Мария Павлова




  Бягство с Превер
  
  Безлична...Беше безнадеждно безлична. Съвсем обикновени очи, нос, вежди, коса, никакво особено очарование. Като някакъв пейзаж, когато на душата ти е пусто. Точно в пет привършваше със сметките, изключваше компютъра, оправяше бюрото и си тръгваше. Вечерите често прекарваше сама, защото Иван постоянно пътуваше, а близнаците учеха далече от миналата есен.
  Особено й тежаха съботите и неделите. Тогава Вера се заемаше с поредното голямо чистене, тупаше покривки и одеяла, миеше подовете, гладеше, поливаше цветята, готвеше. Имаше чувството, че ако спре да прави тия неща, ще й спре и сърцето, така се беше сраснала с тях. Механична кукла, по-скоро робот, който в непрестанно дежа-вю чисти с прахосмукачката, после пасира супата, пълни и изпразва миялната машина, овалва в брашно тиквичките, глади ризи и панталони, счупва все същата чаша с изрисувани ягоди.
  Само праха триеше някак яростно. Оставяше го за края, тогава безсмислието вече така й се насъбираше, че не издържаше. Отдавна нямаше и прашинка, триеше сълзите си, накапали по лъснатите мебели, и кърпата ставаше все по-влажна, защото те прииждаха.
  Когато не плачеше, сълзите й някак боляха.
  Иван се прибираше рядко, беше все в командировка. Отдавна не я забелязваше, не я докосваше, не я целуваше; в някакво безкрайно далечно минало тя грейваше от целувките му, дори само от мисълта за него. А сега той си гледаше телевизия или четеше вестник, или се забавляваше с любимите си сайтове, в които разглеждаше красивите момичета и дори не се криеше от нея. Имаше си живота, но тя - не.
  Ето защо това, което й се случи преди месец, приличаше на земетресение - нали както си живееш в подредения ритъм изведнъж всичко се разтърсва, изобщо не си го очаквала, не е имало признаци. Всъщност, само така е изглеждало, някои животни го усещат.
  Тогава стана същото. Нямаше доловимост, защото тя криеше доколкото е възможно депресиите си, а редките й нервни изблици бяха приемани за закономерност. Каза за замайванията си на улицата само на Ева, която освен че й беше приятелка от детството, беше и лекарка. Тя не откри нищо, кръвното й си беше наред, хемоглобинът също, макар че Вера се чувстваше все изтощена, виеше й се свят.
   ...Просто беше самотният обитател на планета, умъртвяваща сетивата. И в тази пустота единственото, което растеше на воля, бяха копнежите й преди заспиване. Не продължаваха дори в сънищата й, Вера не сънуваше. Но колко хубаво беше там, на границата със съня! Къде ли всъщност е това "там"? Навярно в нищото. И все пак тя се удивляваше как именно светът с всичките му хиляди неща, а не другото, беше така празен и напомняше бутафория. Мразеше голямата им къща, береше намръщено рози и ги слагаше във вазите; преподреждаше само по навик стъклените фигурки и декоративните възглавници. Нищо, нищичко не я радваше.
  Беше пленница на дреболиите. Трудно можеше да го обясни. Не беше бунтарка по дух, смяташе, че духът й е като външността й, незабележим за останалите. Така че слугуваше почти без да протестира. Тримата мъже сядаха около масата и им носеше чиниите, после ги изнасяше, правеше кафета, изхвърляше пепелниците. Не че не ги обичаше, просто... Първите години всичко това не й тежеше, вършеше го от сърце. И разбира се, те й помагаха, и тогава, и сега, но така, както биха отишли на кино или обсъдили концерт, някак артистично, от дъжд на вятър. Как ли щяха да се чувстват, ако тя им готвеше веднъж седмично? Или ако им дава чисти чорапи само напролет? Разсмя се, като си го представи, но не беше смешно. Освен другото, работеше, забравяха ли го? Чудеше се кое е гарнитурата.
   ...Само в прекрасното тъмно ставаше различна. Когато нощем отиваше там, Вера първо някак умираше. Знаеше, че душата е нежно нещо, ефирна като гълъб и не понася преградите. Затова единствено в мечтите й нейната душа дишаше. Но Вера първо умираше, тъй като изчезваха всичките пристягащи я обвивки. След последната обаче не беше празно, а се спотайваше мъничка искра, някак плаха и недостижима - зародиша на щастието й, което не зависи от света.
  
  Искрата приличаше на небето - гледаш го отдалече, в погледа ти е, изпълва те с опиянение и усещания, но знаеш, учила си го още в часовете по физика, че не съществува. Няма как да го достигнеш, да докоснеш това синьо, да си в него. Ако се изкачиш със самолет или с балон, няма да те чака, защото никога не е било там. По същия начин Вера беше убедена, че ако тръгне към тази искра няма да я стигне. Беше илюзия на сърцето й, както небето - на очите. Можеше да я има само докато е далече. Всички навярно го мислеха. Като че ли всеки от познатите й живееше с единствената цел да изгражда тухлени стени около себе си, защото друго не можеше и да бъде. Тухла, вар, хоросан, и пак... Както тя готвеше, чистеше, готвеше, гладеше. Ами да, все някой трябваше да върши и това. Генетично беше съвсем подходяща и нямаше смисъл да се оплаква. Когато беше особено нервна и не можеше да го прикрие, Иван й казваше, че сигурно ще й идва. Господи, как го мразеше в тия мигове! Та той не беше бавноразвиващ се, беше сигурна, че е наясно какво й е. И имаше чувството, че ако се разпищи, никога няма да спре. Приемаше я за даденост, за част от интериора, тя се подразбираше. Повръщаше й се! Той не пиеше и това беше достатъчно нейното желание за глътка шампанско да бъде обявено за смъртен грях. Вера разбра, че за всичко ще е така и постепенно се скри, потъна в най-дълбоките води, отгоре остана само пяната, но не от някоя отворена бутилка, а мръсната. Като нещо без лице, навярно затова самата тя вече не можеше да се запомни.
  Така стана безлична.
  Аз съм сив облак, казваше си и оставяше ютията. Поглеждаше дърветата и се унасяше, пъхаше ръка под блузата си и мързеливо галеше гърдите си. От устните й се откъсваше кратка въздишка, тя подръпваше набъбналите зърна, листата прошумоляваха...
  Глътка шампанско, глътка въздух, как й липсваха! Напоследък често гледаше стари снимки. Красивите й кестеняви коси, едро накъдрени - сега просто ги хващаше на опашка; нежноста в погледа й - и нея я изгуби; тесните панталони и блузки, които много й отиваха, защото беше слаба и имаше хубава фигура - остана си слаба, но вече носеше безформени поли, може би защото и тя се обезформяше; щастливо прегърнала близнаците, а Иван нея... Често се шегуваха с Ева, че в някой друг живот ще си доизживеят този. Над петнадесет години имаме за наваксване, ама кога минаха?! Времето отлетя, а промяната й беше дълъг процес, нишка по нишка изплитаха досадата.
  И гласът й загрубя, този тембър се появи от викането след момчетата, от милионите повтаряния на Иван например да не слага краставиците в хладилника. Нарочно ли я дразнеше, или просто му беше все едно как се чувства тя?
  Вече нямаше значение. Сега децата й бяха далече и имаше време за себе си. Но можеше ли да върне лентата, Иван от преди, да изтрие бръчиците, да е пак млада?
  Цели седемнадесет години изтекоха ей така, като пясък между пръстите й. Събуждане, закуски, дрехите за училище, работа, вечер мелницата отново, редки и все по-скучни забавления, накрая имаше сили само да легне и да изгледа филма до средата. На следващия ден същото. Искаше й се веднъж да се наспи до обед, но такъв празник в календара просто нямаше.
  Вече можеше да си го позволи, ала как да си отспиш толкова години недоспиване? Умората, сплетените пръсти под възглавницата, векове необличана черна къса рокля в гардероба. Наченки на целулит по бедрата. Вера не си слагаше дори червило, щеше да е като чернобяла снимка с едно цветно петно.
  
  Беше събота.
  Когато позвъни на вратата й, леко ръмеше. Чистата улица, къщите и сякаш моделираните дворове навяваха спокойствие.
  Скоро тя излезе, притича по пътечката и отвори. Днес не му се работеше, но започна да й обяснява какво рекламира. Тя веднага придоби оня поглед, с който жените прикриваха нетърпението си да го отпратят, примесено с доза любопитство към самия него.
  Всъщност, не беше сигурен дали любопитството се появи. Хареса устните й, долната беше набъбнала и свежа. Често се случваше жените да му отварят без грим и той имаше предимството да ги вижда каквито са си. Понякога беше оставал някъде за час-два или до сутринта.
  Хареса и очите й. Бяха много тъжни. Макар че кимаше отвреме-навреме, тя едва ли го слушаше.
   - Как се казваш?
  Усмихна се, този въпрос винаги ги изненадваше.
   - Какво?
   - Как се казваш?
   - Защо питате?
   - Знам ли, просто така.
  Не я гледаше настойчиво, не излъчваше нищо, само й се усмихваше. Не искаше да я изплаши. И не го интересуваше как се казва, но хареса смущението й. Тя понечи да затвори вратата, ала се поколеба за миг и се отказа.
   - Вера. Не си обичам името.
   - Стига, много си е хубаво! Е, ще поръчаш ли някой от тези уреди, Вера?
   - Аз...не ми трябват, но ще си помисля. Може да ви се обадя, ако реша.
  Ще реши, грънци! Но забеляза, че тъгата, която направо я притискаше, мъничко се е разсеяла. Макар че не страдаше от особен алтруизъм, му стана приятно.
   - Вера, Вера, Верка, кажи, сама ли си?
  Тя се взря в присмехулните му очи и изтръпна. Или може би изтръпна и после се взря в..., ама че глупости й минаваха през главата!
  Представи си го как влиза с нея. Иван постоянно й повтаряше, все едно е дете, да не пуска никой в къщата. Не че тя пускаше някой! В този миг ужасно й се прииска да направи нещо, което Иван хич няма да хареса.
   - Сама съм, мъжът ми е в командировка, връща се утре, а децата няма да си идват. Съвсем сама съм, дори котка нямам. А ти... ти как се казваш?
  Изчерви се при последния въпрос. И тогава в устата й се настани вкус на дюли и повече не я напусна.
  Слънцето задряма и бавно падаше, роклята й също сякаш падаше. Беше приключила с чистенето, щеше да го покани в идеално чистата си и подредена къща. Беше изтрила и всяка сълза от полираните до блясък повърхности, като полираната й до болка сдържаност. Заличи следите и все пак местопрестъплението на нейното дълго съсипване щеше да е най-подходящо място за грях.
   - Калоян.
  Сърцето й заби.
  Жената, която влезе с този мъж вътре, Вера я гледаше отстрани. Слава богу, взе душ, но бельото й! Изобщо нямаше хубаво бельо. И трябваше да си махне космите на краката, личат си. Не, каза си, само ще го покани, ще му направи кафе и ще си поговорят, може и за уредите, а после той ще си тръгне, Калоян ще си тръгне.
  Пусна музика. Я го виж, все едно е у дома си! Хубава мисъл...Горещите му ръце минути по-късно я събличаха нетърпеливо. Тя опитваше да се скрие, не искаше да види тялото й.
   - Желая те.
  Прегърна я полугола и разбра, че не я лъже. Тогава изведнъж се отпусна, нервността й премина, тази набъбнала част изтри всичките й притеснения. Някой я желаеше, един много симпатичен мъж, за чиито години опитваше да не се пита, я искаше с цялата си страст. Толкова забравено усещане, а някога така нормално! Да ме желаеш и аз тебе, ръцете ти по мене, моите да те търсят, да се свлека в краката ти.
  Пулсираше, разливаше се нещо ново наоколо... И го забрави, нито за секунда не си спомни за Иван. Нямаше нищо, освен бягството й. Устните й се задвижиха по-бързо, стоновете му се изсипваха в косата й, нашарена от късния следобед.
  Искаше да прави това денонощно, да е податлива като разтопена восъчна капчица за желанията му, да няма друго. Нямаше друго.
   ...Вера въздъхна, погледна стъпканата си грозна рокля, изтри се с нея и се усмихна на безпорядъка. Той забеляза усмивката й и реши, че няма да си тръгне.
  
  От малка обичаше тръпчивия вкус на дюли, същия, като на тази нощ. Танцуваха, или може би се любеха, нямаше разлика. Онази искра в нея навярно имаше цвят на дюля - когато телата им се отпуснаха, го долови във въздуха.
  За първи път Вера сънуваше. Но все пак небето не е ли само спомен за нероденото време? Когато беше още жива, съвсем жива, вярваше, че и да побелее, очите й ще си останат млади. Не побеля, беше наследила от баба си този ген, ала те остаряха. Случва се навярно, когато се предадеш.
  Внезапно в превала на нощта усети, че умората й няма да изчезне. На сутринта тя няма да е друга. Кратките бягства в прекрасното тъмно, било с някой, или в мечтите, не водят никъде. Магически пръчици не съществуват, освен в приказките, затова обичаме да ги слушаме. Но тогава защо й е... хубаво?
  Нищо извън нея не можеше да я доведе там, където искаше. Нито Калоян, нито мъжете от предсънищата й. Нито дори децата й - обожаваше момчетата, трепереше при всяко тяхно залитане, като бяха малки, а сега още повече се безпокоеше за тях. Беше се сляла с живота им, докато се нуждаеха от грижите й и просто попиваха любовта й, ала пораснаха и все повече се отделяха от нея. Така и трябваше да бъде, тя не се противеше, само че откакто заминаха празнотата стана непоносима.
   ...Нощ с непознат. Вера обичаше миризмата на цигари. Разказваше му за себе си и думите й също прииждаха, покапваха по леглото, по кожата й. Той ги изтриваше, някак успяваше, и й олекваше.
  Обеща следващия път да донесе шампанско. "Следващия път"... Звучеше добре. Отчаянието й стана по-силно отвсякога.
  И все пак продължаваше да й е хубаво.
  Може би защото... Същото беше, както изведнъж става най-тъмно, точно преди утрото да засветлее - звездите са си тръгнали, слънцето още не е пристигнало. И при нея се получи нещо такова - обвивките й най-накрая умираха завинаги, ала радостта още не беше дошла така близо, че да я усети. Само я предчувстваше. И точно в този промеждутък усети отчаянието, то съвпадна с най-тъмното на нощта. Но имаше и фон - невидимото просветляващо.
  И ето че след малко радостта започна да пропълзява по миглите й.
  Всичко в живота си има давност, дори най-лошият период все някога свършва. Нейната дълга нощ отмина тогава. Дали заради изневярата, или просто му беше дошло времето, нямаше значение.
  Калоян я гледаше и му се искаше да я погали, но не го направи, за да не изчезне отгово. Тя се взираше в тавана, като дете, загледано в някакъв си свой вълшебен свят, преди да заспи. Когато Вера заспа, я прегърна и дълго си мисли за нея. После се облече и си тръгна. Можеше да й донесе шампанско, но не повече. Или най-много да й купи котка. И някоя улична ставаше.
  Почти панически напусна къщата.
  
  - Знаех, че ще се върнеш.
   - Нещо ми залипсва.
  Съблече я и извади ношницата от хартиената чанта. Пердетата потръпнаха от вятъра. И коприната се раздвижи, косите й също. Започна да я гали, пръстите й се изпънаха, после се свиха. Вера вдигна ръцете си, сплете ги отзад и остана така.
  Затърси и зацелува пръстите й. Събираше вкуса на раменете й, вмъкна се като крадец под презрамката. Тя дишаше бързо, защото нейното време се беше ускорило. А в ускореността скалата се разпада на камъчета за секунди, нечии шепи за миг се пълнят със съкровище. Там е и жаждата, когато започва любовта или подобието на любов.
  Вера сякаш наваксваше живота си. Чувстваше се безгрижна - една такава, само нейна безгрижност, като примерно осемдесетия или петстотния й нюанс. Миглите й пак светеха.
  Странна жена си, знаеш ли? Ама откъде ще знаеш, та ти се смяташ за безлична. Даа, около очите ти е така безлично! Страх да те хване. Но е красиво де, признавам. Поне вече не си тъжна.
  Заспаха на събуждане - другите като се събуждат. Малко преди това тя се сети за бъркотията - и в стаята, и в нея. Да, каза си, странна жена съм. Чувам мислите ти. И най-накрая всичко се подрежда.
  Ръката му я обгърна, после заспаха.
  
   ...Пусна косата си и отиде в близкия салон, леко я подстригаха и я изсушиха. Чудеше се колко малко трябваше, за да изглежда по-добре.
  Вялото й изражение бавно се отдръпваше, като дълго наслоявана мъгла, и един ден тя се събуди напълно здрава.
  Вече не чистеше както преди, не готвеше винаги, не подреждаше толкова. На Иван каза, че е зле с нервите и затова. Той не обърна внимание. Не забеляза нищо, нито прическата й, нито лицето й. И когато тя си събра багажа и се изнесе... Всъщност, не го направи. Вера не се изнесе. Импулсът да го стори продължи кратко. Промяната беше нещо вътре в нея. Защо да насилва света около себе си, да взима драматични решения, достатъчно беше страдала. Усещането за безгрижност й стигаше. Нямаше смисъл да рухват и пясъчните фигурки, сред които живееше, те наистина бяха главно бутафория. Защо да ги пренарежда, да си губи времето?
  Единственото, което още промени, беше, че се срещаше с Калоян другаде, не искаше съседите й да клюкарстват. Не че й пукаше от клюките, просто не желаеше да си усложнява живота с поредната глупост, вместо да си изживее увлечението. Едва ли щяха да я забележат, ако досега не бяха успели - именно нея, със самотата и копнежите й. На прицел винаги е пясъчната нетрайност, сигурно и тя не беше по-добра в приемането или осъждането на другите.
  Хората с малки души обичат големите думи, й каза веднъж баба й, много отдавна, но го беше запомнила. Не погледне ли някой да потърси дали си се смяла или си плакала и да те утеши или да се порадва с тебе, значи има малка душа. Такъв човек не струва.
  Навярно и нейната беше мъничка, но поне си позволи да надникне в широкото.
  Споделяше всичко с Ева. Тя й подари красива книжка със стихове. Беше я надписала: "На най-добрата ми приятелка! Обичам те, мила, възхищавам ти се..."
  Първото, което прочете, беше нещо на Жак Превер, което отдавна харесваше:
  Три клечки кибрит - една подир друга запалени
  в мрака.
  Едната - за да погледна цяло лицето ти.
  Втората - за да погледна очите ти.
  Третата - за да погледна устата ти.
  Пълен мрак след това - за да си спомня всичко,
  когато до мен те притискам.