Мария Павлова


  
  
  Ти ела в 3 без 10
  
  - Хей, хей, ела тук! - упорито му махаше, а думите се разпукваха в устата й като прегоряло масло по дъното на тигана. И бяха горчиви, идваше й да ги изплюе. Ако сега стане, светът ще се завърти, после ще се препъне в острите върхове на обувките й, беше се случвало неведнъж.
  - Какво, красавице?
  - Сипи ми още вино!
  - Май не трябва да пиеш повече. Как ще караш?
  - Съвсем прилично, свикнала съм. Сипвай, не се стискай!
  Докато й сипваше, отново я огледа. Беше една от най-красивите жени, които беше виждал. Роклята й беше къса, но елегантна, скъпи и изискани бяха и чантата и обувките й. Чудеше се защо е отбила тук, след като на два километра има много по-добро заведение. Косата й беше с път в средата, без бритон, не дълга и не гъста. Беше изрусена, отиваше на светлата й, направо порцеланова кожа. Можеше да я гледа така...бог знае колко време. Погледът му бегло допря халката на пръста й, после кривна по изящното й тяло, не, въобще не беше за него, а когато съзря присмехулните й очи, веднага се обърна и се отдалечи от масата. Кукла, която се налива с вино, представи си я гола и податлива в ръцете му, образът се изплъзна от контрола му и се вмъкна в главата му без покана, извивките на тялото й, вкуса на устните, бедрата й са топли, влагата там..., тръсна глава да я пропъди.
  Когато половин час по-късно тя се вряза в дървото, въобще не разбра какво стана. А щом отново отвори очи, само ахна. Къде, по дяволите, съм? Изплашено се взираше наоколо, като бръмбарче, което са запокитили някъде с праха от килима. Беше в нещо като пустиня, пред висока ограда. Точно пред нея имаше голяма врата, Стела приближи и я побутна, но вратата не помръдна. И тази ограда просто нямаше край нито наляво, нито надясно, беше толкова потискаща, че цялата потрепери.
  Тогава го видя, сякаш изникна от пясъка. Не го беше чула да приближава, изплаши я.
  - Кой си ти? И какво стана, мъртва ли съм? Карах колата и после...
  - Не, не си мъртва. Претърпя катастрофа, сега си в безсъзнание, но ще се оправиш. Ако го решиш.
  - Ако какво?
  - В момента линейката те откарва към болницата. Състоянието ти е критично, но изборът да се върнеш е твой.
  - Чакай, чакай? Кошмар ли сънувам? Каква катастрофа?
  Той се засмя:
  - Не сънуваш. Блъсна се в едно дърво, няма други пострадали, освен ти...А аз съм пазачът на вечността, сега ще те пусна зад тази врата, за да надзърнеш в нея.
  - Никъде не искам да надзъртам! Нали не съм умряла, ти го каза. Изчезни оттук!
  Той се разсмя по-силно.
  - Не съм призрак и не мога да изчезна. А това, както ти казах, е вечността. Надникни и виж. С годините все по-рядко се случва да пристъпваш към нещо, за което си нямаш и най-малка представа какво ще е, нали? И в един момент спира да има такива неща. Но сега можеш да пристъпиш сякаш в детството си, въобще не знаеш какво те очаква там. Не си ли поне любопитна? Приеми го като приключение, надникни, ще ти е интересно.
  Само че хич не я интересуваше. Въображението й беше умряло, не раждаше дори подобие на образ или усещане, пък и не я интересуваше.
  - Първо ще видиш онова, което виждат всички - чу го отново да й говори и й се прииска да си запуши ушите или да го удуши - а после от него ще се оформи твоята вечност, такава, каквато си я мечтала и сътворявала досега в живота си.
  - Никога не съм правила това!
  - Влизай, Стела, няма смисъл от обяснения.
  - Не, не, първо ми го обясни добре. Длъжна ли съм да отида там?
  - Ами да, длъжна си, такива са правилата...Добре, слушай тогава. Вечността не е даденост, не е място, тя е просто продължение на живота ти. Каква ще бъде, зависи от начина, по който си живяла, а също и от мечтите ти за място, за състояние, за всичко.
  - А ти?
  - Аз съм такъв, какъвто няма да те изплаша.
  - А иначе си петметров ли? И ако сега се върна и умра от старост, вечността ми същата ли ще е? Ама какви глупости те питам! Това е само в главата ми, нали, халюцинирам от удара. Праснала съм си главата и сега ми се привиждаш!
  - И така да е, трябва да надникнеш. Ако умреш от старост, вечността ти може да е същата, може и да не е. Казах ти, зависи от живота и мечтите ти, ти я определяш.
  - Аз нямам мечти - изведнъж се паникьоса. Главата и ръцете й се разтрепераха, още миг и ще припадне.
  - Когато и да прекрачиш във вечността, тя винаги ще напомня откъде идваш - онова, което е било в тебе и си осъществявала и навън.
  - Стига...искам да се върна! Моля те!
  - Ти ще си решиш дали да се върнеш, но после. Хайде, Стела, времето ти изтича.
  ...И тогава тя влезе или по-скоро той я бутна. Щом пристъпи, веднага се дръпна назад и сграбчи вратата. Едва устоя на порива да се върне, едва се овладя. Когато най-накрая коленете й спряха да треперят, погледна отново, защото инстинктивно беше замижала.
  Но после пак замижа. Така възприемаше по-добре, а и можеше и да не откачи в това...нищо, което хем го имаше - гледаше го - хем не го...различаваше. Лъкатуши капчица осиротялост по стар прозорец, криволичи. Какво? Ти си капчицата. Кой й шепне? Пазачът ли? Това тук е пристан за всички мечти на всички същества, откакто светът съществува. Ама кой й говори?! По-наситено е от палитрата на сърцето, с безкрай повече нюанси. Аз наистина полудявам! Но също е и празнота, това вече май никой не й го каза, усеща ли го? Не като празен шкаф обаче, а всеки твой нерв е струна, отпусната в празнотата. Какво си, жена ли си още? Или невинност отпреди първата целувка? Чувстваш ли как и нощта се вмъква като струна в утрото; то все още е неизпълнено, затова също е празно. Празнотата променя всичко, ти и нощта вече не сте предишните, някак се губите, изчезвате, обаче е хубаво. Цялото това наоколо те приютява, прокапваш в него, търсиш го, искаш го, макар че обхване ли те съвсем, наистина ще изчезнеш. Ти и сега вече си мъничка, празна и нищожна. И ще ставаш все по-мъничка и...
   Моля те, пазачо, млъкни, заболя ме главата!
   Как се чувстваш без илюзиите си?
  
Тъпо!...Сякаш нещо се беше свлякло и се свличаше от нея, и тя остава гола, боже, почти я нямаше! Това ли е да си без илюзиите си? Когато самата Стела се оказа едно толкова нищожно нещо? Шт, тихо, ще се изгуби съвсем, трябва да си спре мислите, за да не изчезне. Умът й се блъскаше като ослепяло животинче. Искаше си живота!
  Всяка частичка от света е светеща книга. Такъв е и всеки твой миг. А след малко ще видиш вечността си, там няма да ти трябват книги, дори и светещи, и после ще решиш дали да се върнеш. Само погледни, не се бой!
  И тя го направи, защото...какво й оставаше, и видя вечността си, нейната вечност. Стела я гледаше, без да помръдва, в зелените й очи сякаш слязоха ангели.
  Две-три сълзи, дребни като стърготинки, я изненадаха. Тя изведнъж се прекръсти.
  Искаше да е сама, не искаше никой на това място. Беше някакъв красив бряг, по пясъка бяха разхвърляни тревни островчета. Вятърът и птиците танцуваха, но много тихо, много тихо. Пресъхналите й устни, на които сигурно още имаше онова ярко неизтриваемо червило, се разтегнаха в измъчена усмивка. Стела яростно ги разтърка с роклята си. Сграбчи я и затърка, заболя я, защото дърпаше роклята неудобно, ала продължи така. Петното, сякаш кървав отпечатък, ставаше все по-голямо. Не спираше, искаше да премахне всичко. Всъщност, не искаше живота си, мразеше го. След десет години щяха да я подиграват за външността й, затова ще изтрие отсега цялата си красота. Никой мъж, освен Боян, никога не прогледна зад нея. Пък и тя не беше вече сигурна остана ли нещо там.
  Устните й се изтриха по роклята. Колко топъл пясък! Искам да си почина, уморена съм. Сега ще поспя на пясъка, а някой ден ще полетя от оная скала, ще се разбия и ще стана мъничка вълна. Искам да съм вълна завинаги, нищо друго. Така ми се спи!
  
И тя още по-яростно затърка кожата си, преди да легне. Искаше всичко да изтрие. Но изведнъж спря, спомни си...Тръпки полазиха по ръцете й, после в косата й, а ангелските сърца в зениците й най-накрая затупкаха.
  Когато се изкъпа във водопада. Беше скрито място, никой не можеше да я види, и тя дори не можеше да се види, толкова беше скрито. Остави колата наблизо, съблече се и пристъпи страхливо. Искаше само да се разхлади, да измие жегата.
  Отначало се опита да пази косата си, защото сутринта я беше изсушила, но разбра, че е смешно. Водата я връхлетя, не много силно и все пак я връхлетя, задави я, за малко да я повлече. Стела вдигна ръце, по нея се свличаше цялата планина накуп, изронена в жаден пристъп. Беше толкова хубаво!
  А под нея се изхлъзваше сякаш тяло на риба. Стела се разскача по рибешкото тяло или по-скоро запристъпва по него, а после замръзна, нека само да я облива, да я изчисти от, от...водата я изтощи, по едно време спря да я чувства, просто кожата й вибрираше и Стела се свиваше и разширяваше, дори шумът завибрира.
  После се дръпна на слънцето да си почине и да изсъхне. Всичко се люлееше, тя беше в люлка, парцалива кукла с размазан грим, взряна в никъдето. Беше разпокъсана, но безкрайно щастлива. И ужасно гладна. Също като онова далечно лято в Париж с Боян, когато обикаляха до несвяст улиците и се целуваха, не видяха нищо, запомни само франзелите, запомни любовта.
  - Трябва да излизаш, Стела.
  - Какво...ти ли си? И тебе ли съм те създала аз? Почакай малко, виждам някаква къща, нека първо я разгледам! Как не съм я видяла? Ти не надничай, чуваш ли? Остави ме сама, съвсем сама.
  - Сама си.
  
  
  Беше бяла къща с огромни прозорци. Стела събу сандалите си и тръгна боса. Вярно, мечтаеше след раздялата им за такава къща на бряг, но не си я беше представяла точно. Все пак знаеше какво ще има вътре - големи стаи, боядисани в бяло, малко мебели, няколко черни акцента, тя обожаваше съчетанието на черно и бяло, вмъкваше го и в дрехите си, картини по стените.
  Мечтите са някак безлични, каза си тя - просто се стрелваш и оттам, от птичия поглед, надзърташ в подробностите на мечтата. Най-вече като ти писне. Важно е, че нищо не те дърпа наникъде, носиш се леко и знаеш, че в далечината си има нещо за тебе и ще те приюти. Пристан, за това мечтаеше Стела, да е сама, да не помни, да й е хубаво и спокойно. А вечността беше пристан за всички мечти, той й го каза. Как ли се казва?
  Докосваше стените, рамките, ухаещите чаршафи, меката възглавница, отпи вода от една кристална чаша. И с всяко докосване мажеше сякаш с балсам душата си и й олекваше, тя олекотяваше. Отдавна беше мечтала за такъв бряг и къща, и дори беше забравила за тях, сега си ги спомни, сякаш се върна в редките моменти на друг живот, на живот, който...
  На масата забеляза някаква снимка, която прекъсна мислите й, приближи и я взе. Да не помни, съществуваше ли наистина такова бягство? И хапчетата не й помогнаха. Сигурно затова миналото се вмъкна дори тук, в нейното несъществуващо пристанище - на снимката бяха тя и Боян като студенти.
  Връзката им продължи три години. А после той разби сърцето й, или тя неговото. Беше си здраво, нормално, а изведнъж се счупи и край. През разбитото сърце кръвта преминава по особен начин, всичко се затваря там и нищо не излиза вече от него. Има такива мъже - които много те обичат, ала от тях накрая много боли. Боян беше такъв. Тя наруши нещо, в което той силно вярваше и не можа да й прости. Една грешна нощ, като грешна стъпка в танца. Само една погрешна нощ, макар че каква, боже!
  ...Молеше го да се върне, изплака си очите, страх я беше, че няма да издържи и ще умре, толкова й липсваше! Ей така, изведнъж, за секунди, Боян стана различен и никога повече не й каза нищо като преди. Все едно умря. Така тя стана капчица осиротялост.
  И сега в тая къща болката пак я обзе. Когато Боян си тръгна, строши всичко. Веднъж в нощите й говореше как ще я обича цял живот, независимо от каквото и да било, и тогава тя му каза, че ако тази любов се окаже илюзия, ще спре да вярва в любовта. Това я уби най-много, отне й бъдещето.
  Големите думи са като ракова клетка - нещо не на време, не на място, затова изпепеляват. Пък и тя наистина ужасно нарани Боян, защо трябваше да й прощава, след като...Млъкни, Стела, моля те, замълчи, мълчи, миличка, започна да си повтаря, просто се случи, забрави го вече, изтрий го от паметта си, кой е виновен, кой не е, стига, стига, миличка, има ли смисъл да се питаш толкова пъти.
  Стела се разпищя и заудря по масата. Това беше минало, вече не е важно, нека си отиде...моля те, отиди си най-накрая, нека я пощади! Писна й от самата нея. Боян имаше три деца и отдавна живееше живота си. Три! Три. Циганке, кажи ми, ще се влюбя ли пак? Не умрях, но пръстта ме обгърна, като скъпа коприна, като, все едно всичко се вледени.
  
И ти си разбивала сърца, още преди той да го стори с твоето.
  Ами да, вярно е, аз съм красива жена, как няма да го правя?...Нали казах да не надзърташ?...Я ме огледай, от главата до петите. Не съм просто хубава. За седмица имам повече изкушения, отколкото някоя за целия си живот. Разбивала съм сърца и без да забележа. Преди малко опитах да се изтрия, но ако трябва да съм откровена, аз си искам красотата. Тя е като меки пантофки. Господ да не ме е правил такава, хаха, безразлична ли съм му, а на тебе?
  В очите й се появиха пламъчета, разслоиха се. Стела се усмихна. Мъжете искаха красиви приказки, но истината беше, че повече искаха нея. Боян си тръгна, ала след като тя го унищожи, а и знаеше ли какво точно остана в сърцето му.
  След онази нощ, когато...Пламъчетата отслабнаха. Красотата й беше необикновена, а Боян обичаше простичките неща. Тя се опита да е същата, пропълзя като мравка през ситните букви на сценария му, но запали една от страниците, защото искрата в нея беше твърде силна. Проклятие ли беше красотата й, дар ли? Има ли значение, важното е, че съществуваше - злато в ръцете на просяци, всички бяха бедняци, когато станеше дума за красота.
  Може би защото е поличба за нещо отвъд сивия ден. То ти протяга ръка и мислиш, че уловиш ли го, вече ще си богат. Или пък, или може би защото така беше по-лесна за пожелаване от същества с двадесет пъти повече тестостерон от нейния. Което й даваше власт, а властта винаги е приятна.
  Каквото и да беше, след Боян й остана красотата и Стела добре я използваше. Въпреки това светът й увяхваше лист по лист година след година, само чудно как при толкова алкохол, цигари, хапчета и безсъние самата тя си изглеждаше все добре. Сигурно щеше да се промени изведнъж, събужда се някоя сутрин, поглежда се в огледалото, казва си "Олеле!" и присяда от ужас.
  "След Боян", по нейното летоброене, Стела засънува кошмара да бъде друга. Тя просто влезе в ролята си на красавица като в броня. Лошото е, че точно тази роля й създаде обкръжение, в което онова, за което копнееше, не съществуваше. Стела го знаеше, всичко знаеше, но нямаше сили да го промени. Хем не искаше да е така, въобще не желаеше, хем някак й беше все едно.
  Раздялата с Боян я тласна в чужда посока и я раздели с живота й. Онази любов се оказа илюзия, така Стела спря да вярва в любовта изобщо. Защо ли изрече думите? Като камък я притиснаха, като проклятие.
  Не беше задължително да става. Но стана.
  
  Объркано и чуждо стана. Стела разбра, че когато се случи нещо такова, после все се питаш какво ли щеше да е, ако нещата се бяха развили по друг начин. Тогава тя нямаше да се омъжи за Миро, а за Боян. Трите деца щяха да са нейни. Щеше да работи, а не само да се шляе насам-натам или да проспива цели дни, без желание да помръдне от леглото.
  Взе снимката и я някъса на парченца, без да я поглежда. То е като да си купиш плодове на пазара - веднага всички други започват да ти се струват по-хубави, нищо, че дълго си избирала. Сякаш щастието живее за постоянно в несбъднатото и само за малко ни идва понякога на гости.
  Ребусите "какво щеше да стане, ако..." са обаче без изход, Стела и това знаеше, но умът й години се блъска в стените. Фантазията й рисуваше как щеше да го обича да полуда и той нея, там, в забравата, сигурно затова започна да пие, за да забрави усещането за оная забрава. Когато смяташ, че си направила Големия Пропуск, животът започва да се състои най-вече от скука и уморителни възможности.
  - Сега аз все едно си чистя душата, като мръсна стая или като прашен под, нали? Но я ми кажи, все пак отдавна се превърнах в блондинка, кажи ми имам ли душа и какво е тя, за какво ми е?
  Изведнъж го видя да седи на леглото и подскочи.
  - Не ти ли казах да не идваш тук?
  - А тогава защо ми говориш? - гледаше я усмихнато.
  - Защото съм бъбрива. Ти май все се усмихваш. Не ти ли писва?...Е?
  - Доста голямо петно има на роклята ти.
  - Да, сложих си червило малко преди катастрофата, за която сигурно ме лъжеш.
  - Знаеш ли, при удара ти се нарани на същото това място, близо до сърцето ти.
  - Е, и?
  - И на роклята ти точно там изби голямо петно кръв - до сърцето ти, но не смъртоносно близо. Твоята душа предопределя всичко.
  Не искаше да го слуша, дразнеше я, затова го пропъди с ръка.
  
  За Стела съществуваше една единствена константа в света и тя беше промяната. Целият й свят, като огромна свързаност от цветове, подробности и преплитания, наистина увяхваше, макар и едва забележимо. Сякаш беше жив организъм, който, подобно на всяко живо същество, от раждането й беше тръгнал към смъртта си. Ставаше дума за едно общо усещане. Освен това на нейните преломни двадесет и две се скъса важна брънка и светът на Стела много бързо се състари, така че си тръгна състарен към бавното загасване, преждевременно му се появиха изгнили клони и бръчки, бели кичури, приведе се, заболяха го ставите, стана безсънен, гласът му пресипна...опустя. И в нея още тогава се настани апатия, примесена с тъжна враждебност, тя се покри със слой лед, не повече от намек, ала достатъчен да потъне в дълбок тесен кладенец, в процеп без връщане. А там вече сякаш просто я нямаше. Понякога си мислеше, че сама си е разбила сърцето, ей така, напук на себе си. И стана, да, превърна се в осиротяла капчица по изпотеното стъкло, откакто нейното лично броене се сведе до "преди Боян" и "след Боян".
  Тя не намери лепилото, с което да се скрепи. Не го и потърси. Беше само на двадесет и две, препълнена с живот, преливаща, учеше история на изкуството, обожаваше планините, катереше се при всяка възможност, изобщо, беше очарована да стъпва и открива, да покорява, да й предстои. Стела предстоеше.
  Беше имала и други връзки, мимолетни или просто секс за нощ-две, но се влюби в Боян и това приключи. За нея верността не беше от огромно значение, ала знаеше, че за Боян е и до онази нощ не пристъпи чертата. Често си представяше как ще прекарат живота си заедно и беше уверена, че това тяхното никога няма да се промени. Сърцето й го знаеше. Тогава, именно тогава усети вечността, по кожата й полепна и в очите й като отблясък на любовта.
  Но то все е...подобно на разцъфтяла градина, дори и без грубите разтърсвания - цветята са толкова красиви, че прехапваш устни и просто ги гледаш. Не може да са създадени, за да изчезнат, ще е глупаво, несправедливо и безсмислено. Ала умират. Стела не знаеше защо. И да беше нормално, не знаеше защо.
  Кръговратите й приличаха на лудост, шизофренно раздвоение на природата между изграждането и рушенето. Две личности във всяка форма, всяко тяло. Развитие ли беше това или някой луд е правил света? Единствено изкуството съхранява несъхранимото, дори и спомените не могат, то е способността да помниш и пропълзява по всичко като влага по тавана на стара къща - влага, символизираща духа на къщата.
  А тя просто подпомогна рушенето. На 22 това е като да се любиш, да дишаш.
  
  И тогава започна да мечтае за една нейна, само нейна къща на бряг, където ще е сама. Физически я чувстваше, може би тази мечта се роди от сетивото на Стела за допир. Ръцете й приплъзваха навсякъде, под тях се редуваха топлота и хлад, грапавинки, нещо полирано, какво ли ще е...
  После в мечтата й се включиха и останалите сетива, появи се бялото, вълни с шум на леки въздишки, пясъкът ухаеше в шепите й, стряскаше я писък на чайка; уморена е от плуването, но скоро ще заспи и ще се присели при русалките.
  Имаше си най-безопасното, уютно и самотно място и не искаше да ходи по-нататък и да търси какво има по-нататък, не й трябваше голям свят, този й стигаше, понякога само щеше да сънува другия, но после щеше да се връща, защото тук беше нейният свещен и неприкосновен кът. Все едно сетивата й се сливаха с копнежите й.
  Преди малко пазачът на вечността не й каза, че няма душа, ала Стела може би я изгуби отдавна, остави я на брега, просто тогава съвсем я изостави. И така се прокрадна много близо край смъртта, но не смъртоносно близо. Държеше шишенцето с хапчетата и ги съзерцаваше, отвори го, изсипа ги в ръката си, продължи да ги съзерцава...накрая ги изхвърли.
  
  Разхождаха се в късния следобед с Нина, беше най-обикновена, дори скучна разходка. Дали летният залез или някой по-скучаещ и от тях дявол ги тласна отвъд чертата?
  Въпросът е, че минеш ли я, може да няма обратен ход. На другия ден Стела го разбра.
  ...Щяха вече да си ходят, когато го срещнаха. Беше интересен мъж, доста по-голям от тях. Запознаха се на парти и повече не го видяха.
  Той ги покани да седнат за малко някъде и двете приеха, защото щяха да бъдат сами вечерта, Боян не беше в града, а Нина нямаше връзка в момента. И тя беше хубава, но леко пълна, просто по-едра, обаче това я притесняваше и не носеше панталони. Двете бяха добри приятелки, познаваха се още от началното училище.
  Говореха си съвсем приятелски, явно им беше приятно заедно, не ядоха, само пиха, но никой от тях не пи много. Радослав танцува с едната, после с другата, после пак...И незнайно как, незнайно кога, нещо между тях припламна, нещо неподатливо на описание, изцяло извън нормата. Погледите им се промениха, случайните докосвания зачестиха, първата учудена целувка беше последвана от втора, тя от следваща. Възбудата от това, че ги гледат, беше силна.
  Почти не бяха пили, а се чувстваха като пияни. Стела и Нина седяха от двете страни на Радослав, прегръщаха го, той ги галеше и целуваше. Предпочиташе Стела, ала в края на един танц с Нина я отведе в коридора към тоалетната и й каза, че никога не е желаел така жена. Каза й го донякъде искрено, защото усещаше колко го желае тя, в очите й почти не остана разум, чак залиташе към него. И на Стела й хареса тази игра, вярно, в началото повече й доставяше удоволствие въздействието й върху Радослав, но после и тя се отдаде.
  Милиарди пъти по-късно се беше питала защо не спря. А когато толкова пъти се питаш нещо, може и да няма отговор. Струваше й се хем опасно, хем безобидно. Всички ги гледаха и в заведението, и на улицата - любопитно, обвиняващо, учудено. Стела беше уверена, че никой няма да я види и постепенно мисълта за Боян някак отстъпи.
  Когато се изпращаха - само Нина беше с кола и го изпратиха първи, защото всяка се боеше той да не остане с другата, Радослав целуна Стела и ги покани да се качат. След кратко колебание приеха, като решиха, уж убедено, че няма да стигат до края. Съблякоха се и започна тяхната нощ, нощта на тримата. Правиха любов до сутринта. По едно време се снимаха с камерата на Стела, а после всеки казваше по нещо. Беше прекрасна лудост, докато продължаваше.
  Спаха до обед, тогава Стела се събуди съвсем изтрезняла, очарованието за нея си беше отишло. Радослав и Нина се запрегръщаха и мислеха, че и тя ще се включи, но тя само се облече и изхвърча от апартамента.
  Същия ден Боян случайно видя записа. Беше толкова потресена от себе си, че забрави да го изтрие. И после Боян изчезна от живота й, а на негово място остана празнота, която не се запълни. Когато живееш така, нещо те стиска за гърлото и вече не можеш да си поемаш дъх добре.
  Молиш се да се събудиш, но не става, просто не можеш да се върнеш там, където си била преди. Сякаш си попаднала някъде успоредно, уж не е далече, направо допираш предишното, обаче е невъзвратимо. Всичкото минало е запечатано.
  ...Късно вечерта, когато тримата вървяха към колата на Нина, пред тях внезапно се появи някаква бабичка, която бързаше занякъде. Беше странна, Радослав дори каза :"Я я вижте тази!".
  Беше стара, но ходеше изправена, макар че носеше голям вързоп от дървета и пръчки. На Стела й направи впечатление, че е много ниска, все едно половин човек, но не джудже. И имаше много особен оттенък на лицето, личеше си дори на светлината на лампите, тъмен, като изкуствено, изрисувано тъмен...Стела за миг усети странността навсякъде около нея, но скоро забрави за бабичката.
  Тя приличаше на полуреално същество от неприятен сън.
  
И сънят продължаваше вече девет години. Парите на Миро й дойдоха добре, защото Стела загуби желание за каквото и да било, а родителите й й поставиха ултиматум да работи. Продаде се добре и се разведе добре. Дъното на полуреалното й съществуване, където стигна, беше покрито с пухкав килим. Стела изживя това време на границата между живота и съня, ходеше по ръба и вече дори не залиташе. Нито наляво, нито надясно. След първата година на ужасна болка се настани поносимостта, макар и много относителна; само трябваше да не спира да пие.
  ...Стига толкова, беше предостатъчно.
  
  
  Сбогува се, като му спомена, че е оставила писмо за него на красивата черна маса от дърво в къщата на брега. Може да го прочете когато иска.
  "Вече трябва да съм ти казала, пазачо, че се връщам. Но ще те чакам някой ден там при мене, някой пролетен или летен следобед. Ще те чакам, да речем в три без десет...Аз ли те създадох? Бил ли си някак и ти в моята мечта? Защото от живота ми определено си отсъствал. Не знам, но и няма да се питам повече. Важното е, че вече зная какво искам.
  Толкова бързам сега, че едва ли ще успея да го допиша, бързам да се върна, защото разбрах. Благодаря ти, че ме доведе тук и ми показа, така аз наистина вече знам, пазачо.
  Ти бил ли си в моя свят? Опитвал ли си? Сигурно да, че как иначе ще знаеш как се чувствам? А сега навярно си съвършен, щяха ли да ти дадат в противен случай да пазиш цялата вечност? Но там беше ли такъв? Или се отказа като другите, или дори може би по-рано?
  Аз сега те каня, ела, ще те чакам. Ще ти направя кафе, нищо, че може би не пиеш. Не разбираш ли? Въпреки умората и страха, въпреки всичко друго, има щастие. Искам да те питам ти можеше ли го това щастие? Направи ли някого щастлив? И ако не, не си ли прескочил нещо важно? Светът не е толкова голям, за да го прескачаме. Аз поне мисля така. И не искам завинаги...двадесет години е моето завинаги, толкова ме обичай, ти или някой като тебе, или обичай друга жена. Обичай ме и ще ти призная накрая нещо. Не искам и ден повече, но тези години си ги искам, да се смея, да звънтя като камбанка всеки ден и всяка нощ, разлюляна от тебе, да не отминава, да не намалява, да не се променя. Черен труд, нали, и някак...детински? Но без съвършенството на детството си можеш ли да пораснеш?
  Кажи ми!
  Ако искаш още първия ден, като минат годините, си тръгни. Ще ми стигнат. А на сбогуване, ако си обичал мене, ще ти призная нещо - аз ще съм открила с тебе вечността. Това тук е само място, нищо повече...вечността, ти ми го каза, не е място. Сега се усмихваш. Аз също. Знам, че чувствата са преходни и че боли, защото глупаво, по детински, искаме да ги задържим - да ни обичат примерно двадесет години. И, всъщност, дори не знам самата аз дали ще мога да обичам така дълго, да прощавам, да се дарявам, да дам втори шанс, да вървя с някого.
  Бил ли си в Париж?
  Връщам се, защото то е като мечтата ми за стъклена къща в Париж, някой ден щях да ти разкажа, някой ден."
  
Първото, което чу, щом дойде в съзнание и отвори очи, беше щурец. Но малко след това разбра, че й се е причуло, както ти се причува телефонен звън на събуждане.
  Той заключи вратата и пусна ключа в джоба си.