Признай си, че вчера си излъгала...Хайде, признай си!
  - Нито съм излъгала, нито ме е страх! Но ти сигурно ще си глътнеш граматиките и дума няма да кажеш. Да вървим!
  Това са просто дървета, помисли си Сара, ала хич нямаше желание да продължи. Пътеката беше тясна и се налагаше да ги докосва. Сякаш са сенките на дървета, си каза и пипна един клон, защото не можа да сдържи любопитството си. Нищо особено.
  Но къде ли са самите дървета? Дали сенките им не са станали толкова големи, че са ги заменили? Както смълчаната Сара - предишната? Вчера обаче майка й й даде огледалото на небето и се погледна в него.
  А когато погледнеш така една твоя сянка, където и да е скрита, тя умира или се превръща в птица. Как иначе щеше да долети там горе, при майка си, ако една птица в нея не се е посъбудила за живот?
  Птиците не забелязват тази гора,
  защото харесват само истински неща.
  Така, както любовта
  не изчезва и след смъртта,
  че истинска, най-истинска е тя.
  
- Вчера татко ми разказа за теб, и аз разбрах, че си много смела, и затова ти нося подарък.
  - Подарък ли? На мен? - Найден наистина й подаваше нещо.
  - На теб. Взимай де!
  Сара разви пакетчето. Вътре имаше голям шоколад и панделка.
  - Охаа! Мерси. Но аз нищо не съм ти купила.
  - Обаче ме доведе в гората.
  И двамата се разсмяха. Сара разви шоколада, опита го и после му даде да си вземе.
  - Но това е най-грозната гора на света!
  - Наистина ли? Не ми изглежда такава...
  И тогава тя се огледа. И двамата се огледаха.
  Изведнъж й се счу звънене на камбанка. Или на камбанки. Край нея премина слонче и я плясна. Сара ахна - чуваше смеха му, като ония звуци от вътрешността на играчка!
  - Здравей, момиче! Ще си затвориш ли устата най-накрая?
  После една змия прошумоля в краката й и също се разсмя.
  - Видя ли ги?
  - Да, и се смеят! - отговори Найден с много тънък глас.
  Внезапно всичко се отприщи. Залетяха птици всякакви цветове, фойерверки от...тя гледаше шепата си и не можеше да повярва! От червейчета, паячета и други насекоми. Цветни! Не й беше гадно обаче да се сипят по нея.
  Клоните са раздвижиха, покриха се с много листа. Една сърничка дойде и се погали в ръката й. Сара я целуна.
  - И ти ли говориш?
  - Ще ми дадеш ли панделката си?
  - Откъде се взехте всички вие?
  - Тук сме си, но не ни виждаше.
  - Защо?
  - Не знам, не знам, уморявам се като мисля...
  - Господи, тая гора е вълшебна!
  - Хаха, колко си глупава! Че коя гора не е вълшебна? Глупава, много глупава!
  - Млъкни, бе! - извика й Найден. - Спри да обиждаш!
  - Добре, не се сърди!
  - Хвани ме! - Сара се затича. Беше толкова хубаво да се гонят! Някак наистина вълшебно! Животът е игра, спомни си в тоя миг тя.
  ...Излязоха от гората, само защото чуха баща й да ги вика много настойчиво. Отвън всичко си беше обикновено, но те вече знаеха. И си обещаха след празниците пак да се видят.
  - Весела Коледа, Сара! Приятели сме, нали?
  - ...Може. Весела Коледа!
  Приятел. Какво е това?
  
- Някой, за който отключваш сърцето си.
  Наистина ли това усещам сега, мамо? Сара погледна нагоре, махна с ръка и тръгна да търси баща си. Трябваше да му каже разни работи. И дано завали сняг. Представи си как вали във вълшебната гора. Страхотно! Ама много си позволяваше тая сърничка, не трябваше да й дава панделката си...
  
  17-22 дек., 2005г.
  (но по идея от отдавна)