Мария Павлова
1.


   Запознах се с Éлиа, когато се появиха репичките. Въпреки началото на пролетта не бях уморена, а твърде жизнена - нали пиех в огромно количество витамин С. Постоянно ходех някъде, срещах се с кого ли не, играех тенис, купувах си клинове. Имах любим лилав клин, него носех с къса черна поличка, отваряща се отпред. Навличах клина, хващах под ръка самотата си и тръгвахме нанякъде.
   Давах често и интервюта за романите си, ставах известна. И точно затова започнах да съм по-самотна, но е дълго за обяснение. Ядях портокали и банани, също и киви, него го обожавам. Боядисах косата си сива и си направих съвсем къса прическа. Фризьорът ми каза, че така подстригал и приятелката си, трябвало да му вярвам, защото имал вкус.
   Елиа ми се обади една вечер. В телефона прозвуча много нежен глас, чак непоносимо нежен, и се представи. Подобно е усещането, когато изплезиш език и насочиш душа към него съвсем отблизо. Не е точно гъделичкане, нито възбуда, а и двете, и още куп други неща. Подлудяване по непробван начин. Тогава бързаш да си дръпнеш езика, иначе ще откачиш. И гласът на Елиа ме разтрепера, но успях да устоя на порива да блъсна слушалката. Каза, че познава моите книги и че иска книга и за нейния живот, тоест някой трябвало да я напише и тъкмо аз й трябвам. Попитах в какъв смисъл. Ами щяла да говори, да я слушам и така. Попитах защо не го направи сама, литературна обработка ли й е нужна? "Не точно, усещам просто, че вие сте подходяща."
   Стори ми се ужасна възможността да чувам този глас часове. Беше нечовешки гальовен, може би прагът на моите усещания е прекалено примитивен, в смисъл на груб. Попитах Елиа откъде е сигурна, че ще ми е интересно да я слушам. Тя каза: "Защото съм сляпа по рождение" и двете млъкнахме. Мълчанието се наслои помежду ни. Не знам защо не казах, че ще помисля, а просто се съгласих и я попитах къде живее. "Ние имаме и къща на морето - добави след обясненията си, - ако искате, можем да отидем там." Отговорих, че ще видим за нататък, но засега ще се срещаме всеки ден по час-два и после ще си върша моите работи. "Тогава ще дойда във вашия град, при познати, които ще се грижат за мен." Решихме, че така е по-добре. За парите нямало проблем, можело да поискам всякаква сума. "Исках да сте вие, защото предполагам, че ще можете да ми обясните цветовете!"

   Къщата, в която я открих, беше двуетажна и луксозна. Всъщност трудно ми е да я опиша, сякаш съм я забравила. От първия път Елиа грабна цялото ми внимание.
   Отвори някаква жена и ме въведе в стая от дърво и със столове, в които се потъваше. После излезе. След малко се открехна вратата и влезе момичето. Вървеше уверена и гледаше леко отнесено, искам да кажа, че очите й бяха отворени. Не носеше тъмни очила, нито бял бастун, както очаквах. Беше много млада и се промъкваше безшумно с босите си крака. Щом дойде до мене, попита може ли да разбере как съм облечена. Трепнах от гласа й, но казах "да" и Елиа взе да докосва дрехите ми.
   - Вие сте с копринен клин и плетен пуловер. Бихте ли ми казали цветовете?
   - Разбира се. Клинът е шарен, но основните тонове са лилав и розов, а блузата е розова, като вашата рокля. Как разбрахте къде съм?
   - По дишането. Слепите по рождение стават радари за присъствието на хора.
   - Не личи, че сте сляпа.
   - Казват така.
   Елиа погали ненатрапчиво лицето и после косата ми.
   - Косата ви е къса, обаче е хубава, нито мека, нито твърда, а лицето ви е с правилни черти.
   - Да, общо взето, хващам окото, но съм малко кльощава.
   - Не, не...
   Ледът се разтопи и извадих диктофона от чантата си.
   Започнах да я посещавам всеки ден. Тя ми разказваше за себе си, а понякога само ме разпитваше. Постепенно картината на нейния живот се запрояснява. Взех да пиша, ала нещо липсваше или по-скоро, беше много. Изведнъж проумях какво е - твърде гъст беше животът й, като мастило, и трябваше да се поразреди. Тогава реших да описвам и онова, което се случва с мене. Трябваха ми почивки в писането, като лека лудория на погребение.
   Когато Елиа разказваше, се напрягах да си представя нейния тъмен свят...

   Аз съм на осемнадесет години, жените на двадесет и три ми се струват вече стари.
   Била съм хубава като балеринка, това го твърди дядо. Имам мънички черти на лицето и до кръста къдрава коса, която винаги е влажна. Обичам да я тръскам след баня, за да търся капките по пода.
   Очите ми са сини, според дядо това е банално, но красиво. Те били пълни с тъмни точици, казва: "Негативи на звезди." Виж, това го разбирам - всичко, което имам, е една тъмнина. Но за мен тя не е тъмна, понеже е единствена. Хич не виждам светлина, дори срещу силно слънце. Него го усещам, пълзи по кожата и я изглажда, а после влиза навътре и кръвта ми става по-гореща. Понякога ръце протягах, за да се предпазя от желанията, които идваха с него. Исках да легна по гръб на напечената пръст и да очаквам.


   Дядо ме намерил пред вратата на голямата си къща. Той е богат, но няма деца, жена му починала млада и не се оженил пак. Нея я е обичал повече от живите жени.
   Тази къща е на брега на морето. Дядо чул виене на кучета. Наистина три бездомни кучета лежали край мен и виели. Може би са разбирали, че приличам на тях. Била съм увита в пелени и пъхната в сак. Никой не знае родителите ми кои са, дали са слепи и те.
   Кога ли ще бъда достатъчно готова да се противопоставя на страховете си? Те на липсващото ми зрение приличат, сковават ме, все едно съм пясък и ще се разпадна, ако се пусна на воля. Приличат на виещите кучета, които пазели нещастното бебе. Страдам точно защото ме е страх, че съм нещастна. Иначе какво толкова? Спъвам се по-често, но пък чувам как Земята се движи, вибрация, вихри. Движението е на тишината пулс. Чувам как тревата пониква и расте. Това са метафори, разбира се, обаче аз не съм олигофрен и не приемам света само буквално.
   Липсва ми, че не мога да се видя като тях. Всички, които ме виждат за първи път, казват нещо от рода на - ама тя била симпатична. Или си втълпявам, че ми липсва?
   Дядо ме кръстил Елиа, защото така се казвала жена му.


   Представите ми за пространство са по-различни от тези на виждащите. Знам, защото съм ги разпитвала и съм чела книги. Лекарите казват, че ние различаваме джудже от дете. Но това е лесно, джуджето е с голяма глава и някак безформено, докато детето е просто едно човече.
   Оттук нататък обаче всичко се обърква. За мен светът е толкова голям, колкото да пипна мога или да обходя. Хоризонтът е по края на онова, което загребвам с разперени ръце. "Високо" значи да качвам стълба. Небето въобще не мога да си го представя. То било нещо такова... Веднага се обърквам, дори щом го преразказвам.
   Небето е просто самотно, мисля. Летяла съм с делтаплан и знам това. Тогава бях ужасно потисната, свита в дядо. Бях във вихър и вътрешностите ми се местеха, от бученето щях да повърна. Също като птиците и аз се боях да летя. Убедена съм, че те се боят, защото, когато ги хвана, сърчицата им тупкат, тупкат.
   Сетих се, небето не можело да се пипне. Нито да се помирише или чуе. Но защо виждащите са уверени, че съществува тогава? Не е ли и то лъжа, подхранвана от очите им, както много такива? Един път залепих парче плат над главата си, за вратите, и си помислих, че това е моето небе. И че небето на другите е избягало от тях.
   Пипала съм безброй звезди, първо една сребърна. Тя мирише на земя. Звездите били много по-далеч от небето, а изглеждали прилепнали. Моите сетива не могат да ме объркат така. Друг абсурд е, че били огромни, пък малки се виждали. Все едно са се отдалечили от земята, както дядо - от прага на къщата. Моята сребърна звездичка си е същата и когато мисля за нея, и когато я пипам. Обичах да я търкам по кожата си, само че един път оживя и ми просъска в ухото да изям мъртвите. Каза: "Изяж мъртвите!"Понякога я няма, но се връща.
   Веднъж отидох на погребение. Умря една съседка. Когато оставях цветята, я докоснах по лицето. Вече знаех какво ще е то - бях пипала звездичката преди да млъкне. Не исках да ям мъртвите. И не смеех на никого да кажа, дори на дядо.
   Моята звездичка беше око, паднало от небето.


   * * *

   Не бях влюбена, а само от това можех да живна. От друга страна, сезонът напредваше и слънцето денем опипваше хората, исках да избягам от града, да остана насаме с него. Като гимназистка за първи път изпитах настървението за бягство, в един магазин за дънки. Пролетта си беше нещо като тези тесни дънки.
   Ходех често на басейна, водата прозираше в по-тъмни или светли сенки. Разбрах, че и аз съм на прага на появата. А това, което никога не закъснява да се появи в такова време, е някой симпатяга...
   Срещнах Владо по времето, когато се запознах с Елиа. Седях си в един автобус доста назад и допивах пластмасова чашка с мляко. Никак не ми харесваше. Той се качи в последния миг и тръгна по пътечката. Беше свободно до мене и от другата страна, Владо се поколеба малко, усмихна ми се и попита може ли да седне.
   Беше хубав и прошарен. Носеше смешен червеникав джинсов костюм, каквито бяха модерни, и куфарче. Седна до мене и почти изчезнах - седалките бяха тесни.
   Помня, че лесно ме заговори, зяпайки краката ми. Всъщност аз слушах, а той се правеше на интересен - може би защото видът ми е хлапашки, създавам впечатление за инфантилна неосведоменост за живота. Оказа се, че имал магазини. Пътувал с автобуса, защото щели да го оберат на магистралата.
   Слушах невнимателно, мислех си за мои работи и взе да ми омръзва да кимам, когато той изведнъж изтърси: "А бе, като те гледам така, няма ли да вдигаш скоро сватба?" Веднага разпознах манталитета на застаряващ ерген. Не понасям такива народноговорящи мъже. Казах, че ще стане каквото ми е писано, и загледах през прозореца. Слънцето струеше във възкръсващите дървета.
   Владо беше към четиридесетгодишен, а аз изглеждах на двадесет, но бях на повече. Той обаче си избра двадесетгодишната, надникна в евтиното ми боди и учести дишането си...
   Говори дълго колко е трудно да правиш бизнес тук. Тогава реших, че е време да му го върна. Казах, че пиша модерни романи, и му надписах един.
   Той го разгледа подозрително бързо и се притесни. Не се учудих, защото вече знаех ефекта от разкриването на самоличността си. Когато слязохме, се раздели с мене възпитано, после тръгна в обратната посока.
   На другата вечер не ми позвъни. Не че толкова желаех да се обади, ала, откакто пишех тези книги, мъжете ме приемаха по-особено. Исках да разбера от Владо какво точно става. А може би го бях харесала и си търсех оправдание за трепването ми при всяко иззвъняване на телефона.

   * * *

   Помня как дядо ме учеше да се храня. Вече различавах шумовете около себе си, неговото приближаване особено. Той стъпваше тежко, но и някак меко, може тежестта да идваше от тялото му, а мекотата - от неговия характер. И доскоро стъпваше така. Плачех, когато утихваха стъпките му и отслабваше мирисът му. Дядо миришеше различно от всички; ако бях неспокойна, отивах в него и тази миризма ме унасяше.
   Нямам спомени от времето, когато са ме хранили с биберон, помня как той започна да ме храни с лъжичка. Беше малка тя, а ми се струваше голяма и лоша. Дядо ме докосваше по рамото и в същия миг до устата ми се допираше нещо, миришещо на храна. Аз опитвах да сдъвча и него, но не успявах, затова се плашех и изплювах всичко. Тогава дядо започна с хитрости. Щом отворех уста, той изливаше кашата бързо и се дръпваше. А аз ядях и забравях да се страхувам. Накрая така свикнах, че изобщо не се боях от това нещо, все едно беше ръката на дядо.
   Но най-трудното дойде, когато той започна да ме учи да се храня самостоятелно. По онова време не можех да си го обясня така, а в моя тесен свят ставаше нещо по-различно. Дядо пъхаше дръжката между пръстите ми, хващаше ги здраво, после ми изпъваше ръката. Дръжката се въртеше, изплъзваше се, често ме пръскаше каша и аз виках. После дядо се опитваше да ми прегъне ръката обратно. Болеше и започвах да плача. Знаех, че отново ще стане добър, щом разбере, че не искам така. Дядо спираше, но след малко пак започваше.
   Накрая, един път успях да си прегъна ръката. Може би защото бях много гладна и уморена от плакането. Лъжичката внезапно се оказа в устата ми и издрънча в зъбите, топлата каша потече по мен и аз пак се разплаках. След години дядо разправяше, че хлипането ми приличало на дрънкането на звънците, когато стадото пасе кротко.
   Не помня колко продължи така. Не се научих лесно да ям сама. Често загребвах с обратното на лъжичката или тя се извърташе във въздуха и се оливах. Много пъти ме удряше по брадичката и по носа и аз я хвърлях.
   Отдавна използвам всички прибори без чужда помощ. За другите хора е нещо обикновено, обаче за мен беше истинска борба с тъмнината.


   Детството ми беше прекрасно като на цигулка звуци, защото имах дядо и децата. В трудни моменти той казваше: "Ели, ти си най-светлото нещо в моя живот!" и аз наистина засиявах. Да засияя значеше да не се блъскам и да се усмихвам.
   А толкова трудно се научих да се смея! Понякога чувах дядо и други хора да издават гърлени звуци, едно "а-ха-ха", плач, но с по-особена интонация. Тогава слагах дланта си на гърлата им, за да усетя вибрацията. Тези хора говореха за смешни или за приятни неща, пък вибрацията беше напрегната. Чудех се защо.
   Много пъти бях пипала и устните на смеещите се хора, обаче не можех да повторя това, което те правят. За мен смехът беше буква "р", която не произнасям добре. "Р" отдавна казвах, само от смеенето нищо не излизаше. Разтягах устни, чуваше се "а-а" и гласът ми секваше.
   Веднъж плачех, защото кучето на Иво се загуби от няколко дни. Валеше тихо и бавно, прозорецът беше отворен и с дядо седяхме, облегнати на перваза. Ухаеше на сено, на далечни обори. За миг в лицето ми полъхна и реших, че вън нещо се промени. Дядо забеляза навярно трепването ми и каза: "Пекна слънце. Знаеш ли, че когато вали дъжд и слънце пече, се жени мечка ?" Бях слушала много за мечките и се боях от тях, но думите на дядо бяха така забавни, че както плачех за кучето, се разсмях, и тогава за първи път успях да го направя.
   След този случай разбрах защо не съм могла да се науча. Смехът наистина ми е напомнял плач, тъга и аз съм свързвала моментите си на радост с изискването да изразя точно обратното. Мисля досега обаче, че двете неща са сходни като отклонение от нормалното състояние.
   Улавям звуците по-добре от другите, защото съм сляпа. Веднъж разказах на дядо за нюансите в плача и смеха на хората. Той ме слуша внимателно и каза, че не се е замислял за това.
   Може като случайност да е смехът, учуден - започне и спре. Все едно проверяваш празна стая. Никога не успявам да сложа ръка на гърлото тогава, дори на мен.
   Друг път е дълъг и бягам. Влиза ми в главата, мога да припадна, защото много енергия идва от човека. Особено жените се смеят така. Щом не съм в същото настроение, се уморявам и си запушвам ушите. Прилича на бързи приливи и всеки висок тон ме отблъсква.
   Има още много нюанси. Тихият плач е една нота, която все се повтаря. Значи нещо е болно в този, който плаче, и трябва да му се помогне. Така плачат обидените деца, но и други. Щом е непоносимо, плачът е животински и спасява човека от смърт. А може да е без никакъв звук, тогава се разплаквам и аз, защото това дишане предава тъга. Разказах за още плачове на дядо. Той каза, че не се е замислял.
   Обожавам дъжда. Обаче да си представя облак не мога. Бил като торба на небето. Дядо казва - различно голяма. Един път е колкото нашата къща, друг път - колкото десет къщи и повече. Аз си представям облака с разнообразни форми, но малък. Усещам го с кожата на лицето си, подобен на нощ.


   Още при първите срещи с Елиа започнах да разказвам за цветовете, макар че ми се виждаше абсурдно да го правя, защото тя нямаше сетиво, с което да ги приема. А по какво се различават зеленият и синият цвят освен по това, че изглеждат различно, представлявайки вълни с различна дължина? Не можех да сравнявам останалите цветове и с черния, тъй като Елиа не го различаваше. Тя не го откриваше, не го съзнаваше. Или аз не я разбирах добре. Все пак опитвах да й обяснявам, все това й беше в главата.
   Прибягвах дори до жестокост. Веднъж й казах:
   - Слушай сега за червеното. Това е цветът на лудостта. На тишина, която пулсира в косата. Ютия върху желанията. Един ден се помолих в църква много да обикна някого и той да ме обикне, тогава единственият цвят в света беше червен. Бях мъничко като тебе. Когато се влюбиш, отново е червено - като омагьосана си, дори да страдаш.
   - Нищо не разбирам.
   - Как да ти го обясня? Добре, дай си ръката.
   - Какво ще правиш? Не! Боли!
   - Извинявай.
   - Но какво направи? Защо, Ева?
   - Не плачи, а я опитай.
   - Луда си ти!
   - Искаш ли да разбереш цветовете?
   Потече и по бялата й блуза. Елиа затисна ръката си с устни. Бях направила с едно ножче мъничка цепка на дланта й, новопоявила се линия на живота. Устните й станаха размазани.
   - Ето ти го цвета. Болката и едновременно насладата. Нали така го усети? Червеното е вкусът на кръвта ти - излизаш от собствената си кожа на топли струйки и ти олеква. Вече спря да тече. Елиа, кажи ми правила ли си го?
   - Кое?
   - Девствена ли си?
   - Естествено, нали съм сляпа? Да го правиш значи да си щастлива ли?
   - Не съвсем. Е, случва се.
   - И когато го правиш така, е червено?
   - Поне първия път винаги, защото и да боли, се докосваш до забранения плод и се наслаждаваш. А когато го правиш така, е червено, да. Не различаваш болката от щастието.
   - И огънят ли е червен?
   - За мене е със смесен цвят. Мръсен и променлив...

   Години наред дядо ме учи на различните мимики. Той ми обясни, че хората изразяват чувство и с мускулите на лицето си. Присвиване или отпускане на устните, подръпване на очите, изплезване - всички такива глупости значели нещо. "Твоето лице, Ели - каза веднъж дядо, - е напрегнато, защото се вслушваш, подчинила си го на слуха си. В кратките почивки пък е безизразно. Ти отсъстваш от него и прехвърляш настроенията върху ръцете си. Но за да те приемат хората, трябва да се научиш да бъдеш като тях. Иначе ще ги отблъскваш."
   Сравнявах с длан моето лице с лицата на други хора и, вярно, откривах, че в техните много по-често нещо се мени. Освен че се научих да се смея, усвоих и още неща. Добре, все пак, че не трябваше да го правя например с краката. Аз от съвсем малка различни чувства изпитвах, и то силно, но не можех да ги изразя по начина, по който дядо искаше. Пошегувах се за краката. Например когато звездичката просъска и съседката умря, се плашех - това е тръпка, която влиза в тялото отвън навътре.
   "Обаче лицето ти е неподвижна маска - обясни ми дядо. - Щом зрящите се страхуват, гледат да прикрият това. Ти го правиш без да искаш, но не е по-добре за теб. Защото трябва да се научиш на всичко, което те могат! Не само да подскачаш и да пляскаш."
   И той започваше да ме учи. Караше ме да извиквам тихичко от уплаха и едновременно да поемам повече въздух, после да задържам дишането си за секунди, като остана с полуотворени устни. В това време трябваше и да "разширявам от ужас очи" - нещо, което според дядо усвоих съвсем добре.
   Състраданието беше далечен отпечатък на усмивка - "когато устните сякаш ще се разтегнат в усмивка, а очите са тъжни, значи преди да станат съвсем безизразни." Толкова съм изпитвала състрадание, че беше лицемерно да докарвам с усилие съответстващото изражение. Но дядо беше непреклонен. "Иначе - казваше той - зрящите ще те отдръпват от живота си. Хората, Ели, отбягват същества като теб, дори и да им съчувстват."
   Плачех след такива думи, макар да разбирах, че дядо е прав и прави всичко, защото ме обича. Докато не трябваше да се приобщавам към виждащите, бях щастлива. По-скоро, докато не схващах. Но пораствах и все повече се натъжавах. Аз бях белязана с недъг, щях да го мъкна до края и нямаше да забравят те да ми напомнят. Моят недъг беше камък, който носех вместо герданчетата по шиите на другите момичета. Щастливото ми детство, макар и в него да имаше приливи и отливи, отлитна. Дойде пубертетът - когато се научих да изразявам на лицето си моите чувства. А после се научих по този начини да заблуждавам.
   Щом разбираха, че не виждам, хората най-често бяха мили, обаче отминаваха. И аз в пътеките им назад оставах, бях трънче сред големи, меки листа. Може би затова дълго не се научих да излъчвам любов.


   * * *

   И Владо дълго не се появяваше на хоризонта. Чаках, но гласът в телефона никога не беше неговият.
   Вече нямах власт над начина, по който ме възприемаха мъжете. Пък и не беше все лошо. Когато разбираха, че аз съм написала книгите, им ставаше много интересно. Това бяха често съвсем непознати мъже, случайно научили коя съм. Обикновено се отнасяха учтиво, харесваше им как пиша - може би докосвах важна струна в сърцата им. Не ставаше въпрос за тялото ми - него го има всяка жена. По-скоро търсеха разкрепостена мисъл.
   И все пак ставах самотна. Разбира се, щеше да е смешно да се представям за монахиня - пишех с удоволствие. Не исках обаче да очакват да съм някаква.
   Отдавна не се бях влюбвала. Мислех, че няма да се влюбя до края на живота си, а се очертаваше да живея дълго, защото спортувах много, пиех витамини, не пушех. Затова, когато не се занимавах с Елиа, очаквах Владо. Трябваше да е различен.

   * * *

   Усещах преградите и голяма ли е стаята със скулите и челото си, затова не нося от малка бритон. После с цялото си лице взех да усещам. Долавях ги на половин протягане на ръката и при бързо движение нямах време да спра. Постепенно разстоянието порасна.
   Преградите, например блоковете, ги усещам дали са по-малки или по-големи, високи или ниски. Но етажите не мога да преброя. Не е полъх или допир; може да се каже, че е сянка, която пада върху теб, обаче пак точно няма да е. При сянката се променя топлината. Преградата, по-скоро, е ограничение. Предава към главата ми вълни. Означава запълненост, промяна в плътността. Спира течението на въздуха. В същото време самата тя е като сгъстен въздух.
   Усещам и тролеи, коли, дори да са спрели. Знам големината им. От малка знаех, без да пипам, от коя страна на главата ми нещо има. Гласът ми се удряше в тетрадката и звучеше като ехо. А по гласа ми в стаята можех да позная много ли хора и предмети има. И по ехото на моите стъпки, което се връща. Тишината, ехото, усетът - всичко е едно.
   Живият организъм излъчва и флуиди. Те също се долавят като енергия. Но двете енергии различавам добре. Не обърквам никога дърво със стълб, не само заради короната на дървото. Представям си нещата, сякаш ги докосвам с въображението си. Пипам ги с ръка там.
   Обаче когато обяснявам на някой зрящ, му става даже по-тъмно.


   Понякога си мисля, че и аз като сребърната звезда съм паднала от небето, защото виждащите хора все възприемат нещата различно. И на мен ми става по-тъмно. Не мога да разбера какво е това "светлина". А може би и "тъмнина". Както ако те трябва да обяснят края на света. Опитат ли да го направят, се заплитат бързо.
   Аз също не мога да си представя безкрая. Веднъж правих от пластилин на пчелен кошер килийки. И светът навярно е нещо подобно, само че по-объркано. Има земя, планети, небе, звезди. И край! А после има въздух, който не може да се диша и е черен. За мен е все едно да кажа - "въздух, който не може да се диша и е въздух", не разбирам какво точно е "черен". Можеш да дадеш име на качество, само ако има и качество с обратното име. Например " топъл" и "студен", "с кислород" и "без". Но "черен"? Може би за мен това отговаря на "безцветен" при хората? Не знам. Черното е нищо, моето пипане.
   След като и въздухът свърши, идва една "черна" стена. Тя е по-плътна и много, много дебела, обаче също свършва. Тогава има още нещо, то е пак килийки, и отново въздух, нова черна стена. Но какво има след сто, след двеста, след хиляда такива повторения? Пък и стената и черният въздух не са свят, обаче не знам и какво са точно.
   Разбира се, аз не си представям всичко това по начина на виждащите. Не "виждам" света огромен, а колкото пластилиновите килийки, на една ръка разстояние са въздухът и стената.
   После тази представа отплува и точно на нейното място идват новите килийки и стена. И пак отплува, а отгоре идва същото. Какво ли има най-отвъд?
   Мисля си, че и безкраят не може да си представи края. Колкото се замислям повече, толкова по-безсмислени ми се струват и цветовете. Наистина да откачиш. Знам, че тревата е "зелена", звучи ми добре, но е все едно да кажа: "След края на Вселената има "орфия". "Орфия" е дума, която ми хрумна сега и нищо не значи. Такава дума е и "зелено".


   - Точно така, зеленият цвят е орфия. Безсмислено е да ти го описвам, ала ще опитам, щом ти е фиксидея. Като се замисля, сьздава усещането за вода; че плуваш в море или в езеро. Не и в река, трябва да е донякъде кръгло. Или обратното? Защо не? Дъждът е зелен. Това е хладен, но не студен цвят. Допир на листо до кожата - по врата и по гърба. Цялата настръхваш, ала не от студ.
   - Пак не разбирам нищо!
   - Това е безкрайността на света, Елиа, не го забравяй, нали сама го каза? Зеленото е вкус на бадеми. Малко горчиво. В този цвят няма дълбочина, не можеш да влезеш и да се разхождаш, като в синьото например. Той е двуизмерен. Това е цветът, когато умората изчезва, но едва-едва. Нямаш сила за хабене, изцяло си се изчерпала. Зеленото е консервираната, или, по-скоро, употребената страст. То е и достолепност - питай дядо си, той ще ти го обясни по-добре това. И дядо ти е зелен, както го описваш.
   - Но нали казват "млад и зелен"?
   - Нещо е зелено, преди да узрее и да презрее. Само че аз не свързвам този цвят с младостта и с остаряването. Не ми харесва.
   - Обичаш ли да е зелено?
   - Не много, аз съм импулсивна. Искам да е моето състояние, но няма да го постигна. Това е култивираната красота, от която сърцето не те заболява, а забива по-бавно. Разбираш ли? Умереност.
   - Не, обаче вече имам за червено и за зелено различно усещане.
   - Браво! И какво запомни?
   - Червеното е горещо и тихо - нагрят домат, а зеленото е хладно и звучи като дъжд.
   - Не е зле. Кое ти харесва повече?
   - Не ми харесват, мразя ги!

   Зимните дрехи са тежки и грапави, но от студ пазят. Не знам обаче защо хората носят кожени палта. Обичам да галя котките - в пухкавите котки има къде пръстите ми да потънат. Но като си представя как ги убиват за кожи, си мисля, че човекът е понякога най-лошото на земята.
   Не успях да схвана докрай и друго - защо се носят дрехи в топлото? От малка мразя всички коприни и другите тънки платове, те опитват да заменят кожата. Дядо дълго разправя врели-некипели. Хората носели дрехи, защото се срамували да са голи. Попитах го животните защо не се срамуват. Той отвърна, че ние сме цивилизовани. Тогава е още по-чудно да се срамуваме. Не харесваме ли телата си? Харесваме ги, продължи дядо, но голотата е голяма свобода, за която не сме готови. "Ели, отсече той, така е прието и няма какво да говорим." Допълни само, че хората ставали неморални от голямата свобода.
   Пак не разбирах какво има в едно тяло. Бях разглеждала с ръце много статуи, бях посещавала музеи, сред чиито тайнствени стени голотата царуваше. След като великите хора боготворяха тялото, защо другите го крият? Може би ако виждах, щях да разбера дядо.
   И не исках, и не исках да нося дрехи. Изпадала съм в какви ли не положения заради това. Нещо съм описала в моя дневник. Там съм разказвала за работи, за които ме е срам да говоря или мъничко са ме смущавали. Значи и мен ме е срам понякога, обаче нищо не може да ме накара, че съм гола да се срамувам. Полите особено мразех.
   Откривах всяка новост по тялото си. То бавно заприличваше на онези жени от камък, за които зрящите казваха, че са красиви. Гола се чувствам най-добре. Аз дишам и с кожата си, по моята кожа има устнички, които гълтат кислород.
   Спомням си един сън. Сънувах, че е ранна есен и попивам уханията. Те бяха подарък от някаква голяма ръка. Миришеше най-вече на листа. Като малка стривах есенните листа на сол, защото лесно се трошат, и поръсвах храната на куклите.
   Дядо го нямаше. Реших да взема пощата, за да се поразходя до външната врата. Бях излязла от банята и правех едно от любимите си неща - тръсках коса и търсех капчиците. Косата ми беше тежка, представях си, че капките са железни стърготини, които трябва да изпопадат, за да олекна. Така забързах след последното слънце. Мухите прелитаха, чувах как миниатюрните им крилца потрепват.
   Отидох до кутията, взех всичко и тръгнах да се прибирам, но вратата проскърца. Аз се обърнах пак. Ако беше дядо, щеше да се обади. Тогава се сетих, че той ме предупреди да не излизам на двора, защото бравата била развалена и не можела да се заключва. По-късно щял да я оправи. Бях забравила предупреждението на дядо. Иначе оградата е висока, не можеше да се прескочи.
   Мери, която се грижи за мен, имаше почивен ден. Помислих, че са крадци, затова викнах към къщата: "Дядо, ела да видиш!" Крадците мълчаха, не помръдваха. Сложих смело изражение на лицето си, казах: "Къде ли се бави дядо?" и тръгнах към тях. Когато наближих, усетих присъствие. Миришеше на цигари и пот. Протегнах ръка и докоснах някаква дреха. Изведнъж чух тих мъжки глас:
   - Пък аз мислех, че самодиви нямало. Ти все така ли ходиш гола?
   Изтръпнах при мисълта, че дядо ще се разсърди, че съм забравила да се облека.
   - Забравих да се облека!
   Мъжът се разсмя, аз също. Чувствах се по-висока или нещо такова, изправих се съвсем, за да му стане още по-смешно. Но тогава той ме сграбчи сякаш падам. Дишаше бързо, ноктите му се забиха в гърба ми и изохках, а другата му ръка косите ми дръпна. Усетих целувката... Въздухът спря и отмалях. Мъжът се отдели за секунда, през която успях да кажа:
   - Аз, аз съм сляпа.
   Вцепени се. Тялото му трепереше, когато затича навън и блъсна вратата.
   Душата ми беше навсякъде, в цялата бучаща ненаситност. Повръщаше ми се, плачеше ми се и се усмихвах. Бавно, съвсем бавно се върнах вкъщи. Разказах на сутринта съня в дневника си и пак го скрих.
   Бях потресена, че мъжът избяга. Моята слепота ме спаси от нещо, но я ненавиждах. Няколко дни не си мих лицето, за да запазя миризмата му.


   * * *

   Най-накрая Владо се обади една вечер и приказката ни започна. В нормалните най-често краят е: "Три дни яли, пили и се веселили..." Нашата се запълни от това изречение.
   Беше от мъжете, които природата е отличила със силно тяло и щедро им е дала енергия. Все пак светът не загуби очарованието си три дни по-късно. Май лъжа...
   Ухажването мина бързо. Аз тръпнех влюбена в голямата кола на Владо. Чувствах се някак...
   - Евтина!
   - Какво?
   - Имам чувството, че съм евтина.
   - Защо?
   - Защото...
   Една истинска жена не би трябвало да изпада в такава ситуация, а на мене ми се беше случвало и друг път. Това са еднаквите плочи в нас - колкото и да се мъчим да се променяме, щом само иглата докосне позната мелодия, действаме направо автоматично.
   На една от моите мелодии първи тон е усещането "евтина". С други думи, мъжът например изрича глупост, а аз съм възхитена поради липса на самочувствие. Иначе бих му казала: "Какви ги говориш? И защо изобщо си отваряш устата?" Понеже се сдържам, ми се отразява вътрешно.
   Владо всъщност се държеше учтиво. Два дни отдели за полупланински лукс. Беше някак сигурен по тия места, може би алкохолът помагаше. Говореше интересно, ала пак чувах мелодията.
   Когато бях малка, пък и не чак толкова, зарязвах начаса всичко, което не ми харесваше. Правех каквото искам. Щом пораснах, подобни работи взеха да изглеждат невъзпитани и трудни. И един ден се появяват мелодиите.
   Може да преувеличавам, може би наистина се чувствах добре с него? Може би ми хареса, а не просто пролетта нахлу?
   - Ще те питам нещо.
   - Кажи де.
   - Защо не ми се обади цял месец? Заради романите ли? Мислеше, че ще те опиша как си в секса?
   - Да бе, казах си, да не вземе тази хубава писателка да ме опише. Пък аз съм женен мъж. Чак сега се реших.
   - Женен!
   "Манталитетът на застаряващия ерген, а?"
   - Направих щуротията отдавна. Имам голям син, ще му разправям, че съм те познавал. А с нея от три години спим в отделни стаи.
   - Тя сигурно е напълняла...
   Вървеше ми на три - години, дни. Все пак си го биваше нощният вятър. Отбихме край пътя, прозорецът беше отворен и докато Владо разказваше за себе си, надникнах. Те бяха хаос, в който откриваш малка мечка, голяма мечка, други мечки. Очите ми се насълзиха от присъствието им. Това, което се случваше с нас двамата, беше все едно да кажа, че няма звезди, а парчета камъни.
   Беше нещо като подготовка за следващата нощ. Помолих да отложим за тогава, защото още се надявах да стане различно.
   - Все пак, притеснява ли те, че пиша романи, и по някакъв друг начин? Искам да кажа, като изключим жена ти...
   - Никак. Всички момичета изживяват разни истории, а ти правиш и книги от това.
   Фаровете блеснаха. Явно си въобразявах, че мъжете ме възприемат особено. Нямаше поне защо да се притеснявам.

   * * *

   Сънувам, че пътувам с кола и съм до шофьора. Пипам му лицето, но не мога да позная кой е. Прилича на маска, клепачите не трепват, само от устните излиза дъх. Носът му е хладен. Вибрациите са леки, обаче колата се движи бързо, знам. При висока скорост винаги се стягам и сърцето ми затуптява.
   Колата изчезва, но аз оставам и от инерцията падам. Не ме заболява, затова мисля, че съм умряла. После тичам по пътя, а ми се струва, че той тича под мен. Наоколо автомобили профучават, те са навсякъде, ще връхлетят. Свивам ръце като при голям студ и викам. Виковете обаче не излизат, а сякаш ги гълтам и нищо не се чува. Изведнъж ми става безразлично и разпервам ръце. Нека ме смачкат, омръзна ми това преследване. Вече не се боя, ужасно ме болят краката, дъх не мога да си поема, плаче ми се от умора.
   Тогава един автомобил връхлита, нематериален е, само някаква вихрушка, бучене в ушите. Политам от тласъка, но пътят е изчезнал и пропадам с главата надолу. Претъркалям се много пъти, става все по-смразяващо. Махам с ръце, без да докосна нищо. Крещя: "Мамо, мамо!", сега се чува, и се събуждам. Ако бях зряща, щях да светна лампата. Успокоявам се, като си разтривам главата.
   Само съм чела за майките и съм слушала от филми или приятелки са ми разказвали. Затова не мога да си обясня съня. Трябваше да извикам дядо, той е човекът, който ми помага. Защо нея извиках?
   Понякога нещо ми липсва. То не може да се назове, дума няма за него. Като че някъде има и друг, който ме обича. Дали това е моята майка? Дядо е уредил всичко и ме е направил своя внучка. Смята, че е стар да го наричам "татко". Онази жена обаче дали следи живота ми, дали не ме следи? И тя ли е сляпа? А за баща си не се сещам никога.


   * * *

   Заведе ме в неговата "квартира". Тук всяка Снежанка намираше само едно, но затова пък достатъчно широко легло. Гири на пода освежаваха обстановката почти като скулптура на Калдър. Малкото тайно жилище ме караше да се чувствам виновна и пак евтина.
   - А бе, ти водиш ли изобщо полов живот?
   - Защо?
   - Много си се изнервила.
   Мразя да ме питат водя ли полов живот. Така излизаше, че е отделен от останалия.
   - Знам за неврозите, но те уверявам, че при мене не става дума за това.
   - А за какво?
   - Нервна съм по характер.
   - Май ще мога да те успокоя. Я ела насам!
   Отново усетих онази топлина в слънчевия сплит, която добре, че не се вижда, защото щеше да е сигурен признак, че наистина вземам-давам с половия си живот. Приближих го и сърцето ми заби като падащи стотинки.
   Ребрата ми се брояха на нощната лампа. Целуваше ги, докато ми сваляше дрехите. Докосванията предизвикваха вълнение. Захапвах леко лицето му и го прегръщах.
   Забравих, че съм носила дрехи. Кожата ми, подобна на измита коса, скърцаше, а косата ми лъщеше като кожа. Това той го каза. Щом беше готов да прави любов обаче, играта завърши. Даде ми да го разбера. А аз още не бях готова.
   Защо ли си спомням всичко това, за да опитам да го променя ли? Защо просто не си призная, че го желаех, тъй като телата ни бяха пълни с нещото, което трябваше да изтърсваме периодично, за да не получим неврози - прав беше за състоянието ми. Аз го харесвах, но това не беше достатъчно.
   Изведнъж Владо каза нещо неуместно и желанието ми, доколкото все по-трудно успявах да си го въобразявам, съвсем изчезна. Беше започнал да надебелява и имаше корем, сега го забелязах. Отдръпнах се от него.
   - Извинявай! - казах смутено.
   - Няма нищо - дръпна се и запали цигара. Умееше да се владее...
   Ала, описана така, нощта все пак изглежда невярна. Сякаш търся възмездие за това, че не беше какъвто очаквах. А тя почти ми хареса. В тази нощ имаше двусмисленост, не беше само лошо...

   Не ми се тръгваше веднага. Останах, докато засветля.
   Валеше, не исках да ме изпраща. Влязох в таксито и казах адреса си като жена, която е живяла цяла нощ, а не като някое самотно момиче, с каквито е пълно наоколо. Спомените ми бяха разбъркани, косата - разчорлена, лицето - сияещо. Нещо все пак се беше случило, надявах се шофьорът да го забележи.
   Владо повече не се обади, ала този път бях доволна. Чудех се все пак защо не позвъни поне. Всъщност нямаше с какво толкова да се гордея - останах самотна, дори повече от преди.
   Загубих желание да излизам, освен за срещите с Елиа. Като се погледнех в огледалото, си казвах: "Господи, да бях поне грозна, щеше да е разбираемо защо съм самотна..." Добре, че Господ не ме чуваше.
   Ей така като се запъне, и не мърда наникъде. Не срещах сякаш никого след Владо, а и не исках чак толкова. Питах се - ами ако минат година, десет, петдесет - а аз още нито се целувам, нито нищо? Беше хем глупаво, хем доста сковаващо да си мисля, че "така ми е писано"... Кой ги пише тези неща, Господи?
   Друг път си казвах, че все някой ще ме отмагьоса. След пет или след десет години. И ми се искаше да го срещна още утре, за да не се притеснявам повече за късмета си. Обаче надеждата ми бързо преминаваше.
   Лятото незабелязано беше започнало и оттук нататък щеше да ме преследва топлина. Като парниковия ефект, но само за мене. Разсъбличах се с всеки ден, обратно на дърветата, и се разхождах, прослушвах касетите с Елиа и продължавах книгата. Липсваше ми всичко, освен някои дребни удоволствия.

   Ядяхме палачинки със сладко, колкото повече преяждах, се чувствах по-добре. Стаята - размазано петно, което по никакъв начин не мога да фокусирам в спомените - меко ни притискаше. Бяхме потънали на дивана и думите ни също излизаха сладки.
   - Аз пък имам навика да ям сладоледа от долния край на фунийката.
   - И какво?
   - Накапва ме или изскача.
   Разсмяхме се, после продължихме да ядем. Жената пренасяше чиния след чиния.
   - Как си се любила разкажи!
   - Понякога беше пълна скръб.
   Нов взрив от смях и сдъвкани палачинки полетя и подгони едно паяче.
   - Не ти вярвам.
   Направо ни потекоха сълзи. Паячето спря от ужас, без да може да помръдне. Пернах го и грабнах една паста.
   - Елиа, знаеш ли, че нищо не може да се сравни с това? Толкова е вкусно!
   Тя опита и също застена с пълна уста. Илюзията, че нищо й няма, щеше да е пълна, ако беше си затворила очите и не трябваше да й подавам аз пастата. После пи кола и доста силно се уригна. Отново потънахме в сълзи.
   - Внимавай... внимавай да не го направиш пред някой друг!
   - Извинявай. Някой път харесвало ли ти е?
   - Да, но не повече от този бонбон.
   - Сериозно питам.
   - Сериозно ти отговарям.
   - Ева, боля ли, като го направи за първи път?
   - Не знаех къде е девствената ми ципа, бях много объркана.
   - Стига си се шегувала! Боля ли?
   - Страшно.
   - Шегуваш се пак.
   - Почти.
   - И какво стана с него?
   - Нищо. Не съм била много щастлива досега.
   - Аз се целувах с един мъж.
   - Само с един?
   - С двама.
   - Но единият ти хареса?
   - Да.
   - Разкажи ми.
   - Разказала съм го в дневника си, можеш да чуеш.
   - Сигурна ли си?
   - Можеш да го използваш за книгата. И да ми помогнеш.
   - Нуждаеш се от съвет докога да се целуваш ли?
   Елиа не отговори. Бузите й заруменяха, лицето й стана съвсем детинско. Приличаше на Ума Търмън ("Целуни татко за лека нощ"). Беше и чувствена, и хладна, с изключително изразителни жестове, но в същото време с някаква забавеност. Дънките и елечето й отиваха. И без коса щеше да е красива, челото беше високо, веждите - тънки. Беше толкова съвършена, че непознатите сигурно я взимаха за надута. Тръпки ме побиха, като я гледах.
   - Дай дневника.
   Очаквах тетрадка, а ми даде няколко касети, на които прехвърлила своите. Явно се беше подготвила да ми ги даде. Обясни, че записвала всички неща в дните на преживяването им или малко по-късно. Отначало не можела да пише и използвала диктофон, после се научила, обаче продължила така по навик.
   Мислех, че непоносимото в гласа й се е появило късно. Още от първите думи разбрах, че греша.

   Когато тя ми даде дневника си, повече от два месеца бяха минали от Владо. Очите ми понякога се напрягаха, мокрех хавлиена кърпа и си я слагах на главата да ми олекне. После внезапно излизах на терасата. Не знаех какво да правя, главата ми трепереше и исках да я удрям в някаква стена. За миг усещах замайване.
   Някой обаче знаеше желанията ми, колко е трудно да съм сама и за какво си мисля. Пъдех го, ала не можех да го махна от сънищата си. В тях идваше един мъж и разкъсваше дрехите ми. Молех му се да ме прегърне, ала се обръщаше и си отиваше.
   Сънувах, че се намазвам цялата с олио и блестя, беше приятно ръцете ми да са лепкави и да се докосвам. Виждах се облечена с дълга рокля, която е залепнала навсякъде - мъжът я раздираше със замах, после я отлепваше.
   Взех да мечтая за любов по някакви странни правила. Това ме изтощаваше. И не знаех кое е заговорило в мене - същността ми, въздържанието, или и двете. Щеше ли да ми хареса и в действителност малко мазохизъм, като с мъжа в сънищата ми?
   И друг път бях чувствала подобно нещо, за разлика от "еднаквите плочи" то беше дълбоко, където никога не стигах, и не означаваше принуда. Не го бяха създали неприятни преживявания. Може би с него дори щях да отхвърля задръжките си. Беше омайващо - когато някой сякаш те преследва, а не го виждаш къде е.
   След такива нощи бягах от огледалата.
   Вървеше по петите ми и често се стрясках, но не виждах никого отзад. Сетивата ми бездействаха и затова си го измисляха, а за разлика от мене моите сетива не бяха изкарали курс за това кое може и кое не. Пък и сигурно си имах предразположеност, да речем, като половината хора. Исках да знам докъде нечия психика можеше да ме има. За другото - физическото - беше лесно да знам.