Мария Павлова

 


  Фантазии
  
  Умея да разпалвам фантазии - имам си поне сто кибритчета за това. Паля клечиците и подпалвам клепачите; игривото опасно пламъче тръгва надолу, броди тихо, влиза под кожата и рисува ли, рисува...
  Само че напоследък един мъж разпали моите фантазии и загубих съня си. Непрекъснато си представям разни неща, а нощите и без друго са убийствени като погледа на Дон Джонсън в "Дълго горещо лято".
  Мъжът има антикварно магазинче, ще разкажа как се запознахме, но първо ще споделя поне една от фантазиите си, за да я изведа навън, да опитам да се спася от проклетото й повтаряне в главата ми.
  Лежа по корем, очите ми са извърнати към него, и в момента, в който се надвесва с мълчалива усмивка, здраво се хващам за възглавницата и за чаршафа, впивам нокти. Въздухът ми свършва и аз едва вдишвам. Мисля, че ще повърна. Съзнава ли изобщо колко силно ми въздейства, или само си играе?
  Започва да отмята косата ми. Харесвам допира на пръстите му -като предисловие за взрив, с далечното заискряне, но и с финеса на прелюдията, и вече не стискам чаршафа, отпускам се. Целува ме по врата. Обичам силните целувки там, захапванията, просмукванията, след които задължително ходя с шалче и през най-горещия ден. Ала сега е нежен и на мене ми е хубаво.
  После гали гърба ми и кожата ми веднага настръхва. Както листата на дърветата, когато вятърът ги облизва със стаено настървение. Гали ме някак мързеливо и сдържано, едва-едва. Всъщност, дори не знам как точно, но е толкова приятно, искам да продължи цяла нощ! Да отиде и в съня ми.
  Внезапно устните му целуват брадичката ми и се плъзват към моите, които са пресъхнали и червилото сигурно изглежда неестествено. Целува ме леко, някак бегло, и веднага продължава към раменете. Езикът ми търси езика му, но вече е далеч. Сърцето ми ще се пръсне, или може би се е пръснало. Тази целувка е първата и остава залепена.
  Отново ме гали, вече по-силно, създава ритъма на тялото ми...И всички очаквания постепенно се събират в едно единствено. Нощта проплаква, стичат се невидими сълзи, за да се поразтовари от самата себе си, от процеденото отвсякъде сливане. Така си става малко по-поносима. После нощта се смее, а аз някак се смалявам от този смях, разплитам се, разтварям се.
  Ехото е като писък.
  
  
  
" " "
  
  И така, шляех се един следобед съвсем безцелно по улиците, не бързах, нямах никаква работа. Роклята залепваше на гърба ми. Добре, че бях с шапка, жегата беше нетърпима. Можеше да седна в някое кафене, но мразя кафенетата.
  Често го правя - разхождам се с часове по малко познати улички и разглеждам. Забелязах магазинчето случайно, не му бях обръщала внимание преди. Беше притулено, като че и самото то допълзяло през времето; с обичайните вехтории по витрината. Точно така си казах, щом го огледах, "вехтории". И все пак влязох с надеждата да е по-хладно.
  Беше хладно. С гръб към вратата седеше някакъв мъж и четеше вестник. "Как ли чете в тая тъмнина?", си казах. Не беше чак тъмно, но не беше и светло. Мъжът се обърна и ме огледа. По-скоро не беше красив. Тръгна към мене и се усмихна, ала дори това не смекчи чертите му.
  След малко пак ми се усмихна, но нищо не каза. Имаше дебели вежди, цялото му лице беше грубо и носеше отпечатъка на умора.
  Аз се изнервих и обясних, че просто разглеждам. Докато обикалях из магазина и гледах старите часовници, смешните телефони, огледалата, усещах, че ме наблюдава. Скоро ми стана неприятно и тръгнах да излизам.
  - Вижте това! - изведнъж тихо каза той, почти го прошепна.
  Обърнах се и се вцепених - сякаш някой беше изтрил предишното му лице и нарисувал ново. Приближи и тогава забелязах, че държи гривна, навярно сребърна. Взе ръката ми и я сложи, погали ме може би случайно, а може би не.
  Изведнъж се почувствах привлечена. Хубава съм, мъжете ме харесват, направо ме преследват, но трудно ме впечатляват. Когато обаче пръстите му ме наелектризираха, си представих много ясно, че съм голяма пеперуда и скоро ще се запаля. Оттогава тази представа не ме напуска.
  В миг всичко се раздвижи, разтрептя, секундите се завъртяха, все едно досега бях живяла все назад или напред, ала никога в истинското време. Е, най-накрая се озовах в него. Дори го чувах как се отмерва, в напълно еднакъв ритъм с пулса ми. Не че пулсът ми беше нормален!
  Дълго трупаният ред се стопяваше като захарен памук в устата. Захарен памук в гънките на паметта; сладостта на детството, която се опитвам да запазя...
  Не помня как излязох от магазинчето с подарената гривна. Усещах тялото си като никога...
  С дълга червена рокля с гол гръб съм, седя на масичка в най-уютното кафене на света, почти докосвайки водата с високите си токчета. Пия уиски, пуша, мъжът ми подава огънче. Слушаме... танго, Por Una Cabeza, Карлос Гардел, но само музиката.
  - Слабичка си - казва Алекс. Така се казва, Александър.
  - Знам - усмихвам се. - Никаква плът, а?
  - Като петокласничка си - продължава и едва сдържа смеха си, защото все повече се дразня. След което се разсмиваме. Да, и освен това, поредната забравена цигара. Защо ли изобщо ги паля?
  - Защо изобщо палиш тия цигари?
  Навежда се, хваща брадичката ми и ме целува; дълбока целувка, а през това време другата му ръка стига гърба ми. Пръстите парят, или може би гореща е моята кожа. Или роклята, това голямо, димящо пеперудено крило, което бавно се свлича на земята. На цялата планета не живее никой друг, сами сме. Вълните и трепетът в корема ми са синхронни...
  
...страхувам се..., начинът, по който ми въздейства, не прилича на нищо друго.
  Разпалва фантазиите ми, но те са просто повърхността. Този мъж има власт над мене, негова съм, както охлювът принадлежи на черупката си. Дори да избягам, няма смисъл. Знам, защото си взех отпуска и отидох сама на морето. Лежах си ден след ден на пясъка и добре, че картините в мозъка не могат да се наблюдават...
  
  " " "
  
  ...лежим на чаршаф, брегът е пуст, топло е в петите ми, Луната някак неприятно тежи. Отнякъде се носи тиха музика, колкото да заглуши учестеното ми дишане и как преглъщам.
  Луната е влязла в главата ми, иска да се раздуе като балон и да ме отнесе, да ме зарее. Галя го под ризата, откопчавам и последното копче, целувам пътечката, по която съм минала преди малко. Езикът ми усеща солта от последното къпане. Хубаво ми е!
  Пулсирам, като леко разфокусираните звезди, като сърцата на рибите, когато ги подгони някоя по-голяма и хищна. Ръката му стига ивичката на банския, не бърза, сякаш хем разпалва страстта, хем я опитомява. Броди по клавишите и дълго търси най-точния звук...
  Докато прави всичко това, ме гледа - може би съм не съвсем ясна на лунната светлина. Тръпките, пробягващи по лицето ми като лунни зайчета; прехапаните за миг устни; притворените пак за миг очи; отдалечаващите се все повече едно от друго колена; леките ми ритмични движения - всичко това го вълнува. Иска да разбере как го изживявам. Кодът е изписан в зачервените ми очи, които също могат само да се усетят на тази светлина.
  ...И тогава зазвучава друга музика - вече съм сама на пясъка, на усамотено място - пронизва ме като стрела, спирам да дишам. Може би ще си умра от тази, всъщност, най-обикновена песничка на Пол Макартни? Колко са странни, а? Песните-спомени...Алекс ми я прати скоро, слушах я безброй пъти и сега се вмъкна във фантазията ми, за да я доизмисли; запрати най-накрая далече пречещото долнище на банския, проникна преди него...Той пак лежи до мене, зъбите ми искат да се впият в кожата му, да подскажат колко го желая. Захапва ме по рамото, ноктите ми дращят леко неговото...
  
  " " "
  
  
Ще се побъркам от желание. Звучи като тъпо клише, но това, което става с мене, дори само като ми прати съобщение от примерно шест думи и две точки...издишания асматично въздух; стиснатите между бедрата ръце...всичко физически ми се случва, и не е забавно. Дори не знам дали обичам този мъж. Пълна съм с дъжд, набъбнала съм, трябва да изтека, за да се разбера.
  ...След оня следобед, когато се запознахме, започнах да ходя при него всеки ден. Алекс заключваше магазинчето и тръгвахме край реката. Целуна ме само веднъж. Просто вървяхме, понякога и под звездите. Беше, или поне започна, както ми се струваше, като игра на разпалване и отлагане, стигане до предела на търпимост, където да го заискам. Той обаче я продължи твърде дълго. Знаеше как ми действа, правеше го нарочно. "Защо?", се питах все по-често...
  И какво всъщност е любовта, има ли разлика между нея и голямото желание? И още по-трудния въпрос - случва ли се да съвпадат?
  Думите му станаха ласки, буквите - пръсти, понякога безцеремонно разтърсваха, друг път ме милваха по раменете и ставах мъркащо котенце...Животът ми е тиха, едва набраздена водна повърхност; липови цветчета по слънчеви отблясъци, или обратното. Правя дрехи, измислям модели, създавам красотата. Това само по себе си е красиво, някак балансирано и никой не би си помислил, че отдолу има мощно течение. Че там е Алекс - мъжът, който ме владее и моделира.
  Лекичко, съвсем лекичко дърпаше конците. На мене не ми и трябваше повече. А може би пък не ми трябваше точно това?
  Заусещах нещо като помръкване - пред...залезно.
  
  " " "
  
  Той ме запрати в дясното и ме зазида. Смехът ми все по-често се счупваше, разливах се в локвичка от сълзи и неизпито шампанско, и постепенно загубвах представата кое е фантазия и кое истина. Алекс ме обсеби и облада вътре. Намери топлите точки и ги загали, без да спира.
  ...Когато се разхождахме, често сядахме на някоя пейка. Той ми говореше, слушаше ме внимателно, реагираше на всичко, което ме вълнува. А погледът му дращеше по сдържаността ми. Случайните докосвания, мимолетните прегръдки, прошепванията и топлия му дъх ме разтърсваха в поток от усещания.
  Имаше ме, тогава какво повече искаше? Щях ли да науча някога отговора? Мразех тази липса на контрол и неизвестността.
  Една вечер ме попита:" Фантазираш ли си разни неща за нас?" И преди да отговоря, продължи:" Всичко е в очакването. Харесвам те, затова ще те запазя жива за мене..." После веднага заговори за друго.
  Двамата сме голи, две изваяни сенки. Той лежи, аз съм надвесена над него...Плъзвам езика си, сякаш ще опитвам нещо непознато, после забързвам. Алекс е притворил очи. Задържам се за малко повече, продължавам по едната ръка, между пръстите. Връщам се и пак пълзя надолу, галя Алекс с косата си; отначало лекичко, сякаш изтръсквам дъждовни капчици...
  Разбрали сме се да не мърда, да не ме докосва. Поглеждам в очите му. Нима това е уязвимост? Обсипвам лицето му с безброй целувки, прошепвам: "И аз те желая!"...
  Златосъбирачка съм - там, в дясната страна. Тя е черна, но може би тъкмо затова златните частички в нея блестят най-силно. Тази нощ си събрах цяла шепа.
  
  " " "
  
  
- Изрази страстта, Христина. Изгони образите следващия път, когато се появят. Вместо тях усети огъня в бедрата си и започни оттам. Танцувай.
  И аз започнах да танцувам. Желанието и концентричните му кръгове в движенията, горещите крила под полата и почти отчаяното ми пропадане в гласа на певицата. Капчици кръв хвърчаха край мене.
  ...Подстригах се и си направих лек оттенък на косата - червен махагон. Страхотно ми отиваше, ала друго ме смайваше пред огледалото. И Алекс го забеляза.
  - Очите ти са красиви, но сега са невероятни. - ми каза една вечер, докато седяхме на пейка и ядяхме сладолед - Ти си тази, която правиш живота си. Нищо не е предопределено. Светът е пълен с отчаяни хора, принцесо, защото са се оставили на течението. Желанието те прави по-жива отвсякога. Виж как блестят очите ти! Това в тях е животът.
  ...Да...политам в танца. Той е в мене, аз го проявявам. Желая безумно един мъж, да ме опре в стената, да разтвори с рязко движение краката ми и да ме обладае. Двамата да завършим страстта.
  Алекс танцува само веднъж с мене. Оказа се страхотен танцьор, приличах на дърво в сравнение с него...Тогава усетих изгрева на някаква нежна ярост през кожата си.
  - ...Христина,...
  Дали не ми каза, че ме обича? Така и не разбрах. Пък и, този танц си беше вълшебен - независимо имаше ли любов. Последното завъртане на пеперудата...
  После дълго имах нужда от свеж въздух. Полуумряла дишах на терасата, но беше хубаво да си спомням. Както и в небето нощем синьото си личи, така и Алекс не изчезваше никога от мене.
  
  " " "
  
  Понякога се питах дали мога да изживея всичко и реално с него. И все стигах до относителността. Знам, че нещата, за които копнеем, обикновено не са онова, което можем да изживеем. Но защо ги търсим и искаме, често с толкова надежда? И в кое, в крайна сметка, сме по-истински - в случващото се или в мечтите?
  Алекс всъщност не виждаше фантазиите ми. Ами ако просто ми засмучеше ухото в неподходящия момент? Или усетех само гъдел от устните му и нищо повече? Може да ми каже нещо тъпо и магията да изчезне. В собствения ми сценарий беше невъзможно да се случи. Но пък той сбъдваше ли се изобщо?
  Уморих се да гадая. Трябваше да разбера, и имаше само един начин... Така реших да си ушия роклята. Нощ след нощ моделът се раждаше...
  ...тя подчертава кожата ми, променя се като сивото в очите...Слънцето залязва, пътувам с кола по познат път и гледам дърветата, улицата, оръфаните блокове. И изведнъж се захласвам - някакво посипано слънце е променило всичко до неузнаваемост! Не, не може да е слънцето, то не стига дотам. Въпреки това познатото, грозното сияят, по ръбовете и покривите на сградите има мигащи лъчи. Виждам ги, пръсвам ги и в моята рокля - всеки, който я погледне, ще усети. Невидими светлинки, съживете коприната, нека да е и топла, както е мека и нежна! Влейте се в загара на краката ми, в камъчетата по сандалите.
  ...Желанието е сивата страна на същността ми, а фантазията е птица, която лети непрекъснато из него и вплита златистите нишки; сътворява безбрежното.
  
Роклята стана прекрасна. Всичко, което ми липсваше, се събра в шепа плат. Оставаше да я досъживя и облека - бях и Пепеляшка, и вълшебницата - а после да отида при Алекс и той за миг да изгуби контрол.
  Вярвах, че ще съм неустоима с нея.
  И още не разбирах, че въображаемите неща са всъщност недостижими, защото са някак съвършени. И роклята ми също. Мислех, ще намеря подходящия плат, ще я ушия и даже ще е по-красива.
  Но не го намерих. Нищо не беше достатъчно красиво. Пришивах какво ли не и дори не се доближавах до лъчите. Стигах до сълзи от безсилие, ядосвах се, отчайвах се! Няма нужда да го разказвам цялото това. Просто не се получи. И докато вървях от провал към провал, в някакъв момент усетих и че съм започнала да се уморявам от фантазиите си за Алекс. Главата ме заболяваше, после се чувствах все по-празна, изтощена и изчерпана.
  Бях тръгнала назад. Следваше изхабяването, краят.
  
  " " "
  
  Не отделя очи от мене - най-накрая този поглед! Хубава съм, знам. Целува клепачите, стига ъгъла на устните...
  Това е последната среща в света на фантазиите. Отнасяш ме на леглото, заиграваш се със светлинките по краката. И моите крака са съвършени в представите ми :) Нежно ги целуваш, бродиш по тях, после спираш. Захапвам ръката си; онова неизчезващо усещане, откакто излязох за първи път от магазина ти; дали щях да изпитвам същото, ако го правеше друг, пък макар и само въображаем? Тъжно ми е.
  Днес е последната ни среща тук, Алекс, но ти още не знаеш това. Защо последната? Ами, ако продължим, мозъкът ми скоро ще се изтощи съвсем и всичко постепенно ще отслабне и изчезне. А така ще те запомня вълнуващ и вълшебен. Единствения мъж за мене. Неповторимия. И после ще те поканя в реалния свят, пък каквото стане...не, не спирай още...дъхът ти...пръстите...Ти роди моите сетива; пъхна завинаги нагорещени въгленчета в сънищата ми и под възглавницата. Навярно ме повика при себе си оня следобед. Казал си си - тази скитница се нуждае май от вдъхновение. Направи ме много щастлива. Дори танцувахме.
  ...След връхлетялата вълна се пръсвам по пода и дълго не помня коя съм. После се събирам, ухаещата на небе стая също. Вратата на тоя свят е отворена и път има само за навън. Не изтривай сълзите ми, не заличавай нито един спомен. Тръгни пръв, аз ще остана само още малко. Моля те!
  
Време е да се върна в мястото, където са ни къщите, куклите и умиранията на мечтите. Винаги ли умират наистина? Ще си поръчам голяма пица и бира в някое кафене, което мразя. И никакви сиви прекрасни рокли, само дънки и тениска. Е, може и дантелени боксерки.
  Докато ям пицата, ще чакам Алекс, но повече не. Той владееше душата ми, обаче аз втъках тази власт в шевовете на роклята, приших я здраво. Като жажда за облаците. Ако не дойде, ще се разхождам безцелно по улиците часове наред.
  А ако се появи?