Мария Павлова

 


РОЗАТА (Приказки за любовта)

Имало някога една роза. Тя била съвършено бяла. И толкова красива, че цветята я обявили за своя принцеса.
Но веднъж розата попаднала в много груби ръце. Никой не можел да я спаси от тях, може би защото се срамувала и на никого не казвала какво й се случва. Запазвала някак самообладание пред цветята и те продължавали да й се любуват и да мислят, че всичко с нея е наред.
Нощите, перлени от звезди, само още повече натъжавали розата. Тя губела чистотата си, губела листата си, стъблото й изтънявало и една тиха чернота се наслагвала наоколо. Смъртта обграждала все по-плътно страдащото цвете и като че ставала най-голямата му утеха.
Розата разбрала, че просто така бил устроен светът. Може би не целият, дори може би само една малка негова част, но тогава тя живеела точно в нея. Била на ръба на силите си и една нощ не издържала повече. Решила да умре, ала преди това се помолила на нещо в така изящното небе, помолила му се да стане чудо и да я спаси от грубите ръце, от продължаващото толкова време насилие, невидимо за цветята, но напълно реално за нея.
И небето я чуло. Цялото й стъбло, съвсем гладко дотогава, изведнъж се покрило с бодли. След малко ръцете, които й посегнали, се отдръпнали ужасени и оцапани с кръв. Те й се ядосали и почти я унищожили, почти я разкъсали, но после се махнали и я оставили на мира, защото розата с бодли вече не била достатъчно привлекателна за тях.
Оттогава тази роза се променила. Дори и най-нежното цвете да се приведяло към нея, тя разпервала в защита бодлите си. Ставала все по-сприхава и грозна, защото само така се чувствала добре. Красотата я плашела. Нейната хубост й била донесла единствено болка.
Заживяла в голяма самота. Заобиколена от цветя, от усмивки, от песни, тя се чувствала все по-отделена от всичко това, все по-чужда на самата себе си. С всяко отлитащо на юг птиче ято годините отминавали, цветята се променяли в кръговрата на сезоните, а розата просто дишала и толкова. Никога повече не се усмихнала, не измила с роса листата си, не ги поръсила с оня перлен прах на феите, който те събирали в безлунни нощи от небето и летели, понеже звездите като ярки магнити привличали праха обратно към себе си, защото бил част от тях. (Но гравитацията все пак била по-силна и феите не отлитали извън слънчевата система.)
Преди и розата летяла всяка безлунна нощ. Имала си любими места за посещение. Имала мечти, които още не била посетила, но вече знаела посоките им. Чудно, казвала си понякога, уж се спасих от ръцете, а не се съвзех. Защо? Нали това, което не те убива, те прави по-силен?
Розата не знаела, че силата и красотата са две различни неща. Тя била станала по-силна, но загубила нежността си с последната перлена прашинка. И вече не вярвала на никого, особено на себе си. Струвало й се, че животът е безсмислен и че последното нещо, което съществува, е любовта. Сълзите й, горещи и сини от болка, не й носели облекчение. А северните сияния й приличали на дим от изгорели цветя.
Веднъж по ония места минал принц от далечна планета и някак видял предишната красота в сърцето на розата. Той се влюбил в нея, но тя се уплашила от чувствата му и жестоко го убола. Принцът пожелал да си тръгне, отвратен от поведението й, ала вече било късно – обичал я. Не можел да забрави първото си впечатление от нея, откраднато в случаен миг, когато розата си спомняла далечното си минало, отпреди грубите ръце, и се усмихвала, без да знае, че някой я наблюдава. Принцът бил поразен от чистота на очите й и от почти невидимото потръпване на устните й.
И останал при капризната роза. Почнал да се грижи за нея, макар че тя се противяла. Имало моменти, в които едва я издържал, но пак оставал. Чудейки се как да го прогони, розата му разказала за миналото си – за първи път споделила това с някого. Мислела, че принцът ще избяга на часа. Но, колкото и да й било странно, той не само не се махнал, а почнал да се грижи за нея с двойно старание. Тя не знаела какво да мисли, докато накрая прозряла – съжалявал я! Това толкова я засегнало, толкова гола и уязвима се почувствала, че направо полудяла. Започнала да се държи напълно хаотично, един ден правела и казвала едно, на другия съвсем друго, на третия бог знае какво.
Принцът обаче пак останал при розата. В цялото й объркано поведение той виждал болката й и наистина я съжалявал, ала отвъд това изпитвал и нещо много по-силно. Съжалението било от груби и лоши места на вселената, пълни с болка и отчаяние, ала в нея имало и просто красиви, спокойни места, и от тях излъчването било друго.
Това именно излъчване, което все повече се натрупвало в чувствата на принца, можело да изличи и най-дълбокия белег. Ей така, като гума или гъба, като вятър или водна струя. Просто трябвало време. Достатъчно време. И така, времето минавало, минавало, минавало, докато един ден розата се събудила и отворила очи. Олеле, казала си тя, колко е хубав денят! И този мой принц, този мой принц... колко го обичам! Така се стреснала от последната дума, че се задавила и закашляла, и принцът трябвало да я удря доста по стъблото, за да спре да кашля, а това хич не било приятно при бодлите й. Когато все пак се оправила, тя смаяно погледнала окървавените му ръце и веднага го завела до близкия извор, където отмила кръвта.
- Няма нищо – казал принцът – не ме боли!
- Бодлите ми... – тихо започнала розата.
- Какво за тях? – попитал принцът.
- Не ги искам! – казала тя. – Когато съм с тебе, не ми трябват.
Той й помогнал да махне всичките си бодли. И после се случило чудо. Птичите ята не се върнали обратно, но прекараните в тъга години изведнъж се стопили и розата засияла в пълната си красота. Скоро тя се омъжила за принца. А когато цветята разбрали, че младостта на сърцето й се е върнала, я провъзгласили за своя кралица.
И онова място станало от хубавите места във вселената. Любовта, смятана за такъв голям шаблон и дори за нещо измислено в лошите светове, донесла радост и смях. Перленият прах станал част от въздуха.
... Скоро един ден, както си вървяла по поляната, розата рязко спряла и се вглъбила в мислите си. Опитвала да си спомни нещо, нещо много важно, но не успяла. Напрегнала колкото може паметта си, но нищо не си спомнила. После се засмяла, тръснала листенцата си и отминала.
Тя била забравила за грубите ръце.

4. 3. 2012 г.