Мария Павлова




Тиа и сапунените мехури
  
  "Ако всяка фаза на дадена дейност, да кажем жена, която пуска сапунени мехурчета, се запише като серия от последователни образи в една холограма с множествен образ, всеки образ става като кадър от филм. (...) Цялата дейност е завинаги записана в холограмата." (М. Толбот)
  
  
Слънцето опитваше кожата й, опъната и по бебешки гладка; опипваше точиците по бедрата й, откъдето някога се подаваха косъмчета, и потръпваше от вкуса й, от нейното ухание. Тиа нямаше нищо против. Обичаше да е мързелива любовница...понякога. Разсмя се и вятърът веднага пренесе смеха й в листата, а после се вмъкна в блузата й. Не носеше сутиени, мразеше да я стягат. Бавно развинти капачката, вятърът и слънцето най-накрая се срещнаха и тя примижа от удоволствие. Ако не бяхте толкова безплътни, каза си, нямаше да ми трябва нищо друго, и пак се разсмя.
  После стисна пръчицата и потопи колелцето в пяната, вдигна го към лицето си и лекичко духна. Сапунените мехури се разлетяха. Бяха поне двадесет, затанцуваха насам-натам, пръсваха се, а някои успяваха да паднат и да се задържат още секунда-две. Причудливо ги шареше светлината, но не застиваше, а и тя играеше.
  Очите на Тиа станаха толкова живо сини, че сякаш и господ беше махнал капачката на някоя тубичка с боя, а после беше забравил да я затвори и оттам изтичаше ли, изтичаше цвят.
  
  
  " " "
  
  ...Беше може би петгодишна, разхождаше се пред блока и пак правеше сапунени мехури. Само че тогава си бъркаше сама пяната и използваше сламка. Най-много се радваше, когато излиташе огромен мехур.
  Едно от момичетата, малко по-голямо от нея, можеше да се премята във въздуха, защото тренираше гимнастика. Само дланите на Поли допираха земята, изопнатото й тяло се въртеше много бързо. Когато беше сама, Тиа опитваше да прави същото, но падаше тромаво на земята. Чувстваше се безлична и грозна, а всеки забелязваше премятанията на Поли и им се любуваше.
  ...Сега тя се размърда на стола си. Така и не се научи да прави тия кълбета. Тиа всъщност не беше грозна. Имаше запомнящо се лице и някак леки очи - все едно и те щяха да полетят; имаше черна и дълга, не гъста, но блестяща права коса.
  Никога не се гримираше. Само веднъж си сложи червило, огледа се, приятелят й каза, че й отива. Тиа обаче го изтри. Наблюдаваше как приятелките й си слагат прилепнали блузи, как се кикотят с момчетата, но единственото, което започна да прави като тях, беше да се обезкосмява, защото харесваше допира до гладката си кожа.
  Харесваше също да гледа птиците. В седефената шепа на въздуха те намираха дом, сърцата им пулсираха, туп-туп, туп-туп, отмерваха на пресекулки нещо и създаваха червените отблясъци на пръстите й, когато протягаше ръце към залеза. Тиа можеше да лети насън, макар и изключително рядко. И тогава винаги търсеше залези, изгревите я притесняваха. Но щом се събудеше, забравяше тия сънища. В тях тя пристигаше до някой залез и се свиваше в него като в утроба. Беше защитена там.
  Дали и Поли имаше нужда от скривалище? Не беше я чувала откакто се разведе и отиде с децата си в друга страна. Дали Поли беше избягала, запита се Тиа тази нощ, след като се намести в залеза на далечен бряг. Отново можеше да лети, беше красиво, гребна си малко ален цвят и си намаза бузите. Беше съвсем гола, както винаги. Радваше се, че оня мъж пак е вдигнал вълшебното колелце и после е духнал в сапунената пяна, за да се появи тя отново.
  Понякога усещаше присъствието му и будна, но не разбираше какво е това, само едно странно чувство я преследваше целия ден. А понякога, щом се събудеше, помнеше известно време пуловера му, наболата му брада, и нищо друго.
  Той я учеше да лети, първо отвисокото надолу, а след това обратно. "Хайде, Тиа, подай ръка, не е страшно!" "Не се страхувай, аз съм с тебе!" "Хубава си, Тиа!"
  Залезът никога не й убиваше, а ако тръснеше ръце, се разлиташе през тялото и косата й. Тогава от очите й закапваха сълзи, сякаш създадени от блестящите люспи на дракон.
  Да плачеш в залеза беше хубаво.
  "Не плачи!" - тихо я молеше мъжът.
  А когато Тиа се разсмееше, усмивките й също излитаха напоени със залез.
  "Защо не си гол?"
  "Защото ти не искаш".
  "А какво искам?"
  "Не знам, Тиа".
  Дали не желаеше да умее да прави кълбета и да се гримира? Или да изяде цяла торта с този мъж? Да я поема от устата му, да пресреща езика му? Да я повали и нацелува, а после лицето й да е зачервено от брадата му, от целувките, както ставаше с мъжете, с които се любеше събудена. Да й са подпухнали устните.
  Тя все пак го усещаше, но съвсем слабо. Понякога я галеше - плъзваше ръка по корема й, чертаеше кръгчета около пъпа. Тогава Тиа улавяше скритата му тъжна усмивка, отчаянието му. Беше от друг, странен свят. Дори името му беше невъзможно за произнасяне.
  Той не я забравяше и когато е будна, можеше и тогава да я наблюдава, но много рядко си позволяваше да е с нея в сънищата й, сигурно за да не я натъжава.
  Хипнотична беше нощта, имаше далечна мелодия в мидените черупки по брега. Залезът, както всеки друг в сънищата й, не потъваше във водата и се захващаше за звездите като люлка. И те я залюляваха. "Да летиш - беше й казал мъжът, - значи да виждаш гората дори когато дърветата загубят листата си".
  "Да те има, дори когато се събудя. Искаш ли да се разходим?" - попита го тя.
  Ръката му беше топла, но Тиа не усещаше кожа. Прокраднаха се край луната, а после доближиха слънцето. Тя винаги се боеше от него, беше идвала няколко пъти, ала все не я напускаше усещането, че ще изгори, макар да не беше по-топло дори от мъжа. И все пак не й харесваше, затова се понесоха в друга посока. Тиа не дишаше. Първия път, щом разбра, че не диша в тези сънища, се стресна ужасно и се събуди, но после свикна.
  Когато я върна в залеза, очите й бяха като нахранени.
  "Можеш ли да ми направиш рокля?"
  "Готово!"
  И роклята се разля по нея. В гимназията имаше подобна - в жълто, червено, прозрачна, затова се носеше с подплата. А сега нямаше подплата, както тънките пердета покриват прозореца. Стана й смешно.
  "Направи ми пръстен и обици!"
  "Но ти не обичаш това..."
  "За тебе обичам всичко. Не знам, сега ми се прииска. Искам и череши!"
  Дъвчеше и плюеше, във водата се посипаха костилки; отразената Луна се облиза - няколко капчици я изцапаха и една се спотаи до устата й като трапчинка. Мъжът я гледаше.
  "Хубав си..."
  "И ти си хубава. Искаш ли да ти разкажа приказка? Някога живял един еднорог, който..."
  Беше странно да разговарят, без да помръдват устни. Но и с това свикна.
  
   " " "
  
  Тя смяташе, че животът е като река, която преминаваш на смешна дървена лодка, а важните мигове са учудващо малко. Понякога лежат на дъното и трябва да се завихри буря, за да изскочат, друг път случаен лъч ги докосва и пак изплуват, но и едното, и другото се случва рядко.
  След като баща й умря, дълго не вярваше, че вече го няма. Беше най-добрия й приятел, вълшебен приятел. Няколко дни преди смъртта му се прибираше една вечер и тогава видя ято птици. Както си летяха, се насочиха внезапно към едно дърво и накацаха по клоните да нощуват. Не можеше да ги види съвсем добре, по-скоро приличаха на черни топки по голите клони.
  Видя ги само дни преди внезапната смърт на баща й, като негативи на живота. По-късно тя гледаше поляните и се питаше къде е той, защо не го усеща, как може просто така да изчезне. Една вечер нарисува птиците и те завинаги се настаниха в ирисите й, зареяни като стъпките на уморена танцьорка. А когато баща й започваше да й липсва непоносимо, не отиваше на гроба, а под дървото. После реката отново я понасяше, безметежна като сън без сънища.
  Въпреки болката, Тиа не спря да харесва птиците. Но смътна река от сиви води стана животът й, еднорогът дали би пил, ще пие ли? Еднорог? Сънят и несънят се сплетоха за миг. Не помнеше нищо повече, беше забравила приказката.
  
"...Веднъж срещнал момиче с очи, през които се виждало небето. Двамата бързо се сприятелили и станали неразделни, месеци наред обикаляли поляните. Но ето че лоши хора решили да хванат еднорога и казали на момичето, че е много болен и че ако не го доведе при тях да го лекуват, ще умре. Посъветвали я да не му казва обаче къде го води, за да не го изплаши. Момичето им повярвало и планът успял. Ловците хванали еднорога и го убили, после си тръгнали, а нея я оставили в гората. Минало много време, години минали. Мъката й постепенно отслабнала, но радостта повече не се върнала на лицето й. Тя изгубила сърцето и очите си."
  "Тази приказка не ми харесва."
  "А коя е твоята приказка, Тиа?"
  "Винаги си наблюдавал живота ми откакто съм се родила, нали?"
  "Винаги."
  "Защото не остаряваш?"
  "Аз не остарявам, разказвал съм ти."
  "Знаеш ли, искам да дойда и истински на тоя бряг...Не съм си изгубила сърцето и очите."
  "Сега не е ли истински?"
  Прииска й се да поплуват или да седнат някъде и мъжът да й сипе шампанско. Така й се допи, че започна да преглъща. Можеше да й направи, но той самият не можеше да има нещата, които й правеше.
  А какво точно желаеше тя? Ако сега някой й каже да си пожелае каквото и да е, и то истински? Какво са желанията, запита се Тиа? Дали нещо повече от храна за рибите и кучетата, песъчинки под ноктите, ужасно вкусна меденка или красив медалион?
  "Нито времето, нито вятърът ще ни изтрият, чуваш ли, Тиа? Никой не може да убие тази нощ. Пръските на времето са само въздишки..."
  Тя го погледна и му се усмихна. Как може да е толкова трудно името ти?
  
  
" " "
  
  Премести се във вилата, за да работи по-спокойно. Ивайло идваше, когато можеше, но после се прибираше в града.
  Винаги го посрещаше изцапана. Сваляше набързо престилката и взимаше душ, ала глината се беше просмукала в кожата й и не се измиваше. Понякога, когато бяха особено нетърпеливи, правеха любов и преди душа.
  После той оглеждаше критично празния й хладилник и се чудеше яде ли изобщо. Носеше й вкусотии, но знаеше, че с тях храни котките.
  - Тиа, Тиа, ще се стопиш някой ден, ще се събудиш някоя сутрин и няма да те има. И защо си толкова ухилена на празен стомах, може ли да попитам?
  - Защото работя, обичам си работата, и защото си тук.
  Имаше желязното правило да не ходи с женени мъже, но тоя път не устоя. Когато Ивайло дойде преди няколко месеца в магазина й да търси подарък за сестра си, веднага го хареса. Излязоха същия уикенд и след две вечери спаха.
  Той не скри, че е женен. Връзката им започна в ясни граници и остана в тях като слънчев ден без една притулена сянка. Беше чаровен, разсмиваше я, освен това й говореше за трите години, прекарани в манастир на изток. Тя обожаваше тези разкази и се ядосваше, че не пускали жени, защото искаше да отиде там. Попиваше думите му и се захласваше като дете.
  Според него лицето й било много детско и в леглото. Понякога я снимаше след края, но я впечатляваше само ужасно разрошената й коса.
  Днес не го очакваше. Седеше под дърветата и си мислеше за паяците. Бяха толкова много това лято! Чистеше ги постоянно с метлата, но само след ден-два пак се появяваха. Сигурно са мутанти и никнат от земята. Мразеше паяците, като дете се боеше от тях. Майка й все не разбираше как може да се ужасява от безобидните паячета, но баща й поглеждаше разплаканите й очи и веднага ги събираше и изхвърляше. Сякаш беше преди хиляда години - те, тримата, заедно...
  Високата ограда я скриваше, затова се печеше на двора. Не и днес обаче, днес само дремеше на сянка. В един момент се замисли за Ивайло, как веднага грабваше цялото й внимание, все едно я въртеше в танц, както тупкат сърцата на птиците.
  Прободе я отляво, сети се за дървото. Ала в нея имаше и едно друго чувство. Понякога, когато слънцето залязваше и наблюдаваше залеза от терасата, Тиа усещаше особен копнеж и някаква приповдигнатост.
  Тази сутрин се събуди с лепкавосладък вкус в устата, и оттогава го чувстваше това. Господи, все едно е влюбена! Каква е тая безпричинна радост, от която я побиваха тръпки? Дали не се разболява?
  Листата на черешата я докосваха и сякаш шепнеха нещо. Тя се облегна назад и обви облегалката на стола. В този миг дойдоха накуп петте съобщения от Ивайло. Не можел да идва повече, щяла много да му липсва, но това раздвояване го убивало, ще й го каже и лично, като събере смелост. "Не се сърди, просто вече ни няма, беше хубаво, но свърши. Желая ти щастие, Тиа..."
  Тя протегна ръце. Очите й полетяха, забравили най-накрая да се снишават. Извираше свечеряване и се утаяваше в кръвта й. Пластовете я отгръщаха, малката лодка направи по-рязък завой и остави по-дълбока следа, но не повече от трапчинка на завоя. Пак нещо я прониза някак отдалече.
  
  " " "
  
  Отново беше сама. Чудеше се на нея ли не й върви с мъжете, или на тях с нея. Откакто баща й си отиде, Тиа разбра, че едва ли имаше някой на този свят, който да го е грижа кой знае колко за душата й.
  А душата й така и така си беше дом само за нейните мечти. Та тези мечти дори не можеха да се изразят, какво остава да ги споделя с друг? И изобщо, как можеш да споделяш живота си с някой мъж? Да не е парче хляб, което да разделиш на две и да му дадеш половината? На ти моите понеделници и вторници, но си искам четвъртъците и съботите!
  
...Напоследък я мързеше да плеви градината, да мете листата, дори не махаше редовно паяците. Често отиваше в града с приятелки на кино или в някоя сладкарница, сякаш искаше да удави раздялата в тонове сладолед и в сладникави филми.
  След едно особено самосъжалително сладоледено преяждане дълго не заспа. Накрая все пак се унесе и изведнъж разбра, че отново може да лети. Сети се за мъжа и както всеки път всичко, което й се случваше, докато е будна, избледня. Моите красиви пробуждания, върнах се!, каза си и развълнувано разпери ръце.
  Вече я чакаше в залеза над малка поляна. Тя винаги имаше странното усещане, че я създава - нота след нота, че е негово творение, изящна застиналост от пепел.
  Тиа си беше забранила думата "любов". Така ли се наричаха вечните разминавания и омръзвания? Но в този невероятен промеждутък между нейния и неговия свят любовта беше отчайващо присъстваща. Погали го с поглед и се притисна в тъмните му очи, за да влезе в пределите на еднорога - дори когато работеше с глината, не успяваше да ги достигне, извайваше само търсенето.
  
  " " "
  
  И без една дума мъжът предусещаше всяка нейна мъничка, несъществена тъга или дъгите от радост, свили се с себе си, преди да се родят. Знаеше къде е единствения коралов риф, в чиито вълни ще е спокойна, знаеше всичко за нея. Ласките му, недостигащи кожата й, я вледееха. Но всеки ще ми каже, че си измислен, че си илюзия! Сън си, обич недоизсънувана, липса си и нищо повече!
  И тогава заваля. Гледаше я и правеше дъжд, а звездите блестяха в капките или обратното. Звездите и капките се стичаха по залеза, който не съществуваше. Не трябваше друг да й казва, че този мъж е измислен, тя самата не вярваше на никого и на нищо и винаги нараняваше най-много себе си. Щеше да се справи и сега.
  Като малка беше сънувала дворци и какво ли не. Тези сънища бяха същото.
  "Погледни се!"
  "Как да се погледна?"
  "Просто се погледни, Тиа."
  Тя се разгледа, но не видя нищо.
  "Нищо не виждам, сигурно ми трябва огледало."
  "Не ти трябва. Погледни ето тук."
  Докосна с устни корема й и очерта кръг. Изведнъж мястото взе да се променя. В началото не разбра как точно, но после ахна. Боже, ставам прозрачна!
  
"Виж го, Тиа!"
  Тя гледаше и сърцето й тупаше лудо. Всъщност нищо не виждаше, защото се уплаши. Тогава мъжът хвана ръката й и постепенно се успокои. Загледа пак корема си - хем беше прозрачна, хем не се виждаше ясно.
  Дъждът престана, а по поляната всеки миг щяха да тръгнат самодиви - сестрите й, загубени в изкъпаната нощ. Дърветата не шумяха, цветята замръзнаха...
  И тогава нещо привлече вниманието й. Не се открояваше веднага, но нямаше съмнение, че е там. И нямаше никакво съмнение какво е. Тя присви очи, после ги затвори, пак ги отвори. Гледаше като омагьосана, не дишаше в недишането, ако изобщо беше възможно.
  Мъжът я наблюдаваше. Можеше да се закълне, че лицето й сияе. Очите й станаха тъмносини, устните й бяха по детски отворени и учудени. Той се усмихна, макар че безумната преграда между тях никога не му беше тежала така. Обичаше миглите й, смеха й, всяка нейна следа.
  "Боже, аз съм бременна! Бременна съм от Ивайло!"
  Мъжът виждаше как сърцевината й, лилава и топла, заискрява. А Тиа гледаше мъничкото нещо в корема си, подобно на бледо пламъче на свещ, и не можеше да отмести поглед. Постепенно мислите й взеха да се проясняват и тогава в душата й настъпи хаос. Ще имам дете, това е чудо, прекрасно е! Но как ще роди, взе да се пита, не е омъжена, а таткото няма да иска и да чуе. Ще й каже да направи аборт. Няма да му казва. А дори и да иска да е с нея, не го обича и той също. Пък и не е свободен. Но как ще гледа детето сама? Как ще расте без баща? Какво ще му обяснява? Все някак ще се справя! Или може да го даде за осиновяване? Не, не това! Стига, толкова жени си гледат децата сами! Какво да правя?
  
"Ще ти покажа нещо."
  Съвсем беше забравила за него. Гледаше я нежно, ала не разбираше ли, че не й е до разходки?
  "Когато се събудя, те забравям. Може би ще е най-добре и ти да ме забравиш. Ще срещнеш някоя реална жена и ще бъдеш щастлив. Представям си какво ти е да знаеш, че съм бременна от друг мъж."
  "Ти си реална...Трябва да ти покажа нещо! Само затвори очи и се отпусни. Няма дори да мърдаме оттук."
  Не знаеше колко време мина. Първото, което усети, беше, че е облечена, а после - светлината. Появиха се познати шумове, вятър. Не можеше да са още в залеза.
  "Хайде, погледни сега!"
  Примижа, докато свикне. Тя и мъжът бяха облечени съвсем нормално и приличаха на най-нормалната двойка на света в най-нормалния слънчев ден някъде си.
  Изведнъж се сети, че мястото й е познато!
  
  " " "
  
  Може би беше малко променено, но беше идвала тук и преди. Доста хора седяха в тревата или по пейките, а деца играеха федербал, ритаха топки, гонеха се. Наблизо се чуваше течаща вода, дърветата все така ограждаха всички страни, а тясна пътека водеше далеч в планината. Беше се качвала по нея и тогава едва не си навехна крака. Забеляза, че имаше две пейки, които не бяха тук. Но защо ли я доведе, запита се Тиа.
  А мъжът си мислеше за срещата, която й предстои - може бе най-важната в живота й. Знаеше, че никой не ги вижда и все пак я облече, за да не й е неудобно. Знаеше, че един кръг сега ще се затвори, за да й помогне да продължи натам, към хоризонта...Където хоризонтът...Обичаше тази жена, без значение добра ли беше или лоша, без значение колко неуверена или разбита се чувстваше понякога, без значение на каквото и да е. Когато за пръв път я видя, беше живял доста време, но само тя изтри всички белези от мъглата.
  Изведнъж Тиа се загледа в нещо и мъжът усети, че ще се срути. Хвана ръката й, както винаги, когато имаше нужда от него. Това беше по-скоро символичен жест, ала я успокояваше.
  Щом усети пръстите му, в главата й изплува споменът как веднъж забеляза две странни облачета. Край тях имаше и други, но неподвижни, а тези се движеха нагоре-надолу и напред-назад както си искат - понякога заедно, друг път се разделяха, променяха и формата си. А по едно време се отдалечиха на юг и бавно изчезнаха. Тя се огледа да не би нещо да ги е създало, например дим, но не откри следи. Дали двамата с мъжа не изглеждаха така, докато летят?
  Спомняйки си това, Тиа не спираше да наблюдава жената, която приближаваше.
  "Досега не съм била с къса коса."
  "Хм, не изглеждаш зле!"
  "Тя вижда ли ни?"
  "Тя? Не, не ни вижда."
  След малко онази Тиа спря и извика :
  - Идвай, Мери! Стига си се бавила!
  От храстите изскочи голям далматинец, втурна се към нея и едва не я събори, но все пак успя да отскочи. Хвърли една пръчка и кучето хукна да я гони, а щом я хвана, реши, че трябва да обели кората и се зае усърдно с това.
  Когато Тиа пак се погледна, видя едно момиченце. То тичаше към нея и скоро увисна на врата й. Беше русо, със ситни букли и сини очи, подобни на нейните. Беше с къса рокличка с нарисувани мечета. Тиа си каза, че е неподходяща за планина, но изведнъж се сети, че като малка мразеше панталони.
  - Мамо, ще си счупи някой зъб! Не му давай да бели пръчката! Ела, лошо момче, ела тук!
  Тя се разтрепери, пусна мъжа и тръгна към дъщеря си. Когато най-накрая стигна до нея, приклекна и я загледа. Не помръдваше, в главата й нямаше мисли. По едно време погали къдриците й и точно тогава детето погледна случайно право към нея.
  Очите им се срещнаха...Тиа облиза устни и соления вкус. Малкото личице имаше ядосано изражение, но пак беше толкова красива, беше съвършена! И отдавна тичаше някъде из поляната.
  - Мери, ела да те намажа за кърлежи! - извика й Тиа от бъдещето.
  Мъжът стоеше до нея.
  "Много е хубава, нали?"
  "Да, хубава е, като тебе. Те си тръгват, искаш ли да ги изпратим?"
  Слязоха по пътя. Тиа беше изнервена от суматохата, но и се забавляваше. Стигнаха улицата, която водеше към паркинга и беше отрупана със сергии. Мери спираше навсякъде и трябваше сериозно да я подканят, за да продължи. Отвреме-навреме си купуваше нещо, като вадеше смешно портмоне и сама си плащаше, но майка й броеше стотинките. Кучето не се отделяше от детето, освен когато минаваха край някоя скара. Мери яде сладолед, после и кебапче, но почти цялото го даде тайно на верния си приятел.
  По едно време Тиа я чу да вика:
  - Мамо, купи ми машинка за балончета! Парите ми свършиха, купи ми ти! Искам да правя сапунени балони!
  Двете жени се засмяха и онази Тиа купи пластмасовото цилиндърче. Детето го отвори и с всички сили задуха, но нищо не се получаваше. Накрая опита по-леко и мехурите се разлетяха навсякъде, удряха се в хората, падаха по земята. Дали си има някоя Поли, която да я дразни? Какво ли я очаква?
  
"Нейния живот..."
  Тя се сгуши в него.
  "Хайде да се връщаме."
  "Ще забравя ли тази среща?"
  "И да я забравиш, ще бъдеш там с детето."
  Залезът скоро я залюля. Бъдещето й беше вписано в поредния цвят и оттенък, като утрото, което предстои.
  А тези нощи сън или събуждане са, запита се тя? Всъщност, вече нямаше никакво значение - на онова място се сляха завинаги.
  И хоризонтът, пренаситен с небе и пръст, се превърна в пътека. Тиа вече не вървеше към него, а по нея. Но твърде банално е да се нарече пътека към звездите. Може би - към споделеността.
  Пак е банално! Чудо голямо, каза си тя, нали това му е хубавото.
  
  12-16 февруари, 2006г.