Мария Павлова

МЪКАТА НА БОГОРОДИЦА

  Заради Йоана страдаше Богородица. Взе й от раните, за да не умре тя, и оттогава се явява на всеки с морави нозе и едва пристъпя. Посърна селото, детският смях стряскаше възрастните, като нещо излишно; дърветата се смалиха и гората се притаи.
  Всичко започна преди пет години. Тогава силата слезе за първи път в нея и тя игра в огъня. Преди никога не беше играла. Попът все казваше, че нестинарите и нестинарките са обсебени, и на нея й се струваха едни такива не съвсем нормални.
  Нямаше никога да забрави тази първа игра. Оттогава на всеки празник на Свети Константин и Елена играеше, силата не я е пропускала, но споменът за първата игра й остана най-ясен...Огънят беше още силен, не беше още за влизане и тя го разбра, че е такъв, а я мамаше вече едно златно по него. Йоана ставаше нетърпелива, безсилна да му устои, като някоя пеперуда пред лампа, й мина през ума. Пеперудите дали не са души на нестинарки, се запита, дали не прелитат все между земята и небето, защото им е милно за топлата жар и не искат да си отидат от тоя свят? Пъновете пукаха и пръстите й се свиваха, студенееха. Тишина с тънък мирис на тамян изпълваше поляната. Така и не разбра откъде идва този мирис, но го имаше всяка година на празника и тя го усещаше. Сърцето й се сви сега и цялата се стегна, като си спомни какво се случи...Пукаха пъновете и пръстите й побеляваха, вкокаляваха се. Скоро жарта щеше да се укроти и тогава да може да иде в нея, но нещо вече властно я канеше в кръга, то ставаше голямо като всичкия свят и даже по-голямо, всичко можеше да се събере в него, все едно е проста кутийка за конци, пък ще намериш и зелен конец, и син, и кафяв, и голяма игла, и малка, и топлийки, и ножички, и напръсник...Ето че огънят стана целият като полят, и тя вече можеше да пристъпи без страх. Стана добър и празен, Йоана също се опразваше, освен от мъката. И тя намаля, но дори и като игра тогава, не изчезна съвсем.
  ...Преди пет години мъжът й умря в световната война. Двамата много се обичаха, как се грижеше за нея, на ръце я носеше! И тя се грижеше за него, шиеше му ризи и се усмихваше, месеше хляб и пак се усмихваше, не й слизаше усмивката от лицето. От деца са знаеха, взеха се млади и живяха все щастливи. И през бедност минаха, и през болест, но нали любов имаше, нищо не им липсваше. Като огнище беше любовта им зимата и като прохлада лете. Всички за тях говореха и плюеха през рамо. Хората тук бяха вярващи, но и суеверни. Страх ги беше дяволът да не се намеси.
  Случи се през февруари, последната година на войната. Тогава дойде вестта, че Васил е убит. През юни същата година Йоана танцува в огъня за първи път и оттогава силата не я е пропускала...Чудеше се дали и сега щеше да играе. Винаги се питаше. Само след ден ще има пак огън, пети поред оттогава. Йоана приседна на леглото. Боеше се да заспи. Грееше нещо светло вън, луната ли беше, лампа ли беше, или някоя от милувките им с Васил, още жива, още просияваща? Очите й се премрежиха и въздъхна. Да можеше само спокойно да заспи! Нищо друго не искаше, само сън без сънища
  ...Щом Васил умря, мъката й беше огромна, но по-страшно и от нея имаше. Понякога, рядко се случваше, тя сънуваше, че той е мъртъв, че изведнъж умира и дори не знае къде е, не може да го намери, като че никога не го е имало, не е съществувал. Търси го, а го няма, сякаш се е изпарил. Най-непоносимото идваше след събуждането. Тези сънища започнаха скоро след смъртта му. Тя сънуваше, че е мъртъв, и после все се събуждаше с такава тежка, черна мъка в сърцето, че не можеше да издържи. Ставаше и започваше да ходи по стаите. Плашеше я тая болка, сърцето й се гърчеше в нея, душата й се гърчеше. Непосилна беше за обикновена жена като нея, не беше за човек. Вървеше из стаите Йоана, прегърнала раменете си, и не спираше така да броди часове. И по улиците тръгваше някой път, лаеха я кучетата, но после й свикнаха, никой не заспиваше в такава нощ, ако я е чул да мине, защото знаеха, че докато не й мине това, и тя ще се мъчи, и Богородица с нея.
  След такива сънища, още щом се събудеше, не можеше да издържи чувството, то я плисваше в главата и Йоана почти губеше свяст. Идваше й да вие от болка. От ходенето малко се съвземаше...Наплака се тя през тези години и се натъгува, очите й присъхнаха и вече живееше някак, смееше се даже понякога, дори рози насади в градината, но сънищата й не спираха и нечовешкото й мъчение не стихваше. След поредния сън дни наред се боеше да заспи. Не я беше страх да умре, искаше го, преди да я спре Богородица, защото не й се живееше без Васил. Не я беше толкова страх и да живее, все щеше да изкара някак годините, но много се боеше от събуждането след сънищата. Самите те не бяха мъчни за понасяне, насън не изпитваше бог знае що, само объркано едно, че е станало нещо внезапно, от което връщане няма. Веднага щом се събудеше обаче, се започваше. Нямаше да изтърпи и грам повече, казваше си всеки път, малкото й сърце не можеше и прашинка още тежест да понесе. Беше като птичка, притисната от скала, и все й се струваше, че ще се пръсне. След всеки сън така я беше страх да заспи отново, че заприличваше на вампир, не лягаше и цели нощи чистеше къщата, поливаше цветята, метеше двора...Само огънят й помагаше да издържи, да не полудее. Той привдигаше скалата, отдръпваше я над главата й и тя не че можеше да литне, ала поне дишаше.
  Беше на години, но запазена, бедрата и гърдите й бяха все още налети, имаше някой бял косъм и бръчица около очите, нищо друго. Не беше раждала, нямаха деца. Опитваха, но не се получи. Васил много искаше деца. Искаше да си вземат някое и да го отгледат, да му дадат всичко, но Йоана се дърпаше, все се надяваше да си роди свое дете. Спомни си лицето му, топлите му очи. Не го погреба дори, не върнаха тялото му. Стъпи неподготвена тя в тая мъка и раната й не заздравя. Добре изглеждаше още, но животът й се сви, схлупи се като всичко в селото. Едничък огънят я поразмекваше.
  Напролет сънищата зачестяваха. Всичко се съживяваше, само Йоана не живваше. По навик хранеше животните, по навик омесваше хляб, по навик вече и тъгуваше. Най-много се влошаваше от февруари нататък и до празника на светеца ставаше съвсем зле, добре че тогава идваше огънят. Лекуваше я, като череша сладък, почти до забрава сладък. Щом стъпеше в жаравата и главата й се изпразваше. Лъжа да беше танцът, както едно момче от града каза, хубава лъжа беше. Далеч от другото. Как само играеше тя! Никой никога не помнеха да е играл като нея. Толкова лека беше тази игра! Като че я движеше някой, ръцете й движеше, тялото й водеше, понякога я караше да грабне иконата и като вятър я подемаше; една сила беше, невидима и властна. Краката й затъваха до глезените, а на нея й се струваше, че не стига земята. Гребеше с шепи жаравата и сякаш звезди ръсеше, прозирни звезди, красота пилееше вред. На всички, които я гледаха, тъй им се струваше - че лети Йоана. В тия минути тя нямаше възраст, почти нищо нямаше, което да я препъва, освен следите от мъката, но търпими бяха, почти се губеха. Браздата отвъд огъня я водеше в едно място, докъдето никой от другите нестинари или от не-нестинарите, дето и те влизаха в огъня, не можеше да я последва, не умееше да стигне толкова далече, колкото тя. Дарба си беше това, Йоанина дарба. Там, в огненото царство, стигаше сама и усещаше, че има нещо. Чакаше я то, по го усещаше отколкото всичките хора в селото, дето я заобикаляха.
  Жаравата беше топла, докато играеше, без да пари. Само хубаво топла. Тя се учуди първия път, че е такава. Леко и топло й ставаше и на нея, но не биваше да се отпуска. Ако се отпуснеше, щеше да спре да пристъпя и щеше да се изгори, другите й го бяха казали, да гледа да не се забравя и бързо да пристъпя.
  ...Оная първа година тя за малко не умря, като заигра в огъня. Щеше да стане, ако Богородица не я беше спряла тогава. Още от утрото, като слезе в нея силата, Йоана реши да отиде при Васил. Беше й минавала тази мисъл вече, макар че грях беше. Богородица обаче не й позволи. Каза й да се откаже. Още я помнеше, сякаш сега е пред нея. Яви й се облечена в сива рокля, много спретната и една хем обикновена, хем строга. С гердан от изгладени камъчета, с коса сплетена на плитка.
  - Недей, Йоано, недей! – й каза строго тя, като й се яви извън огнения кръг.
  Йоана веднага я позна. Другите не помръдваха, като нарисувани бяха се смръзнали. И огънят беше спрял, изтъни се. Дълъг беше оня миг, в който Богородица й се яви. Гледаше я строго, но с обич. Малко преди това Йоана беше спряла танца, закова се, и двата й крака бяха в жаравата, а тя не пристъпи. Реши, че е дошло времето, не й се живееше без Васил, не можеше повече да търпи и мъчението след сънищата. Нищо не я задържаше тук. И ето, надигна се змей от кроткия огън, събуди се страшен змей и се качи в краката й, стигна до коленете. Ужасната болка я преряза. Сладка болка. Искаше да потъне съвсем в нея, за да се избави от дългите сами дни и още по-сами нощи, от несретното бродене по стаите и по улиците, от срама. Гробът й щеше да е тук. И тогава й се яви Богородица и в един предълъг миг я изгледа и смъмри.
  - Върни се, Йоано, къде си тръгнала? Не ти е дошло още времето! Знам какво си си наумила, но не може така, не бива така! Още хубаво за тебе има, ще дойде!
  И Йоана изпищя и излезе от огъня, уплаши се от думите на Богородица, че вярваща беше тя. Строполи се в мократа земя и припадна. Дълго се лекува после, но я спасиха, всичко се оправи. Стана чудо и оздравя. Нямаше дори белези по краката й, такова чудо хората тук не помнеха.
  Повече никой не й се яви, докато играе. Имаше видения, но не и през играта. И другите нестинари и нестинарки рядко имаха видения през играта...Тогава, щом Богородица й се скара, Йоана пристъпи навън. Много изтощена беше, силата й едва стигаше и тя едва пристъпяше, щеше да припадне още в жаравата. Някак успя да излезе, и тъкмо преди да припадне, Богородица дойде при нея, наведе се, докосна нозете й и й взе от болката, взе й най-дълбоките рани. Затова оздравя и не я болеше много, като я мажеха с мехлеми, а после с урина.
  Оттогава бедната Богородица ходи с рани по нозете. На всички нестинари такава се явява. Плака Йоана, като я видя пак, плачеха и другите, и селяните, които не я виждаха, плачеха. През август идваха хора от всички села наоколо, разчу се надалеч за мъката на Йоана и на Богородица, кланяха се на иконата в черквата и тихо плачеха.
  - Защо, Богородичке, страдаш така зарад мене? Аз трябваше да умра, при Васил да ида, не ти да се мъчиш! – каза й Йоана, като й се яви пак на другата пролет.
  - Ти си имаш болка на душата, Йоано, стига ти толкова. Щом ти мине болката, и моята ще мине.
  Не вярваше Йоана, че ще й мине и че още хубаво я чака. Мъчно й беше, че заради нея Богородица все така ще ходи с морави нозе. Срамуваше се, че така стана. Никой не я обвини, всички искаха да й помогнат. Гледаха да я разведрят, да има все съседка при нея, да не е сама. И Йоана се посъвзе, позаруменя й лицето, но сънищата не я оставяха. Кръстеха се всички, като я слушаха да броди край къщите. „Йоано, бедна Йоано, недей така, дъще, й каза баба Рада, съседката, недей да се мъчиш. Не си вземай повече грях на душата. Защо така правиш?” „Като пеперудите съм, бабо Радо, мястото не мога да си намеря.” „Ех, Йоано, послушай майката Божия, й каза бабата и се прекръсти, и за теб ще дойде бял ден!”
  ...И така пет години се изнизаха и настъпи утрото на деня преди големия празник. Йоана почти не мигна, защото миналата година сънува точно в тая нощ и сега много се боеше. Тя погледна кесийката с праховете. Един доктор от града преди време й ги донесе да спи, без да сънува. Тя пи няколко пъти и наистина спа дълбоко, без никакви сънища. Но тогава Богородица се яви на Георги, един от старите нестинари, и му каза да каже на Йоана да не пие праховете. Йоана се подчини, какво можеше да стори? Защо ли не ги хвърляше? Тя взе кесийката и я отнесе на реката, после я запокити докъдето можа. И точно тогава видя пред себе си мъж на кон, облечен като стражар, с шапка и пушка. Позна го веднага, макар за първи път да й се явяваше.
  - Йоано, днеска още да направиш нещо! Иди при Миленка и й помогни! Не се бави много! Все едно къде ще ходиш и къде няма, сама не я оставяй! Божията майка ми заръча лично да ти го кажа и да ти заръчам. Нейна заповед е туй за тебе. И кажи на другите да очистят добре аязмото, че миналия път не беше добре сторено!
  После изчезна, сякаш се стопи. Йоана веднага се завтече при баба Неда, главната нестинарка, и й каза всичко. Баба Неда доста се учуди.
  - Сигурна ли си Йоано, че така ти каза Светокът?
  - Да, бабо Недо, каза да изчистим по-добре аязмото тая година.
  - Ние го чистихме вече, но щом така е рекъл, ще го чистим пак. Това го разбрах, хората вече нямат толкова вяра, затова не чистят добре. Това го разбрах, но другото?
  - Каза аз да се погрижа за Миленка, да й помогна и сама да не я оставям. Нищо ли не си чувала?
  - Не, Йоанке, не знам коя ще е таз Миленка, ще ида да разпитам. Не ще да е от нашето село.
  - Но защо свети Константин ще ми го казва тогава? Богородица тъй наредила.
  - Не знам, ще питам и като науча нещо, ще ти кажа. Ти върви сега и си почини, че е страшно да те гледа човек.
  Йоана се върна, ала не я свърташе на едно място. Премете улицата пред къщи и до обед върши къщна работа, като все поглеждаше за старата нестинарка. По едно време надойдоха съседки и тя им каза за аязмото, попита ги и за Миленка. Зачудиха се и те, не я бяха чували.
  После, като остана сама, отиде в голямата стая и отвори раклата. След смъртта на Васил рядко влизаше тук. Тази стая най-много й напомняше за него. За пръв път днес отвори раклата. Вътре бяха най-хубавите й дрехи. Извади ги, разстла ги на леглото. Поглади бродерията и отминало усещане й пропълзя по пръстите като паяче. Тя допря плата до бузата си и остана така. Притвори очи и в един кратък миг въздъхна. После прибра всичко и отиде да похапне. След малко дойдоха баба Неда и още три жени. Йоана ги покани на масата, но те отказаха.
  - Йоанке – развика й се баба Неда, - най-сетне научих! От съседно село е Миленка. Не е много близо. Малко момиче е, сираче. Майка и и баща й умрели преди година. Имало буря, те отишли да нагледат животните, но една греда се срутила върху тях. Мълния паднала и гредата се срутила, и пожар се запалил после. Далечна роднина гледа Миленка, че никого другиго си няма детето, и къщата изгоряла, но тя има шест живи деца и вече не може да я храни и нея. Тъй ми разправиха. Едва вързвали двата края, мъж й се разболял наскоро и се чудели какво да правят с момичето. Щом Богородица ти е наредила, ще идеш при нея, Йоанке! Ще направиш каквото ти е заръчала!
  - Но защо да ходя, бабо Недо? Какво мога аз да й помогна?
  - Не знам, дъще. Ти иди, че си длъжна, пък ще видим. Каруцата те чака, Иван ще ни откара. И ние ще дойдем с тебе, изпуска ли се такова нещо! Стягай се бързо, че да се върнем преди мръкнало.
  Йоана се приготви набързо. Чудеше се на Богородица. Защо я праща при това дете, как ще му помогне?! Каруцата потегли и тя се умълча. Всички ги поздравяваха, махаха им с ръка. Над цялото село витаеше нещо особено. То беше толкова различно от сивите им дни, че сърцата им тръпнеха. Дори и тези, които не вярваха на нестинарите, чакаха да видят какво ще стане.
  Малко беше селото, но всеки усещаше, че голяма работа се случва в него. И сигурно затова новината ги преваряше. И в другите две села хората ги поздравяваха, искаха да ги разпитат и лично да чуят заръката на Богородица, но баба Неда все викаше, че бързат и никъде не спряха. Понякога сочеха Йоана и викаха: „Ето я, ето я!”, все едно е прокажена, ала в тях нямаше злоба, а едно дълбоко чувство без име. Тя ги гледаше и си гризеше забрадката, неудобно й беше да е център на вниманието.
  Най-накрая стигнаха. Хората им казаха къде да спрат каруцата. Беше малка къща, още по-бедна от другите в селото, че си бедно село беше, със слама покрита. Скоро отвътре излезе една жена и отиде при тях. Две малки момчета изскочиха след нея и се загониха. Тя им се скара, после ги погледна.
  - Елате вътре в двора, нямам много, но все ще се намери нещо да се подкрепите.
  - Не се тревожи, Керо, нали тъй ти е името – каза й баба Неда - не сме гладни. За друго идваме ний. Богородица заръча да дойдем.
  - Знам, знам – Кера се прекръсти, след нея и другите жени. – Коя е от вас Йоана? На тебе ли Богородица е заръчала за Миленка да се погрижиш? Ох, добро е детето, но нямам вече и залък за него, и моите деца гладуват. Помагат ни хората, но всеки си има грижи. Трябва да я дам някъде, не мога сама да се оправям с всичко.
  Жената се просълзи. Йоана я погледна малко стреснато. Беше посърнала, много захабена, полата й беше скъсана. В този миг погледът й се закова във вратата. Оттам излезе едно момиче на около пет години. Беше с вехта, но чиста рокличка, черната му коса беше сплетена на плитка и увита около главата. Беше слабичко, с големи любопитни очи. Малко плахо тръгна към тях и спря до Кера.
  - Това е Миленка – каза им тя и я погали по главата.
  Йоана се хвана за каруцата. Детето я гледаше.
  - Теб ли прати Богородица да ме вземеш? – попита я то.
  - Да, мене – каза тя и се опита да се усмихне, но не успя. Устата й пресъхна, чувстваше се все по-неловко, наоколо се бяха събрали много хора. Момичето приближи и някак срамежливо я прегърна, после се дръпна.
  - Утре ще играеш ли на огъня?
  - Може да играя, може да не играя. Не зная още.
  - Искам да гледам как играеш! Не пари ли? Вярно ли, че заради теб Богородичка е с изгорени нозе? Боли ли я? Ние имаме бурканче с мас, може да й дадеш и...
  - Тихо, Миленке! - й се сопна Кера – Друг път и дума не обелва, пък виж я сега! Стига си разпитвала, не е редно тъй!
  Йоана замълча, не се сещаше какво да каже. После тя помоли Кера да влязат в къщата и да поговорят насаме. Едва спря другите жени да влязат и те. Когато най-накрая се усамотиха, й стана малко по-добре. Много бедно беше наредено вътре, дори легло нямаше, в съседната стая лежеше мъжът на Кера. Двете си поговориха в празната стая. Йоана й разказа за себе си, Кера й разказа за Миленка, за това как се е разболял Митко. Те знаеха много от тези неща, но не се сещаха какво друго да си кажат. Йоана се зачуди как да си тръгне.
   - Аз не мога да се грижа за детето, болна съм, не съм добре с нервите. Не знам и някой в наше село да може да я гледа. Може да й посъбера някоя дрешка и малко храна да донеса, но друго не мога.
  - Богородица е искала хората да чуят за Миленка - й каза Кера и очите й пак се просълзиха. – Може и в града да чуят и някой да вземе детето. Там има богати и бездетни жени, някоя ще я осинови и ще й даде дом. Голям срам е, че аз не мога да я гледам, но и моите деца вече не мога да храня.
  - Не се кахъри! – й каза Йоана и за пръв път сърцето й се поотпусна – Не си виновна ти! Цяла година си гледала момичето! Може пък това да е искала Богородица, което казваш. Ние ще тръгваме, че да не мръкне. Аз ще посъбера дрешки и храна и ще ги пратя скоро.
  Тя излезе и каза на баба Неда за разговора си с Кера. Баба Неда не искаше да тръгват без Миленка, но какво щяха да я правят? Йоана не можеше да спи, щеше само да уплаши момичето, ако се събуди и пак хукне като луда по улиците. А друг да я вземе, пак ще трябва да я върнат. Сбогуваха се и тръгнаха. Всички мълчаха. Нещо недовършено остана, ала никой нищо повече не можеше да направи. Хората в тия краища бяха бедни, и въображението им беше бедно, очакваха чудо, но не знаеха как да помогнат, какво да сторят.
  Преди да тръгне, Йоана се сбогува и с Миленка.
  - Не искаш ли да ми станеш майка? – тихо я попита детето. – Моята майка умря. И татко умря. И животните умряха, всички изгоряха, уби ги мълнията. Само котката е жива, тя е тук, но не се тревожи, не яде много. Малко хляб й стига.
  Йоана гледаше момичето. Мъчно й стана за него. Съжали, че не носи нищо да му подари. Каза си, че непременно ще му донесе подаръци, че няма да го забрави и се примоли наум някоя добра жена от града да го вземе, да му даде обич и дом.
  - Не мога да ти бъда майка, Миленке, защото съм болна и не мога да се грижа добре дори за себе си. Иначе и градина имам, и животни имам, ще ни стигне, но здраве си нямам. Пък и ти ще идеш в града и ще учиш. И аз съм учила там, мога да чета и пиша, и книги съм чела, моят татко искаше да можем да четем и да пишем. После и той умря и обедняхме, но се бяхме изучили всичките. Там живеех като малка, хубаво е, ще видиш. Ще видиш, че всичко ще се нареди!
  После я прегърна и тръгнаха. Момичето я гледаше как се отдалечава и й махаше през цялото време. Успяха да се върнат навреме в село. Новината пак ги беше изпреварила, ала вече никой не им махаше, хората изглеждаха уморени. Тя се нахрани набързо и си легна.
  ...Събуди се и чу петлите. Трябва да беше към три часа. Сънува, че някой й казва, че Васил е мъртъв и започва да го търси, да види вярно ли е. Търси него, търси и къщата им, но нищо не може да открие, нищо познато няма, само непознати хора и къщи...Ослуша се. Нощта, накъсвана от песен на щурци и лая на куче, така не подхождаше на болката в нея! Йоана рязко се изправи, обу чехлите и тръгна по стаите. И другите нестинари изпитваха мъка, болно им ставаше, но това тяхното и тя го усещаше, то беше нещо различно. От силата идваше то, зор да се предадеш, да играеш. Търпеше се, нейното не се изтърпяваше.
  Ядоса се тогава на Васил. Как можа да я остави сам самичка! Мъж не я беше докосвал тези години, тя се скърши цялата. За какво живееше сега, живот ли беше това? Като белег се врязваше чистата пролетна нощ в душата й. Откъде изтичаше толкова болка, откъде идваше? „Богородице, златна Богородичке, защо ме мъчиш? Изсъхна ми всичко в мене, нека си ида, да не се мъча повече! Защо търпя?”
  По някое време си спомни за Миленка. Замисли се за нея. Бедното дете, къде ли ще иде? И както мислеше за момичето, изведнъж осъзна, че вече не ходи. Беше й поотминало. Дълго беше ходила по къщата, развиделяваше се, но сега й беше по-добре. „Ама че съм и аз! – сопна се сама на себе си! – Тя, бедната, си няма никой, и дом си няма, и майка, и баща, а по се оправя от мене.”
  Не заспа повече и на празника беше уморена, затова реши да не ходи сутринта до оброчището. Отиде чак към обед. Вътре бяха баба Неда и други жени. На огъня се вареше част от курбана, хубаво миришеше. Постоя, напръскаха я със светена вода, побъбри с другите, после се прибра. Харесваше й друга година да ходи по-късно сутрин и до аязмото на свети Константин, но този път остана вкъщи, насъбра й се умората и я изтощи. Полегна и задряма, а като се събуди, веднага усети, че силата най-сетне почва да слиза в нея. Значи щеше и днес да играе. Както и другите пъти, една пелена, една лека мъгла се заспуска над всичко. Силата дойде, или по-скоро зададе се. Задърпа тя Йоана, обори я и към огъня я затегли. Зор си беше, мъка си беше и това. Както като си много жаден и към водата те тегли. Тази жажда не идваше изведнъж цялата, тя растеше. Нито беше хубаво туй, що ставаше, нито лошо – трябваше да се подчини на светеца, и толкоз.
  Тя се приготви да отиде на разстланата до черквата жарава. Беше вече вечер. Тръпките идваха и идваха в нея, тръпка след тръпка. Част от Йоана се обличаше и обуваше, но друга част изцяло се предаваше на зова на огъня и унесено го следваше. Ръцете й започнаха да изстиват все повече, докъм лактите, а краката й докъм коленете.
  Когато отиде при огъня, игрите вече бяха започнали. Баба Неда точно мина с иконата, после излезе и мина пак от същото място. Краката й затъваха до глезените в жарта. Лицето й беше изопнато, очите й бяха притворени, движенията й бяха плавни и меки. После мина няколко пъти с другата икона, и като я остави, видя се, че повече няма да играе, та се почна общото хоро.
  Йоана застана наблизо. Краката и ръцете й бяха вече като лед, не ги усещаше. Виждаше другите, чуваше ги, но все по-голяма част от нея се подчиняваше на огнения повик. Все едно чуваше шепот: „Предай се, Йоано, предай се!” Краката й сами се задвижиха напред-назад, напред-настрани, ръцете й се повдигнаха, после отидоха и те настрани, после на другата страна. „Предай се, Йоано, предай се, не се противи!” Викаше я силата, буташе я, и тя се предаде. Както натежалата круша пада от клона, така политна и тя. Благ беше огънят, тъмен и червен го виждаха останалите, а на нея й се струваше през мъглата някак укротен, озлатен. Мина и нищо не усети, освен малко грапаво, на което стъпваше. После влезе с иконата, поигра и с нея. Леко й стана, и хем беше тука Йоана, хем някъде далече. Не можеше да обясни как не се гори, но не се и мъчеше, само си казваше, че Божа работа е туй. Тя трябва да стъпя, да пристъпя, пък другото не беше за нейния ум.
  По едно време се поспря отвън. Още имаше сила, много й даде този път светецът и още беше студена. Пак щеше да играе, но нещо я глождеше, като че й липсваше. Припомни си миналата нощ. Започна пак да пристъпя, усетиха я, че ще играе, и я наобиколиха всички. Баба Неда беше главната, отдавна играеше тя, но Йоана равна нямаше. Щом заиграеше, все едно раят говореше, все едно нещо безценно им раздаваше.
  Изведнъж, тъкмо преди да влезе в кръга, видя Миленка. Не знаеше, че е там, сега я забеляза. Стискаше с юмручета полата на Кера и захласнато гледаше играта й. Сигурно по-хубав от приказка й се струваше танцът, а нестинарката по-важна от царица.
  Йоана излезе от кръга и отиде при детето. Поздрави с благодарност Кера и приклекна до малката. Чак сега разбра колко й се е искало да я види пак. Музиката спря, всички искаха да чуят каквото ще става. Вятърът замря и гората потрепери, уморената и напукана земя също се вслуша.
  И тогава Йоана грабна Миленка, вдигна я по-високо и от икона, и притича с нея през огъня. Не разбра защо го направи, може би й се прииска да сподели с момиченцето всичко това. Не усещаше тежест, пак мина, и пак, така девет пъти, накрая я остави край кръга и пак приклекна до нея. Миленка беше развълнувана, всички бяха не на себе си, такова нещо не бяха виждали. Гайдата и тъпанът пак млъкнаха.
  - Имаш си майка вече, Миленке, намери си майка. – прошепна й го съвсем тихо, но и най-отдалечените я чуха, и тогава още по-тихо стана.
  - Ами болестта ти? – прошепна й детето, сякаш си говореха за някаква приказна тайна.
  - Ще й дам да се разбере сега аз на тази болест, ще видиш!
  И тя направи знак на музиката пак да тръгне, после бавно извърна глава към огъня. Нейна дарба беше огнеходството, Йоанина дарба, и тя щеше да я излекува! Спусна се и загреба жаравата, разлетяха се сякаш пера на жар птица. Литна тогава Йоана, никой никога не беше играл толкова дълго и толкова вълшебно. И най-коравите сърца омекнаха.
  - Стъпчи се, мъко, стъпчи се, иди си! – изрече по едно време тя и затъпка леко на място. Усети силата по-силна отвсякога. И Васил беше сега с нея, на ръце я носеше както преди, сбогуваше се.
  В този час нощта над Странджа имаше две небета – едното звездното и другото жаравеното. Сбогуваше се Йоана с любовта си и я погребваше, топлите й сълзи падаха в огъня. Малко беше това долното небе, само няколко метра, но живо беше, затова не студен гроб, а топло беше сбогуването. Скоро усети, че трябва да излиза, огънят стана горещ.
  Седна на тревата, като едва дишаше от изтощение. Миленка дотича при нея и я пипна по стъпалото.
  - Болна ли си още?
  - Не знам – отгвърна й Йоана и я прегърна – Дано не съм!
  И както я беше прегърнала, тя видя Богородица, която й се усмихваше. Позна я веднага, нощта беше светла. Беше със същата рокля, стоеше близо до огъня. Йоана опита да стане, но не можа. Прегръщаше Миленка и само гледаше. След малко образът се разпадна и изчезна.
  - Ако си болна, ще ти правя чай! – успокои я момичето и изтича при децата.
  - Не съм болна, дъще, вече не съм! – прошепна след нея Йоана.
  Вдиша дълбоко нощния въздух и най-сетне успя да се усмихне и тя. Усмивката дълго не слезе от лицето й. И някъде тогава разбра, усети някак главното на живота. Така го беше живяла, но сега го и разбра...Вярваше Йоана, че по Божиите правила щом живее, всичко ще е наред. Не й се живееше след смъртта на Васил, но Богородица й нареди да живее, и тя я послуша. И праховете не пи даже по заповедите отгоре. И мъката си понасяше. И ето, не я излъга Богородица, че още хубаво за нея ще има. Дойде то. Сам Светокът й посочи Миленка, та така си намери тя рожба, а момичето майка. Загуби любов, но обич намери, Бог не я беше забравил.
  ...Най-сетне успя да стъпче мъката си, да я остави в краката си и по-горе от нея да иде. И досега огънят й помагаше над мъката си да бъде, но за малко. Тази вечер тя я пребори, защото вече не беше сама на света, а едно дете я чакаше, на което трябва да сложи след малко ядене и легло да му приготви, и приказка да му разкаже, и да го целуне преди сън, както нейната майчица правеше. Тя имаше нужда от детето, и то от нея. Намериха се двете, защото от Божиите закони се не отрече Йоана, колкото и тежко да й беше.
  Изведнъж тя видя Миленка да притичва по жаравата след другите деца, малките Петърчо и Атанас, които събираха левчета и сигурно минаваха за двайсети път. Скочи да пресрещне детето заедно с Кера, да му се порадва. Помая се, беше още изтощена, позави й се свят, после се оправи и отиде.
  Не беше видяла първите миленкини стъпки, когато е проходила, но видя сега първите й стъпки в огъня, нейното второ прохождане. Хубаво й стана на душата, весело.