Мария Павлова




  ГРИМ БЕЗ ОЧИ
  Ясно е какво е красотата, когато видиш красиво лице. Или съзреш дъга. Или чуваш щурците и как пулсът на нощта ги догонва сънено; Луната сякаш ще разцъфти всеки миг, по-скоро ще се посипе над боровете...
  Ясно е какво е красотата, когато се роди дете. Или се сбъдне молитва. Когато дъхът ти спре, поразен и разпаднат от залеза.
  Ясно е какво е красотата, когато си влюбен.
  И все пак смея да твърдя, че красотата не е това. Сама по себе си тя няма нито едно "когато". Както любовта не е чувство, красотата не е усещане. Чувствата в крайна сметка са нетрайни, а усещанията са илюзорни.
  Впечатли ме нещо простичко от Робърт Морс:
  "Този физически свят е един от Божиите светове, където е най-трудно да се живее. [...] При пътешествията си извън тялото не съм открил нищо друго, освен радост, съзнателност, екстаз и чиста любов."
  Представих си Земята като осакатен духовен пейзаж. Но може би този свят е труден, именно защото опитваме да сведем красотата до условности, а това е нелепо. Красотата не е наша, не ни принадлежи. Тук сме, за да "издигнем" до нея света си; направим ли обратното, просто чертаем контури. Все едно гримираме очи, и накрая виждаме само грима.
  ...Щом Адам и Ева отхапали от ябълката, забравили за красотата на градината и престанали да се обичат. Иначе, ако се обичаха още, какво значение, по дяволите, щеше да има къде ги е запратил Господ?
  И те заживели нещастни, ослепели за красотата. Освен понякога.
  Тъжно е да виждаш само понякога. Може би е най-тъжното, защото ти е загатнато какво изпускаш.
  Че не спира тихият шепот не само когато
  ...е в красиво лице
  ...в съзряна дъга
  ...в гласа на щурците, подгонени от пулса на лятото, а Луната блести отгоре, сякаш всеки миг ще разцъфти или ще се посипе по боровете
  ...се ражда дете
  ...се сбъдва молитва
  ...ти спира дъхът, поразен от залеза
  ...започва любов
  ...циганката се разтанцува
  ...и мечтаем
  Временното проглеждане не дава възможност да осъзнаеш добре разкрилото се пред погледа ти. Вместо това създава опиянение. Пиянство от възторг. И ние си мислим, че този възторг е красотата. Не, той е нашето замайване пред силата й. И ако отмре, ако се успокои, тя ще си остане, за да видим потресени, че никога не си е отивала.
  ...Мисля си за чистия въздух, когато са живеели първобитните хора - аз няма да го издържа. Представям си ги как са гледали небето и звездите - сигурно е било много красиво в оня чист древен въздух. Унесено са въздъхвали, за миг са забравяли зверовете. Оцеляването за мъничко се е измествало назад в тия минути преди заспиване. Инстинктите са отстъпвали, задрямвали са като котки, готови винаги да скочат. Но все пак са задрямвали.
  Тогава красотата на света е нахлувала с пълната си мощ. Като тих шепот. И ето че ръката на мъжа, свикнала да убива, се е отпускала и несъзнателно е погалвала тревата, а миг по-късно и лежащата наблизо жена. Може би така се е родила първата ласка. Може би така е дошла тук любовта.
  Но вълшебството е спирало, помръквало е.
  И липсва тихият шипот, никога да не заглъхва.
  Липсва ми светът в песъчинката (Уйлям Блейк). Да умея във всичко да съзирам все същата и същата красота.