Мария Павлова





Съзвездие-любов

Косата ми е тъмна като градоносен облак,
отмятам я назад, просветва мълния и пак умираш,
но пиеш ме със сетни сили и напиваш Бога,
той съживява те и моли да пиеш, да не спираш!

Накрай света ме водиш, в бърлога на комета,
завиваш ме със меча кожа, разсъбличаш бурята
и аз потръпвам в транс в капана на сърцето ти,
а в моето, запролетено от любов, разцъфва чудо.

Разцъфва ярка светлина с припламъци червени,
разлудващо заисквам те и с слепи устни те намирам,
и пия те до смърт, разтърсила копнежа на Вселената,
а тя - нещастна просякиня, ме моли да пия, да не спирам.

В съзвездие-любов на седмото небе живеем, мили,
завиждат ми дори принцесите, че в тоя дом по перли ходя.
За тебе само ще съм Красота - в очите ти крилата свила,
а нощем гола в сънищата ти аз тихичко ще бродя.