Мария Павлова

 

 

СЕЛО БЪЛГАРИ, ИЛИ СТРАНДЖАНСКАТА ШАМБАЛА

  Не че не може да е просто случайност, но и двата дни единият ни фотоапарат се разваляше точно в определен час. Освен това загубих голяма част от записите на разговорите ми... Е, сигурно така е трябвало да бъде, каквото и да значи това. Просто в село Българи можеш да очакваш всичко. И се чувстваш странно тук – въпреки облаците, например, бях абсолютно уверена, че вечерта на трети юни няма да вали и нестинарите ще играят. Не съм особено вярваща, ала си знаех, сякаш е най-обикновеното нещо на света, че светецът няма да го позволи.
  Една жена ми разказа как преди години баща й бил на смъртно легло, тогава нестинарката дошла у тях, казала му „Стани!”, той станал и се излекувал. Сега, допълни тя с тъга, хората не вярват и отиват на доктор.
  Загубих и записа с моите впечатления, все си записвах по нещо, обикаляйки насам-натам. Но така пък имам повече основание да си спомня всичко. Все пак беше само преди дни... Тъпанът и гайдата не ме разплакаха, както стана със съпруга ми, на него и сега очите му се насълзяват, като ги чуе на запис. Аз усетих по свой си начин мястото, като да пристъпиш в приказка, но само да пристъпиш. Деветгодишната ми дъщеря пък все повтаряше, че й се играе и си танцуваше по улиците. Прихвана я игривостта, една прелестно предчувствие за играта, хем малко страшно, хем вълнуващо.
  Ритуалът е общо-взето какъвто е бил и преди. Сутринта на трети юни иконите на Св. св. Константин и Елена се изнасят от черквата и се внасят в конака, който е на стотина метра от нея. Там се обличат със старинни нанизи и с червено платно. После, под звуците на музиката, три момчета ги носят до аязмото на свети Константин (на другия ден се носят на аязмото на света Елена). Избира се епитроп, който се грижи за иконите и изчистването на аязмото, той ни раздаде там лековита вода. В конака се готви курбан от жертвеното агне – тази част, признавам, не ми беше особено приятна.
  Следобед нестинарят Михаил Георгиев, който живее в село Ясна поляна (разбрах, че баща му е от Българи), запали огъня. Нестинарският кръг е съвсем близо до черквата. Към пет часа започна музикалната програма, а след края й Михаил разпръсна жаравата и скоро започна играта. Беше към 21 часа и 30 минути. Огнеходството продължи 4-5 минути.
  Имаше немска телевизия и няколко български телевизии, а повечето туристи снимаха с фотоапарати, джиесеми и камери. И аз по едно време се хванах, точно през играта, че се притеснявам повече ще стане ли филмчето. Все пак, за мое оправдание, ще правя сайт за нестинарите, може би ще пиша и книга. След малко обаче ми се прииска всичката тази техника, този фойерверк от светкавици, просто да изчезнат, да не съществуват, да не сме ги измислили и да не замърсяваме така мястото. През време на танца Михаил остана няколко секунди и с двата крака в жаравата, без да мърда. В такива мигове пък ти се приисква хем да си с всички там, хем някак - съвсем сама...
  Имаше и панаир, кебапчета, дрънкулки, бира, сергии. Имаше разпънати палатки край селото, до параклиса на света Елена. Вечерта играта се видя, общо-взето, добре от всички. Млада жена от селото ми каза, че за пръв път отишла да гледа и тя. Преди години на втория ден на празника, четвърти юни, иконите са обикаляли по всяка къща и хората са ги чакали, но това вече не се прави.
  ...Двата дни живях в къщата на баба Злата Даскалова, една от известните в миналото нестинарки. В селото вече не живеят нестинари, всички са измрели. Чух разказа на 18 годишния Костадин Михайлов от Бродилово, който вечерта игра в огъня заедно с Веселина Илиева, също от Бродилово. Игра и една по-млада жена, Маринела Градева... Момчето все искало да влезе в огъня, ала Веса не му давала, докато веднъж успял да го стори, когато я нямало. Той е вярващ, казва, че иконата му помага. И гласът му е хубав, пее много хубаво, пя малко преди да започнат танците в огъня. Дали и другите нестинари са пеели и пеят така? Не ми хрумна да попитам. Изобщо, като отидеш в Българи, не можеш да поемеш твърде много. В един момент ти идва нанагорно и край. Ако искаш още, трябва отново да дойдеш.
  Истината е, че бях чела предостатъчно за ритуалите, и когато картината оживя, сякаш просто си я спомних. Едно нечакано, но обяснимо дежа вю. Върнах се във времето. Исках обаче да разбера разни неща, които няма как да знаеш, ако не присъстваш. Например колко е горещо около дърветата и около жаравата по-късно. Лошото е, че този път дърветата бяха малко, само около една кола. Беше хладно и докато слушахме програмата, бях съвсем близо до тях, тогава догаряха. Търпеше се, ако не стоиш в посоката на вятъра. И ако това го умножа по 5, или може би по 10, ще мога да си представя какво е било преди?
  ...Село Българи е закътано в Странджа, планината сякаш опитва да го пази от чужди погледи. Някой атомен физик беше казал, че имал чувството, че само да обърне гръб на света и светът веднага се разпада, а щом погледне отново назад, светът незабавно пак се събира в познатите му форми. Ние подреждаме и правим от хаоса нещо смислено. Но и така да е, дори когато гледаме в една посока, не виждаме едно и също. Има хора, които виждат повече, като нестинарите. Като шаманите, мъдреците, децата или като всички влюбени. Навярно нестинарството е просветление, но тълкуването, обличането в думи, всеки нестинар го прави по своему.
  Представяла съм си как мистичната Шамбала се разкрива не на всеки. Как от „мъглата” на дърветата и пътечките изведнъж пред нечии очи изплува, надига се, излиза на повърхността нещо по-голямо, като диамант в сребреещата от росата планина, и идват онези хора, които винаги са си били там, говорят, разказват ти.
  Има места, които са трудни са науката, места с невидимост. В тяхната дълбочина може да проникне само силата на нечие човешко възприятие. Нестинарите и нестинарките, с редки изключения, не са били особено образовани преди. Сега четем непрекъснато, много дълбаем, а те не са го правели. За дълбаенето всъщност не знам. Как да знам какво е било в главите им през онези 363 дни в годината, когато е нямало огън? Мислили ли са за силата си, умували ли са нощем за това, будували ли са? Страх ли ги е било, омаяни ли са били? Едно обаче е сигурно – тези мъже и жени са вярвали до пълна отдаденост в силата, която им дават Константин и Елена, вярвали са, че съществува „горе”, на което трябва да се подчиниш. Щом Богородица е искала нещо от тях, са го казвали на останалите и хората от селото са го правели – я параклисче да построят, я някой път. Самите икони са им говорели, нашепвали са им напътствия и предсказания. Голяма мъка, голям „юк” са чувствали, особено щом прихванат от първи юни нататък, след събора във Влахов дол, но огънят им е помагал да се освободят от това напрежение.
  Болест ли е, сила ли е, друго ли е? Не мисля, че някой знае. И не мисля, че може да се нарече с единствено име. Но каквото и да е, важното е, че нестинарите са променяли съзнания. И сега го правят, ала е по-слабо. Някога са били харизматични, танцували са за себе си, да се спасят от „юка”, но са играли и за другите, дори повече за тях, за да повярват и те. Искали са да споделят това безкрайно, толкова голямо за мъничките ни размери неизречимо преживяване. Носи се мълвата, че кърпата от иконата, за която ще разкажа, нарочно е била изпусната в огъня. Или може би това се отнася за нечия паднала забрадка? Преплитат се факти с измислици, бъркат се имена, но явно нещо около нестинаря по време на играта пази и тялото му, и дрехите, пази дори коприната да не изгори при може би повече от 500 градуса.
  ...В танца на нестинарите е слизало небето и още слиза. И ние усетихме частици от това, завладя ме и и сега още ме преследва. Каквото и да е нестинарството, каквото и да е трансът, играта в огъня е път към широтата. И щом дори едно човешко същество може да го преминава, значи всички можем. След играта на четиримата минаха и много от присъстващите. Не чух някой от тях да е имал изгаряне по-късно.
  Нестинарството отваря небесната порта. Огънят, който си е страшничък, докато горят дърветата (питах се на такива ли клади са изгаряли вещиците), престава да е страшен за нестинарите, за тях става като вода, като злато, като отражение на широтата. Тази дарба на укротяване на стихията се „дава” на малцина. И болест да е, дар е да я превърнеш във вяра. Затова е тъжно, че в село Българи вече няма нестинари, а на празника играят хора от други села. Въпреки това на трети юни селото пак се превръща в особено място. Миналото не може да се изтрие току-така, може и да възкръсне някой ден огнището с пълната си сила. И тук, като в психологическата Шамбала, нещо по-голямо от видимото се разкрива на малцина, но те, пристъпвайки с танца си в него, оставят следи и за нас. Като трохи хляб. Огънят се кротва, озлатява се и подобно на обезсилен хищник ляга в краката им.
  Близките на нестинарите часто са се плашели от тази игра, мъжете не са давали на жените си да ходят да играят, заплашвали са ги, спирали са ги. Сериозно са ги заплашвали. Родители са се притеснявали за децата си. Ние обаче гледаме по-различно, може би защото не ни засяга лично. А и истината е, че аз не видях особен транс на лицата на четиримата нестинари, които играха тази година. Това прихващане сигурно е като любовта – рядко е Голямо. Може би съм видяла нещо по-малко, което се контролира по-лесно, и затова четиримата влязоха заедно в огъня.
  ...Дойдох в село Българи, видях и си заминах. Следващите дни изкарах в Созопол и огненият танц изчезна от съзнанието ми. Наистина ми дойде много – не самият танц, а очакването, магията на планината, музиката през целия ден. Все едно бях сънувала. Животът си затече по старому, много е устойчив, въобще не се поддава на чудеса. Но все пак? Играта в огъня, дори само усещането за тази игра, не е ли мост към измерението на духа? Не се ли срещат земното и духът и не заживяват ли за малко заедно? И дали аз, както и всеки присъстващ, внесох поне мъничко искрица с идването си, та това огнище да не загасне съвсем, да не осиротее? Като в оня наивен момент от „Питър Пан”, когато хората съживяват феята с вярата си, че я има. Надявам се да е било така – не само селото да ни е дало нещо, а и ние на него. Иска ми се да запомня с добро, нищо, че атракцията е взела връх.
  Може отново да отида. И пак да срещна сродни души, сродните търсачи.
  
  ...Запазиха ми се записите от две срещи. Ето части от двата разговора.
  Ралю Петков Иванов, 89 годишен:
  - Тук съм роден и тук си живея досега. Това село е най-старото в Странджа...Аз бях кмет навремето, 1948-а до 1951 година, най-младият кмет. Майка ми беше нестинарка - Марула Стаматова Вълкова. Тогава бяха три нестинарки – баба Мила Димова, баба Марийка Иванова и майка ми. И те играеха, но не както сега. Тогава грешка нямаше... Имаха признаци, особено от 10 май до 3 юни те се променяха. Чувстваха нещо, напрежение. Аз питах майка ми. „Ами, вика, синко, това е една такава сила, че като дойде, нищо не може да ме спре и в огъня влизам”... Само че сега е малък огънят. И преди кръгът беше на същото място тук, но огънят беше 20 сантиметра. И почват да играят, ама как играят! Не както сега, това е изкуствено. До 1945-а някъде играеха така. Помня такъв случай..., играят нестинарките вътре, пък иконите имат кърпи, за красота. И както играеха, падна кърпата от иконата в огъня. Нестинарката се наведе, ние гледаме, народ много имаше и тогава. Наведе се, държи си иконата, движи се в огъня и търси кърпата. После я намери и и няма нищо на кърпата. Всичко остана като гръмнато! На това съм очевидец, чисто, истинско, присъствал съм на него... Тогава някъде се запознах с професор Шаранков от София...
  - Чела съм му книгата. Той е бил тук две години на празника, наблюдавал е всичко, разговарял е с нестинарите...
  - Да, той ми беше голям приятел. Аз го закарах при една от нестинарките, Злата Даскалова. На предния ден й беше проверил краката. Като проверил, казал: „Интересна работа, твоите крака са като моите”. На другия ден поиска да направи още една среща с нея. Отидохме, чукнахме на вратата, отвори баба Злата. Беше една стара къщичка, те къщите повечето са ни такива. Отвори тя вратата, добър ден, добър ден. Професорът живееше в дъщеря й на квартира тия дни. Поприказваха и той казва: „Бабо Злато, може ли да те запитам нещо?” Да, вика, заповядай!” И той пита: „Може ли да направим тия дни една среща с другите нестинарки и с вас, да стъкнем огън, да поиграете, и да направим там снимки, че снимаме филм, ще платим.” „Ако, вика тя, сте дошли да ми говорите, че ще плащате, напускайте къщата ни и селото!!” Той човекът, като мене едър такъв, се паникьоса. Вика: „Бабо Злато, извинявай!” Тя се разтрепери. Казвам й, че професорът не е запознат с тия работи. И той казва: „Моля ти се, бабо Злато, прощавай, сгрешил съм, прости!” И тя се успокои. Каза му: „На нас друг ден ни е строго забранено да влезем!! Дори не смеем да ходим на кухнята си при огъня, когато готвим! Тия дни двата ни е разпоредено в определени часове да играем, без нищо да ни стане”... Излязохне ние, обясних му, че не съм съобразил да му кажа предварително. Сетне нестинарките си играха вечерта, играха и другата вечер, втората. На другия ден пак отидохме с професора, да им провери краката „Нищо, казва, им няма! Както бяха напред, така са и сега.” ...Аз му казвах: „Възможно е, професор Шаранков, да е на нервна почва.” Имах предвид, че всеки отделен човек в дадени моменти има нервност, че и аз целият така треперех понякога, имало е борби, какво ли не, казах го и на майка това. „А, вика, синко, нищо общо няма твоята нервеност с нашата работа! Нашата е отгоре сила.”... Майка ми, още като се родил първият ми брат, почнала да играе. Никаква роднинска връзка една от друга нестинарките са нямали. Обичаха се, като родни си бяха, но роднинска връзка нямаха. Има сега няколко мъничета, едно има от Граматиково, има връзка с Българи по роднинство, но не с нестинарките...Те сега вечерно време, като има някъде някаква сбирка, отиват, трупат огън и играят. Не е вече същата сила.
  - А защо вече няма нестинари в село Българи?
  - Умряха. Бродиловчанката Веса е добра нестинарка, тя пази традицията. Аз си играя, вика отгоре. Но тукашните умряха.
  
  Илия Влаев беше моят хазяин през двата дни:
  - Веселина Илиева, възрастната жена, която е играла снощи, през 1983 година, мисля, за първи път влиза в огъня, и то след като е била зрителка и след като се е подигравала на нестинарите. Тя припада до огъня, до въжетата. Говори се, че тогава до нея била една възрастна жена, която й казала: ”Булко, ти си поледена, тебе те е прифатило, трябва да влезеш в огъня.” Веселина Илиева събува обувките и влиза. А тази жена, която й е казала това, е една от последните дъщери на баба Злата Даскалова, в чиято къща сте вие.
  - Две нестинарки са били с това име, Златка Даскалова и Златка Стамова...
  - Да, и аз купих къщата на първата, без да знам чия е. Направих освещаване, защото съседите ми казаха, че са били бедни хора и построили къщата, но не са могли да я осветят, само й сложили така наречената аязма – взима се светена вода и се слага в четирите ъгъла на основите. Даже, едната бутилка се виждаше и ми беше много чудно как от 1960-а до 2001 година може да остане вода в бутилка, която е отворена. През гърлото се виждаше отдолу, като разтопено олово лъщеше водата. Не мога да си го обясня... Направих курбан, осветих къщата и вечерта след курбана сънувах сън. Една възрастна, висока, слаба жена дойде и си говорихме. Тя каза, че съм направил хубава работа, като съм осветил къщата. И много други работи ми каза... На другия ден го разказах тоя сън на съседката, а те са рода. Тя ми каза: „Ами ти си сънувал баба Злата.” Коя баба Злата, питам? „Баба Злата нестинарката, която живееше в тая къща, в твоята стая, последните й дни бяха там - дето ти спиш, тя спеше. И ти си сънувал нея. Баба Злата си сънувал”... На следващата година в Кости Веселина Илиева ме среща и казва: „Ти си Илия, нали?” Викам, да. „Ти взе къщата на баба Злата, нали”. Викам, да. „И сънува баба Злата, нали?” Казвам, да, сънувах я. „Тя ти каза това, това, това и това”. Питам, ти коя си. „Ами аз, казва, съм Веселина Илиева и съм нестинарка”. А кой ти каза, питам я, всичко това. „Що трябва да ми каже, аз защо съм нестинарка?”... Тук разправят, че когато са палели огъня за нестинарите навремето, са карали по 12 волски коли дърва, сухи дъбови дърва, и жаравата е била много голяма, било просто неописуемо горещо. И когато е влизала баба Злата, старите казват: ”Баба Злата га щя да влезе в огъня, земята се тресеше...”
  
  Така кръгът се затвори - точно книгата на Емануил Шаранков от 1947 година съм чела и точно за него стана дума в разговора с дядо Ралю. За това как двамата отишли в дома на баба Злата Даскалова, в чийто дом и аз живях двата дни. „Оцеляха” само разговорите, навързани в една посока. Моят хазяин ми разказа, че е сънувал баба Злата и че тя му е благодарила, че е осветил къщата. Аз не сънувах нищо особено, но и някак не си позволих да се отворя напълно за нестинарството. Още не съм готова. Може би някой ден... Изворът си е там и очаква всеки.
  ...”Нямам никакъв страх. Това е сила. Ставаш като дърво студена, както, когато хвърка сняг. Излизат тръпки, тръпки, тръпки и постепенно застиват крайниците. Като мине големият юк, тежестта, мъката в гърдите, става ти леко и тогава заиграваш. От това нямам страх, нямам очудване – просто е сила, която те хваща...” (нестинарката Злата Стамова от село Българи)
  „Защо не върви нестинарството у нас? Аз си го обяснявам с това, че народът започна да не вярва, и по тези причини не ни се дава да играем в огъня, както сме играли досега. Нестинарството постепенно ще се изгуби от България, ще се даде на друг някой народ...” (нестинарят Илия Димитров от село Ново Паничарево)
  (двата откъса са от книгата, за която споменах)