Зара

.

Ученичката

Хубав и удобен е всеки хоризонт, който веднъж ти е харесал. Като сутиен съвсем по мярка. Но все някой или нещо ще се намери да те запрати да надникнеш над подредения си живот – и вещиците могат да си го подредят все пак, дори може би тъкмо те, защото не са хартийки на вятъра – и да отидеш по дяволите.

Навсякъде имаше оранжеви кокичета! Беше невъзможно! Приличаше на есенна лудост, на сън, но ги имаше. Не просто нюанс, а цял нов цвят в белотата на кокичетата. В огъня между нас беше всичкото това, там бяха стаени и те, и само чакаха да си помисля за тях, за да израснат – да пробият не просто някакъв си сняг, а собствения си нормален цвят, обичайния нюанс, да пробият своята обикновеност. Дори не да си помисля, а да ги… Няма дума за това. Нещо като да ги зърна. Да ги откроя. Да ги втвърдя – не, това е съвсем грубо. Защо не ги беше видял някой поет?

Аз мразех обикновената жена в мене. Презирах я. Съчувствах й. Ненавиждах миналото си, мъжете, които ме нараняваха, Ангел и края на щастието… Напълнях и станах невидима – не само за другите, но и за себе си. Бях дебела и ревлива, и така повече нямаше нужда да се впускам в нови връзки и да постигам нещо, нямаше вече как да се провалям. По-късно чрез Марта видях похабената си мечта да следвам астрономия и това ме потресе. Видях как съм вегетирала в скучния си полуживот, в преобърнатия си наопаки живот. Живеех глупаво, сънувах глупаво, бях станала скучна от главата до петите. Сякаш някой друг живееше живота ми, а аз живеех нечий друг живот. Но и когато станах вещица, пак презирах обикновената жена. А ето че сега точно тя започва да се превръща в най-големия ми плюс. В моя трамплин. Провалите ми започват да изглеждат като най-ценното, което имам.

И преди да разкажа най-новата част от живота си, ще опиша какво още си спомням от моето всеобхватно изживяване… Видях двете енергии, грубата и фината, но разбрах, че те всъщност са една. Ние, хората, живеем на предела на две проявления на една енергия, затова балансът им е изключително важен. Това напомня черта, надолу от която е „животинското”, а нагоре „божественото”. Видях обаче, че животинското проявление доминира навсякъде, а другото е още като зародиш, като предверие към себе си. Женското присъствие в моя свят кърви – нежността кърви и всичко е сухо. Докато съществува тази рана, Земята няма да се облагороди и ще сме потънали в животинското си проявление…