Мария Павлова

 


РУСАЛКАТА

Сънуваше, че е русалка. Нощта беше топла, тя лежеше върху един делфин, а полупълната Луна висеше над нея. Невидима ръка сякаш взимаше лунни парчета и извайваше звезда след звезда.
Отблясъците долу бяха така красиви, че Сара не откъсваше очи от тях, хипнотизираха я. С едната си ръка беше прегърнала делфина, а с другата галеше водата и пръстите й пропълзяваха напред-назад.
Тя някак съзнаваше, че е сън, но можеше да го контролира. И друг път беше сънувала така, ала никога толкова ясно и дълго, без да се разпадне. Според нея делфинът спеше. Погали го и го целуна - усещаше огромната му доброта, събрана в него, вдишваше я и самата тя ставаше добра.
След малко се надигна и седна, погледна небето, после водата и пак небето. Искаше й се да се разтвори в тази красота и да стане част от нея, например несъбудена вълна или въздух. Разгледа се - кожата й беше много бяла, като че едва забележимо светеше. Беше й добре без крака, струваше й се напълно естествено да е такава. Сякаш винаги е била с опашка. Сякаш онова другото, в реалния свят, беше обърканият й дълъг сън, от който най-накрая се е събудила. И сега проглеждаше в цялата тая магичност, всъщност нормалното състояние на света, любуваше й се, съзерцаваше я. Нямаше мисли в главата й, нямаше чувства дори, а само усещания.
...Внезапно подухна вятър и й стана студено Кожата й настръхна, зърната на гърдите й се втвърдиха. Сара затрепера и легна отново - делфинът беше топъл. За миг я стопли, но вятърът разпиля косата й и й зашепна в ухото. Тя се остави на неясните му приказки, на сладките му думи и се усмихна.
И когато не беше русалка, обичаше да си играят с косата й, да я галят по гърба. Но този вятър...беше толкова нежен, стана й така хубаво, че накрая се разплака. Сълзите й се разлетяха наоколо и се разтанцуваха като светулки, защото вятърът ги отнасяше. Сара облиза горната си устна и все пак усети соления вкус. Май наистина съм станала вълна, каза си тя и отново се усмихна.
Обърна се и легна по гръб, като разпери ръце, за да не падне. На мига се пренесе на село при баба си, когато беше седем или осем годишна. Нямаше го този мирис на море, но звездите, гледани от двора, бяха същите. Не остаряваха, не ставаха по-големи, за разлика от нея. Или поне не се променяха така бързо. Тя се пипна под очите, сякаш за да открие следи. Не усети нищо, разбира се, ала знаеше, че това, което докосва, е нетрайно, за разлика от онова горе.
Отново разпери ръце и разплиска водата, но бързо спря, за да не събуди делфина. Спомни си Борис и скарването им, как той си тръгна...Опита се да отпъди тази мисъл, не искаше да я боли, не и тук, в сърцето на съня.
Само че целувките му бяха пуснали корени в нея. Не каза си тя, не!..., и се разтърси, за да изпъди спомена.
Ала не успя. Беше се сетила за Борис, за това,че всъщност е обикновена жена. Сега, ако се потопеше във водата и се отпуснеше, щеше да потъне и да се удави. Знаеше, че смъртта е изход от болката - притегляше я синьото дъно.
Звездите запулсираха и всичко се замъгли. Ако можеше да се наплаче и да изплаче цялата си тъга, както ледените висулки бавно се стичат към тротоара и накрая изчезват напълно. Усещаше, че от мислите й рибите замръзват, подобно на момичешките й фантазии някога - една по една, и безвъзвратно. Страховете й се разлетяха, блъскаха я, бездната я влечеше, викаше: "Сара, Сарааа...". Гледаше водата, искаше да затвори очи, но не успяваше. С поразителна ясност си спомни последния разговор с Борис, думите му, че се задушава край нея, че не му стига въздухът, че не я обича като в началото...
Сара прехапа устни и се притисна към делфина. Усети вкуса на кръв в устата си. Беше още топъл, не го беше убила. Тогава видя на ръката си пръстен с голям зелен камък. Камъкът излъчваше светлина точно към очите й, сякаш я лекуваше. Няколко червени капчици паднаха върху главата на делфина, проникнаха в тялото му и се смесиха с неговата кръв. Тя не ги забеляза, но скоро почувства любовта му, която превърза като бинт душата й.

" " "

...Отново беше русалка. Вече дори не помнеше, че сънува. Отпусна се по гръб във водата, стана й хубаво, небето се върна и я обви.
Не потъваше, все едно лежеше във въздуха, толкова лека беше станала. Само под нея безкрайна копринена мекота я полюшва и пръска с хладни капчици. Те полепват по устните и клепачите, по врата й. Някои замират на място, други се стичат обратно. Изплезваше език и тогава полепваха и по него - тя се разсмиваше и стряскаше рибарите.
Изведнъж Сара се раздвижи и заплува. Гмуркаше се, показваше се и пак се гмуркаше, летеше. Изпъваше ръце, после опашката си, и се въртеше, все едно морето се завихря и я изтърсва от себе си. Виеше й се свят, не знаеше къде е горе и долу. Пляскаше по водата направо в несвяст, съвсем като дете, което нарочно се е въртяло само в една посока на въртележката и всеки миг ще се свлече на земята. Гледаше да е далеч от делфина, ужасно искаше да си поиграе и с него, но сърце не й даваше да го буди.
Водата заблестя, засия и в този миг цялата Вселена съществуваше, за да бъде Сара щастлива...
Тя отново се отпусна на повърхността. Тогава видя, че навсякъде плуват листа. Замириса на гора, ръцете й ги улавяха и пак си спомни за Борис. Нещо обаче се беше променило. Не го проумя веднага. То изплува в съзнанието й като сянка, малко по-плътна от нощта.
Сара легна по корем, сви ръката си и сложи глава на нея. С пръстите на другата заследи очертанията на листата. Знаеше, че всичко това е нереално, то дори изглеждаше такова. Но точно този сън я спаси.
Защото сега Сара мислеше за Борис, без да я боли. Невъзможно! - каза си тя. Притискащата болка, която цяла година не я остави, си беше отишла. Сякаш беше потънала вместо нея и се беше удавила.

" " "

И тогава се събуди. Полупълната Луна осветяваше стаята й. Тя отметна чаршафа и разгледа краката си - бяха си там. Пораздвижи ги, докосна ги и пак се зави.
...Любовта на Борис беше събудила тялото й, както никоя друга. Разпиляната й коса по леглото, разпиленият й поглед; устните, които го искаха и молеха. Гледаше я и светът изчезваше, избледняваше, изтъняваше, нямаше го, край - двамата попадаха в центъра на нищото. Той придърпваше главата й и я целуваше, докато останеха без дъх, после се отдръпваше за миг и пак я целуваше.
Тогава, когато въздухът не му стигаше, но това не го дразнеше, помисли си тя. И докато я целуваше така, с някаква страшна сила я връхлиташе нежността - усещаше, че се просълзява, а не искаше той да види сълзите й. И от вятъра беше по-нежен. От вятъра по-нежен...
Не се променяше трепетът, с който го очакваше; устремът, с който отиваше на срещите им; топлото усещане в сърцето й, щом го видеше...Промени се той. Цяла година се беше питала защо. Сега проумя - просто се беше случило, ей така, без особена причина.
Спомни си първата им нощ, Борис я събличаше. Когато остана гола, цялата трепереше. Още усещаше небрежните му докосвания, леките целувки по ръцете си, по раменете, по корема, по малките си гърди. Когато я отнесе на леглото, и частичка воля не й остана.
В един миг го прегърна и дръпна ризата му. Копчетата се разхвърчаха и Сара се стресна. Едно копче се удари върху нощната лампа и звукът я оглуши...
Когато се събуди, Борис я галеше и целуваше. Притвори очи и се остави на ласките му. Пръстите й стискаха чаршафа, после косата му. Беше пластелинова кукла...
Следобед я заведе в парка и я качи на въжена люлка. Винаги се беше страхувала, затова не се беше качвала и като дете. Докато я въртеше и се усукваше около нея, тя не спираше да се смее. Тогава разбра, че го обича...
Непрекъснато я изненадваше, обра всичките цветя от градинките, нощем я любеше по пейките; цитираше й стихове или свиреше на китарата и тя се захласваше. Идваше внезапно и я отвеждаше нанякъде.
Препълни спомените й.

" " "

...Беше гладна. Реши да отиде и да си купи две банички. Първите й стъпки бяха несигурни, губеше равновесие, но после се оправи.
Взе да се облича и тогава нещо привлече вниманието й.
Беше пръстенът!
Сара извика и се хвана за стената. След цяла вечност се наведе и го взе.
...Колкото повече го гледаше, толкова повече в нея се засилваше един копнеж. Следващите часове бяха неясни, слети, механични. Караше бързо, съсредоточена върху пътя. Когато стигна и спря колата на едно усамотено място, беше съвсем светло. Вървеше, без да усеща студа. Копнежът се засилваше, обсебваше я, сякаш приближаваше центъра му.
Спря до водата и погледна ръката си. Сърцето й биеше спокойно, душата й беше спокойна, мислите й най-накрая се бяха укротили.
Водата беше ледена, но Сара не усещаше нищо. Спомняше си небрежните му докосвания, как прокарваше пръсти по устните й; спомняше си думите му, които се разсипваха по нея като малки мъхчета; тъмните му очи...
Беше се освободила от болката, но не и от щастието, от спомена. Те бяха толкова силни, че докато я владееха, Сара щеше да остане там. А щяха да я владеят цял живот.
...Тя вървеше бавно. Водата се надигаше, пръстенът сияше като звезда. С всяка стъпка се отдалечаваше от очите му, от ласките... Последното, което видя, преди да се върне в съня си, беше неясния образ на един мъж, който й шепнеше - вече не чуваше какво...