Мария Павлова


  КУКЛИ
  
  Светът ти е една огромна бутафория, а ти си кукла, направена си колкото да се клатушкаш в него. Ти си кукла, сътворена от самата себе си.
  И сега някой далечен бог може би те показва на детето си, за да му обясни това-онова.

  
  - Виж, ей сред тия декори живеят същества. Човешки същества - нещо като тебе и мене, но те нямат души. Затова са кукли. Ядат, плачат, смеят се, пътешестват, но нямат души. Можеш да си играеш с тях, да ги наблюдаваш, обаче не забравяй, че са само кукли. Не са като тебе и мене или като майка ти, не са като нашите приятели.
  Детето дълго разглежда нещо в пода и накрая каза:
  - Изглеждат съвсем като истински.
  - Да - отвърна му той, - можеш да им се любуваш. Но отвътре са празни, приближи дланите си и ще разбереш. Ето, виждаш ли, нямат излъчването на душите, което струи от нас...
  Детето приближи длани до една от тях, после до друга, до трета. Удиви се, наистина нямаха излъчването! Приличаха на истински, а не излъчваха. То започна да хапе устни и тихо попита:
  - А какво значи да нямаш душа? Какво им е на куклите, татко?
  - Значи, че не могат да обичат. Изживяват чувства, а както знаеш любовта е нещо съвсем друго. Чувствата са реакции на кукли. Кукленски заучени номера.
  - Затова ли са тъжни?
  - Тъжни са, защото понякога им се случва да узнаят какво е любовта. И искат да се променят, но прекалено са увредени от реакциите си на кукли. Не могат да станат повече от кукла. Тъгуват за душите си, без които не могат да обичат.
  Момчето пак ги разгледа. Бяха мънички, всякакви, бяха безброй...кукли. Със светла кожа, с тъмна кожа, с тъмни очи, със светли очи. То дълго се любува на градините им, на небето им, на луната им, на моретата с много слънце и на вятъра, който гонеше една хартийка по някакъв път, мяташе я нагоре-надолу, носеше я насам-натам. Дълго не можа да откъсне очи.
  ...Татко му каза, че само реагирали. И наистина нямаха излъчването. Момчето се вгледа отново в тях и се опита да разбере. После се обади на майка си. Честити й новата седмица, защото беше понеделник. Тя обичаше понеделниците, без сама да знае защо. За нея те бяха празник. Разбраха се да отлетят на обед до езерото с пеликаните и да обядват там. Момчето много харесваше това място.
  
  Наблюдаваха десетките пеликани - белоснежното им оперение, разперените им криле. Към края на обяда той я попита и тя му обясни:
  - Душата, мили мой, спира излъчването си, когато ослепее за красотата. Защото без красотата тя е мъртва. А мъртвата душа не може да обича.
  Но момчето пак не разбираше. Как можеш да ослепеш за толкова много красота! За толкова много...
  - Не знам - каза майка му, сякаш прочела мислите му - и аз не разбирам.