Мария Павлова


  
  
  Мръсната дума „любов”
  
  Казват, че животът приличал на река. А не можеш да се окъпеш два пъти в една и съща река, защото втория път водата там ще е друга. Истината обаче е, че животът често зацикля. Така от години вече, всяка сутрин, щом се събудеше, Божура бързо попадаше в до болка познатия цикъл.
  Липсваха й двата предни горни зъба, затова изглеждаше глуповата, особено като се усмихваше. Нямаше пари да си оправи усмивката, пък и тази глуповатост не беше само заради зъбите, тя идваше много по-отвътре и със сигурност опитното око на някой художник щеше да я измъкне на повърхността без капка жал.
  Веднага след събуждането й, за един кратък миг, реката я понасяше по оня особен начин, по който носи на вълните си щастливите хора и децата. Още следващия миг обаче Божура си спомняше живота си и така спираше естествения порив на енергията. Очите й се изпразваха от безгрижността и се изпълваха с нищо. Нищото в ирисите има различни нюанси, нейният беше жълтосивкав, една изветряла смесица от празнота, на моменти чак плашеща, и дребнаво хитруване.
  От няколко месеца тя работеше като чистачка в закусвалня и от това доста напълня. Лицето й придоби бебешка закръгленост, кожата на ръцете й се отпусна, цялата набързо се състари. Божура не схващаше, че е толкова променена и продължаваше да носи предишните си дрехи. Белият анцуг беше смешно издут отзад - ако се погледнеше в някоя витрина, със сигурност щеше да се изненада. Но тя не се оглеждаше. Пък и да беше само това, да беше просто външността!
  ... Небето щедро изсипваше слънчеви лъчи по лицето й. Божура разхождаше Шаро и почти не дишаше, за да не секне този допир. Кучето лудуваше наоколо и тя се носеше, носеше се без мисли, проникната от нормалността на мига в един от редките проблясъци, същия като секундите след събуждане. Сега беше в блажена забрава. Приличаше на кучето си, без спомени, без нищо, което да й отнема от щастието. Не знаеше, че съвсем скоро щеше да се изправи пред изключителен избор и съдбата щеше да й даде възможността за разплата или за прошка. Или бог знае за какво. Притаила се тихо в скута на следобеда, в тези минути тя ни най-малко не усещаше бъдещето. И не би могла, в рода й нямаше ясновидци.
  През следобедната разходка Божура нямаше възраст, просто беше дишала четиридесет и шест години. По-точно, като се има предвид, че субатомните частици се появяват и изчезват непрекъснато; има ги, няма ги, нещо като – смисъл, безсмислие, видимост, невидимост, и така до безкрай; погледната през тези непрекъснати свръхподредености и свръхразпадания, Божура беше съществувала само около двадесет и три години. Не е кой знае колко и все пак вече изглеждаше стара. Като ония дрехи, които нямат оправяне, каквото и да ги правиш. Изхабяването й започна дълго преди да се появи Горан. Беше имала твърде много мъже в живота си - по за една нощ, по няколко на нощ. Правеше секс за пари и повечето от тях така и не видя на дневна светлина, не запомни нито имената, нито лицата им. Нищото неусетно се запоявява в очите й и започна да ги превзема. Погледът й се разпиля; глезените й, красиви докъм тридесетгодишната й възраст, тоест петнадесет по субатомна, се огрубиха; появиха се бързо бръчки край устните, а в кафявите й очи започнаха да се забелязват жълтосивкави петна, които ставаха все повече. След Горан петната се сляха и накрая превзеха целите й ириси.
  Напоследък Божура обичаше да разхожда кучето си нощем. Другите жени се бояха от тъмното, но не и тя. Шаро лаеше радостно и някак по-силно, или може би го чуваше така заради тишината. Той също усещаше свободата да няма хора. Щом тя не заспиваше, и кучето не спеше, двамата будуваха в притихналия блок като призраци и тогава го извеждаше навън. Беше по-нетърпелива и от него, подвикваше му: „Хайде, бе!” с грубия си от цигарите глас, дърпаше го по стълбите. Разхождаха се в квартала и всичко беше хем истинско, хем не. Шаро весело тичаше наоколо, после се връщаше и продължаваше да вдишва вятъра. Уличните лампи му приличаха на малки луни. Той отбягваше да гледа Луната и никога не виеше срещу нея. Но и в кучешката съдба има обрати – много скоро щеше да завие жално срещу пълната Луна, подчинен на един от онези велики импулси, пред които всичко останало бледнее. Баба й казваше, че когато куче вие така, не било на добро, предсказвало смърт в семейството.
  

  Друга история за виещо куче
  Повечето хора изобщо не са чували такива истории, затова е много трудно да се открият. Но в едно средногорско село, приличащо донякъде на птиче гнездо, понеже е разположено в малка падина, всеки знае как Атанас и Мина напуснали този свят през две поредни пълни луни и как кучето им Чарли усетило края им.
  ... Атанас бил на осемдесет и две години, а Мина на седемдесет и шест. През целия си живот се обичали. От една страна е направо неприятно, че има такива хора. Добрите връзки са дар божи и са истинска рядкост, но колкото и да са редки, все пак ги има и доказват, че съществуват двойки, при които обичта не отминава. Това обаче дразни другите. Затова Мина и Атанас били като трън в очите на всичките нещастни, необичащи се, едва търпящи се или просто привикнали един с друг и другаруващи мъже и жени в селото.
  От друга страна, точно те двамата давали и някаква надежда на останалите, нещо като възможност за светлинка в края на скучните и тъмни тунели. Примерно друг тунел поне, по-светъл и много по-вълнуващ. Така било хем дразнещо, хем безкрайно приятно да си в обсега им. Близостта им действала като утеха, като чута молитва.
  Все още, щом дойдели гости, Атанас не забравял да спомене колко хубаво готви тя. И без гости й го казвал, и наистина не спирал да се удивлява на гозбите й, на гласа й, на думите й. Гледал я с възхищение, с оня поглед, който е възможен само когато и в мислите на мъжа дори няма и е нямало друга жена. Наистина невероятно, подобно на рядък природен феномен.
   Мина обожавала новите неща. Душата й, никога несмачквана от липсата на любов, харесвала промените. Радвала се като дете на бързо менящия се свят, на компютрите, на мобилните телефони, на шаренията, и все гледала да се присламчи към внуците си и да поговори с тях. Приемала така нещата, може би защото чувствата й не се променяли. Понеже отвътре била сигурна, външното многообразие я привличало.
  Тя приготвяла най-бялото козе сирене в цялата околност. Жените все я питали как го прави. От учтивост Мина смрънквала нещо, а те мислели, че крие тайната си. Веднъж много се ядосала на намеците им и казала на Атанас:
  - Какво само ме питат! И аз искам да ги питам как пък те приготвят такова жълто и миризливо сирене. То и за това се иска майсторлък! Не чистят ли добре, какво правят?
  Наистина не разбирала как развалят сиренето. Тя го приготвяла както всички останали, нямало никаква тайна, никакъв трик. Но нейното сирене винаги ставало бяло и миришело хубаво. Било така вкусно, че дори внуците й, твърде капризни в яденето, го изяждали за минути. Не искали друго, освен хляб, сирене и салата от домати... И любовта за нея била като сиренето. Чудела се не как те двамата са я запазили, а как другите я съсипват. Не доумявала защо хората спират да се обичат. Бялото козе сирене и животът й с Атанас били н а й-н о р м а л н и т е н е щ а.
  Понякога нощем излизала на двора и гледала звездите. Толкова хубаво й ставало, че усещала тъга. Звездите, дворът, Атанас, къщата, селото, кичурите грозде, тя самата, всички тези работи били като израстъци от един клон... Но ето че и нейното щастие тръгнало към края си. Това, което последвало, сякаш идвало да покаже, че всичко хубаво все пак някога свършва.
  Само за месец Атанас получил два инфаркта. Възстановил се, ала трябвало да се пази и вече не бил като преди. За пръв път не излизал с каруцата в полето, а оставал в леглото до обед и гледал телевизия. Почти отказал виното и сланината, и опитвал да не се напряга. Той обаче търпял и не му тежало кой знае колко, защото Мина била наблизо и пак го карала да се усмихва, като я погледне. Трябва да ти се случи, за да я разбереш тая наша тиха, хубава обич, си мислел Атанас и благодарял на късмета си.
  Минали два месеца и наближило пълнолунието. Били прекрасни юлски нощи, топли, ала не горещи. Смарагдово сияние загатнато се носело в мрака от плодовите дървета и го изпълвало. Това сияние ухаело на узрелите или зреещи дюли и смокини, круши и кайсии. Щурците приспивали птиците, а Луната навлязла в пълния си кръг.
  Изведнъж Чарли обърнал глава нагоре, загледал пълната Луна и тя му се видяла по-особена, някак обърната към къщата им и заплашителна. Бавно издърпвала нещо, което се точело от покрива. То било сребреещо като самата нея въже. Чарли често бил виждал подобна гледка, но преди не обръщал много внимание. Сега обаче усетил голяма загуба и взел да вие. Дълго не спрял, съседите започнали да се кръстят.
  Атанас се размърдал в леглото. След малко Мина му казала:
  - Не се безпокой за мене! Отидеш ли си, и аз ще дойда бързо. Хайде, заспивай!
  Той не отвърнал нищо. Разбрал от виенето на Чарли, че съвсем скоро ще умре. Такова било поверието. Представил си я сама в къщата. Ядосал се за всичкото вино и ракия, които е изпил, и за многото сланина, която е изял, и се зарекъл да не ги близне повече.
  Умрял след два дни. Мина не проляла и сълза, само повтаряла:
  - И аз ще ида след него, скоро ще ида...
  Хората решили, че се е побъркала от мъка. Тя явно не знаела какво говори, защото била съвсем здрава. Въпреки годините си боледувала много рядко. Всеки ден, без зимните месеци, работела по няколко часа на градината им в края на селото. Отивала пеша и се връщала пеша, на връщане често носела пълна кофа със зеленчуци. Садяла домати, чушки, всичко си отглеждала сама... ”Горката, - шепнели съседите й, за да не ги чуе, - побърка се от мъка!” И трендафилът сякаш прошепнал нещо подобно.
  Чарли вече не виел. Луната се смалила и той се успокоил. Всяка сутрин Мина пак ходела в градината. Вечер вадела парчета сирене за внуците си и правела салати. Една вечер извикала двете си дъщери и им казала, че с Атанас са спестили някой лев. Обяснила им къде да ги намерят и им казала да платят за погребението й, а останалите да ги вземат те. Дъщерите й навели глави и едната смутено предложила да я заведе на лекар в града, за да я прегледат, да й изследват кръвта. Мина я изгледала строго и казала:
  - Кръвта, а? Знам аз какво си мислите всички. Добре съм си с ума, добре съм. Кучето разбира, но не и вие!
  Същата вечер Мина се огледала в огледалото до вратата. По лицето й имало безброй бръчици - следи от годините работа под слънцето, но нямало нито една по-голяма. Очите й още били пълни с живот. Мъката, аха да пропъпли в тях, ала се дръпнала като настъпано гущерче. Мина знаела, че всичко ще се нареди, както тя го искала. Добре очертаните й скули загатвали за младостта й. „Колко странно е, че остарявам, а съм си все същата, - казала си тя. - Вчера като да беше, като се катерех на дървото по цял ден и баба се ядосваше. Бързо мина всичко, отиде си.” Усмихнала се някак странно и отминала.
  Скоро след това Мина идвадила от скрина роклята, с която искала да я погребат, и я изгладила внимателно. Най-малката й внучка я видяла да я разглежда на леглото и попитала:
  - Бабо, кака каза, че ще отидеш и ти при дядо, вярно ли е? Искам да дойда с тебе!
  - Ще дойдеш, но след много години.
  - Искам сега! Тук ми е скучно.
  - Не е разрешено, Ванче. Пък и там може да не са чували за шоколад и кока-кола, а да те карат всеки ден да ядеш варени моркови.
  - О, така ли? А за дядо ще има ли вино? Веднъж той каза, че без вино щял да умре.
  - Че то дядо ти Атанас и без това умря. Права си, хич няма да му е лесно на него - Мина се разсмяла.
  - Защо се смееш, бабо? – детето я погледнало учудено. – Не ти ли е мъчно за дядо?
  - Защото си го представих твоя дядо как се мъчи сега там без глътка вино... Хм, я да потърсим в оная кутия в шкафа дали не е останал някой бонбон.
  - И ти хич няма да си добре без бонбоните, бабо! – Иванка запляскала с ръце. – И ти много ги обичаш и тях, и шоколада, и вафлите! Какво ще правиш, ако няма? Дядо в рая ли е?В рая няма ли магазини?
  Мина вдъхнала бързо въздуха. Била разсеяна.
  - Хайде, де, бабо, хайде!
  - Ей сега, потрай малко. Я иди да си измиеш ръцете!
  Детето неохотно тръгнало. Мина приближила до прозореца и внезапно й домъчняло. Цветята й заприличали на живи същества, на феи, превърнати в цветя. В смеха на Иванка, която тъкмо се качвала на стола да извади кутията с бонбони, дочула детството си. Докоснала след малко русите й коси, нежни като коприна, и си взела бонбон. Въздухът бил наситен с мед от прелитащите пчели. Мина казала:
  - Слушай, Ванче, искам да ми обещаеш, че ще направиш нещо за мене, като пораснеш. Ще го сториш, защото съм те помолила. Нали така, Ванче?
  - Какво е то, бабо?
  - Искам да отидеш на Бяло море в Гърция. С дядо ти все се канехме да отидем, но все отлагахме и не успяхме. Иди ти! Ще оставя няколко златни парички на майка ти, да не се охарчваш. Ще го запомниш ли?
  - Да, бабо. Да отида на бялото море. И ще плувам.
  Късно вечерта Мина пак излязла на двора. Луната била почти цяла. Чарли поглеждал към нея, после към Мина, и обикалял безспирно.
  Тя опитала да си представи Бяло море, както хиляди пъти дотогава. Пясъкът бил бял и ситен, дребни люспи от най-бялата скала на света. Дочула разбиващите се вълни само на метри. В нощта брегът белеел почти кято сняг. Но топъл и пухкав.
  Тогава разбрала. Отворила очи и приседнала бързо на стола. Разбрала, че като умре, ще отнесе всичко със себе си в сърцето си, дори местата, на които не е била, но много е искала да отиде. Сърцето не умира. Нещата си дошли на мястото и светът отново се подредил. Обхванало я странно усещане, като че не е останало нищо наистина непреживяно и като че всичко вече е видяла, чула и разбрала.
  Точно в този миг Чарли започнал да вие по Луната. Съседите, които чули кучето, наизлезли в дворовете си. Изобщо не им харесало това. Кучето виело след отлитащия от Мина живот, точещ се от нея нагоре и вплитащ се в лунното тяло точно така, както се вплита нишката от стана в чергата или килима. Виело от безсилие и страх. Един дълъг звук на самотата.
  За хората Луната била красиво видение. За Чарли била нещо, за което в човешките езици няма дума. Тя изсмуквала животите. Била му по-безразлична преди, защото били непознати или чужди животи. Но сега точно желанието му да се махне от нея го теглело към нея. Чарли бил безпомощен, защото Луната за втори път щяла да му отнеме някой много близък. Той не искал, противял се и може би затова все по-бързо разплитащата се душа на Мина сякаш засмуквала и части от него самия. Все едно отмъквала части от тялото му, макар да не усещал точно болка, а несравнима празнота. Изчезване. Кучешка жалост. Луната го плашела и дразнела. Виел, защото не можел да плаче. Така се дразнел и когато натискал и хапел гумената играчка, а тя продължавала да издава ужасния звук. Тогава също опитвал да вие, ала Мина му се карала и не му давала... Сега той чезнел след нея и все повече губел и нея, и себе си. Добре, че по някое време всичко свършило и така оцелял.
  ... Точно когато Чарли виел най-сърцераздерателно, Мина видяла живота си или поне разни неща от него. За по-малко от една субатомна минута, макар да й се сторило много по-дълго, душата й се доразвила съвсем и светкавично изчезнала нагоре. Тогава дошла смъртта. Чарли легнал и задрямал. Тази нощ повече не искал да гледа Луната. Искал само да спи. Бил съвсем осиротял от загубата на Мина и Атанас и от отлитналите от него късчета.
  В минутата преди да се раздели със земното си съществуване, Мина видяла първо Бяло море, после чула разговора си с Иванка, след това минала през много моменти от живота си и ги изживяла отново...
  Малко преди първия инфаркт на Атанас циганката Елма, която живее в края на селото до градината им, й гледа на ръка, поглежда я уплашено и избягва...
  Мина ушива рокля за погребението си и си мисли, че ако Атанас умре пръв, ще го последва бързо, както баба й Марина умря само девет дни след дядо й Петър...
  Внукът й се връща от Италия и цяла нощ го няма. Тя няколко пъти отива тайно до къщата на дъщеря си да гледа няма ли я колата на Митко. На другата сутрин рано-рано се измива и отива пак до къщата, после на църква. Изобщо не е мигнала и се притеснява, краката й се огъват. След няколко часа вижда Митко. Закъснял, защото се наложило да преспи на границата. Поразява я мисълта колко се е променил светът - ...”Сега всички младежи в селото пътуват, а някога не беше така”. И тя трябва да го приеме, защото всяко време си иска своето...
  Мина е на петдесет години и Атанас й подарява кожухче без ръкави за рождения ден...
  Мина е бременна с Нелка и й се дояждат праскови. Атанас излиза и след час й донася една, а вън е зима, има дебел сняг, посреднощ е. Праскови няма по това време на годината, но той й донася. На Мина обаче вече не й се яде. Все пак я изяжда да не го обиди. Запитва се дали не сънува. Заспива, или може би заспива в съня си...
  Мина е на седемнадесет години. Играе на хорото в центъра на селото, пред пощата. Роклята й е от лъскава тафта. В косите си е сложила бяло цвете. Атанас също е на хорото отсреща и я гледа. Бузите й горят. Сърцето й така бие, че чак й се гади. Внезапно цветето пада от главата й и Мина някак политва за миг. Казва си, че сигурно това е любовта...
  Тя е на шест или може би на седем години. Всички са в топлата кухня, дървата пукат. Спи й се, вече е късно, но е толкова интересно, че въпреки умората очите й са широко отворени. Далечен братовчед на баща й, когото вижда за пръв път, им е дошъл на гости. Той бил напуснал селото преди Мина да се роди. Сега си дошъл за малко от Америка, където живеел. Пътувал е много, казват всички. Мина слуша разказа му като хипнотизирана. По едно време високият мъж с красиви черни мустаци идва до нея и я пита:
  - Не си виждала море, нали?
  - Не съм – отвръща тя и се ококорва още повече. – А ти?
  - Аз съм виждал много морета. Трябва, като пораснеш, да идеш на Бяло море в Гърция, то е най-красивото море. Пясъкът е ситен и е бял, бял... Почти като сняг.
  - Ще ида - казва твърдо Мина и тайно преплита пръсти зад гърба си за клетва. – Ще ида!
  Скоро си ляга. Леглото й е до прозореца. Надига се и гледа навън. Снегът още вали и всичко белее в тъмното. В стаята е топло. „Какъв топъл сняг, - прошепва, заспивайки - като пясък.”
  ... Мина е дете, дядо й Петър я води да берат малини. Когато сядат да си починат, той й дава най-вкусното парче твърд хляб, което човек може да си представи, и докато тя яде, й говори:
  - Сега от тези малини майка ти ще прави сладко. И ти да й помагаш, на майките трябва да се помага! Майката е най-важното нещо на света. И помни, за да стане хубаво сладкото, трябва всичко да е много чисто – и малините, и тавата, и лъжицата. Мръсно ли е, сладкото се разваля. Чистотата е много важна, от мене го запомни! И чистотата в тебе, Мино – той докосва челото й и продължава строго - е много важна. Тя дори е по-важна. Ако не са ти чисти мислите, ще си провалиш живота. И сладкото ще развалиш, колкото и да е чиста и лъскава тавата...
  Мина е на три-четири години. На погребението на баба Недка е, сестрата на баба й Марина. Зле й е, защото току-що е видяла мъртвата в ковчега и е ужасена, но никой не разбира. Тя вижда мъртвец за първи път и й минава ужасяващата мисъл, че майка й и баща й също може да умрат. Досега не се е сещала за това. Тогава свещеникът, дядо Георги, идва при нея и й казва тихо:
  - Не се бой, тя сега е в рая. В рая е хубаво, само дето няма бонбони.
  Мина се усмихва и изведнъж й олеква. Спира да мисли за смъртта. След малко отива до ковчега и слага тайно вътре два лактови бонбона, единия с лъскава зелена, а другия с лъскава жълта обвивка...
  Последното, което Мина видяла, била жълтата обвивка на лактовия бонбон. А когато я погребвали, Иванка тайно дошла до ковчега й след опелото в къщата и в суматохата скрила под ръкава на роклята й един малък шоколад и пъхнала малко шише от минерална вода, пълно с вино и добре затворено. Слънцето греело, Чарли лежал на двора на сянка, пчелите прелитали над цветята, крушите наедрявали и всичко се повтаряло отново и отново - посятото давало плод и във всяко семенце узрявали тези възможности, които светът успявал да му внуши, докато е още малко и възприемчиво.
  
  
Скоро Шаро щеше да завие, но сега, подобно на Божура, не усещаше какво му предстои. Той не живееше в двор и макар нощем често да се разхождаше с нея, тези разходки не продължаваха повече от половин час, така че беше по-предпазен от Луната. Освен това Божура не го пускаше през нощта на терасата, защото лаеше.
  ... В началото Горан беше просто поредният, с когото тя се хвана, макар с него да не спеше за пари, както с повечето мъже. След като го обикна обаче, се промени напълно и спря да се среща с други. Една абсолютна, немислима промяна, докато не се случи. Запознаха се преди шест години, точно като навърши двадесет по субатомна.
  Той разбра за миналото й, но му беше все едно. Дойде наскоро от малък град, само че не си търсеше работа, а къде да нощува. Двустайното й жилище му се видя много удобно. Беше си намерил вече приятели и започна да ги води и тях. Щом имаха пари, веднага купуваха някоя евтина бутилка и пиеха цялата вечер до късно през нощта, а когато можеха, пиеха и през деня.
  Божура хареса здравото му тяло, осеяно с белези от сбивания. Беше висок и слаб, но добре сложен. Когато останеха сами, някъде към два-три през нощта, си лягаха в нейното легло. Беше й приятно да заспиват така. Тя често изпитваше удоволствие с мъжете. Любеше се бързо и отдадено, не обичаше милувките, смяташе, че са лигави и ненужни. Правеше секс почти като кучето си и й беше хубаво. И с Горан й харесваше, но не се влюби заради това. Не разбра защо се влюби. За нея той беше като летния дъжд, който се изсипва така внезапно, че не можеш да се предпазиш.
  И той я хареса, дори скоро си татуира името й на ръката си. Имаше и други татуирани имена, влюбваше се лесно, и все пак й стана приятно, че и нейното се появи там. Горан вървеше сутрин по улиците и си тананикаше всички любовни песни, които някога беше чувал и запомнил. Обичаше да са заедно, да слуша дрезгавия й глас, да я гледа как се съблича - гърдите й бяха големи и макар и те, и тялото й да бяха загубили много от красотата си, на него му харесваха. Беше добра в леглото, не се лигавеше. Готвеше му, переше го, разбираха се.
  Той не търпеше ограниченията. Не се съобразяваше с нищо и никого, и успяваше да живее по този начин, защото хората се бояха от него и гледаха да го избягват. Беше работил две години в Германия като строител, после се върна и изпи всичко за половин година. Няколко пъти беше започвал съвсем от началото и никъде не се задържаше дълго. Нямаше планове за бъдещето, то беше дума без никакво значение. Живееше за мига и така по своему беше стигнал до важно просветление, но, всъщност, Горан беше един болен прилеп. Не просто му липсваха очи за тази светлина, за която през повечето време очи липсват на всеки, а нямаше никаква способност за ориентация в нея. И само си кръжеше ей така в миговете, които понякога продължаваха цели дни. Седеше с приятелите си на пейката пред блока на Божура, гледаха минаващите жени и мълчаливо си подаваха бутилката един на друг, после някой отскачаше да купи нова. Те просеха и хората често им даваха по някоя стотинка, особено жените. Съжаляваха ги заради отчаяното излъчване, което дори не беше пълна преструвка - създаваха го шляенето и алкохолният глад. Горан не просеше, защото беше твърде горд да протяга ръка, но винаги пиеше с останалите. Беше им добър приятел и те го викаха, а и жилището на Божура им трябваше, когато вали или е студено.
  Той искаше едно нещо повече от всичко друго - да може да си тръгва откъдето и да е. Затова никога не минаваше чертата. Смяташе, че попадне ли в затвора, ще се побърка и не правеше нищо, което със сигурност можеше да му отнеме свободата. Сприятели се с тях, защото и те гледаха да не го правят. Най-вече просто просеха и пиеха. Не крадяха, макар да им минаваха такива идеи. Обикновено нямаха друга работа, освен да обикалят от пейка на пейка и от беседка на беседка и така скуката, съюзена с мизерията, ставаше лош съветник, но се спираха навреме.
  Връзката му с Божура обаче сякаш го промени. Горан за пръв път се замисли за бъдеще с жена, за дом. Реши, че може да му е дошло времето. И той беше на нейната възраст. Не си го представяше в подробности и все пак го допусна в мислите си. Един ден, сякаш на шега, й предложи да се оженят. Тя веднага прие, защото от месеци чакаше да чуе тези думи. Годините й не бяха малко, едва ли щяха да имат деца, но вече нямаше да е сама. А и наистина го обичаше. Онова нищо, превземащо от години очите й, не успя да изчезне, празнотата там често е безвъзвратна, също като белите коси, и въпреки това Божура беше много щастлива тогава и първите месеци след сватбата им.
  Горан се укроти, дори стъпваше различно, като на позабавен кадър. Реши, че е възможно да се установи при нея завинаги. „Завинаги” му се струваше приемливо, защото включваше Божура, любовта им, дома й, грижите й, парите й. Небето някак се сниши и ниски облаци капсулираха света. В началото не му пречеха, дори му харесваше, струваше му се уютно.
  Тази подреденост беше идеалната за нея. Горан се промени, по-рядко пиеше и дори обеща да си немери работа. Първите месеци тя наистина имаше всичко. Около шест години по-късно, когато разхождаше Шаро в топлия следобед и не дишаше, за да усеща допира на лъчите, Божура беше напълно смазана. Само мигове нормалност й останаха, като разходката и след събуждането. Сетеше ли се за щастието след сватбата, то й се струваше по-нереално и от сън. Сънищата поне... могат да се потворят, а онова беше съвсем изгубено. Като животинче, което е пропълзяло нанякъде и вече няма да се върне, защото някой го е убил или е умряло от глад. Божура беше безкрайно уморена и никаква почивка нямаше да й помогне. Очите й бяха съвсем застинали и тя отдавна потъна в мъгла.
  
  История за мъгла, виещи кучета
   и още нещо
  В едно малко селце, в бедна къща, приличаща на колиба, се родило някога момиченце. Кръстили я Зорница, защото дошла на този свят на разсъмване. И както се разпуква зората и облива света със светлина, така детето вляло надежда в живота на вече позастарелите си родители. Те още не можели да повярват, че най-накрая им се е случило най-голямото щастие.
  На тихата семейна идилия обаче завидяла зла орисница, която обичала да наблюдава хората и да вгорчава живота им. Щом видяла изтощената, но щастлива майка, почти обезумелия от радост татко, суетящата се край родилката баба, която често помагала при ражданията в селото, и току-що роденото момиченце, тя веднага скроила план. Точно преди детето да навърши годинка, дошла в къщата, застанала до малката люлка и пред смаяните родители така орисала Зорница:
  - Нека расте здрава и много красива, и нека радва старините ви. Но не бързайте да се радвате много. Ще й нарека живот, подобно на принцесата от приказката... Точно когато навърши деветнадесет години, тя ще се разболее и никой доктор няма да я излекува. Тогава ще е пълнолуние и през нощта всички кучета от селото ще завият. А в полунощ ще падне гъста мъгла, но кучетата ще продължат да вият. След три часа Зорница ще умре.
  - Моля те, не ни я отнемай! – примолила се през сълзи майката – Не можем ли да я спасим? Защо я наказваш така, какво ти е сторила?Ние нищо лошо не сме ти сторили. Вземи моя живот!
  - Добре, размекнахте ми сърцето... Дъщеря ви няма да умре, само ако всички кучета, до последното, спрат да вият до два часа след появата на мъглата, или ако дотогава изчезне самата мъгла. В следващия час девойката може и да се оправи. Но чудо голямо ще е това да се случи! И помнете, и да напуснете дома си, няма да я спасите, дори ще е по-лошо. - разсмяла се злорадо и си тръгнала.
  Тези думи отворили рани в сърцата на майката и бащата. Годините минавали и ранените им сърца все по-отчаяно отмервали времето. Зорница израснала точно както предсказала орисницата. Била здрава и много красива. Растяла и красотата й растяла с нея. Приличала на цвете в разпукващата се пъпка, с най-невероятните цветове и аромат, които Бог някога е създал.
  Хората знаели за орисаното и се молели то да не се сбъдне. Постепенно прогонили всички кучета от селото, колкото и да им било мъчно за тях. Дори изгонили двете големи кучета, които излизали с овцете и козите. Думите на орисницата обаче подсказвали, че нямало да е така лесно да се преборят с нареченото от нея. Всички се питали какво ли щяло да се случи. Вече нямало кучета, но чувството за обреченост останало.
  Зорница обичала животните, като всяко дете, и много се ядосвала, че гонят кучетата. Недоумявала защо очите на майка й са посърнали, а баща й ходи все по-прегърбен. Мислела, че е така, защото не са твърде млади. Никой не й казал за предсказанието, но веднъж, като отивала за вода, тя чула децата да си говорят за нея и разбрала всичко.
  Зорница истински обичала живота. Подобно на разлюляна трева в нея трептели смехът и очакванията. Тя се изсмяла на предсказанието и го забравила. Не вярвала, че ще умре. Светът бил хубав и нищо нямало да й го отнеме. Дори зимите били хубави, калта и бедността. В зимите имало предчувствие за пролет, което така я изпълвало, че търпяла всички несгоди. Калта лесно можела да се насели в ума й с пъстри картини. А бедността била без значение, защото родителите й я обичали и тя ги обичала. Така и хлябът в малката им къща бил някак по-вкусен. В онова затънтено селце Зорница, която вървяла към трагичното предсказание, разбирала, че животът се крепи на обичта и на надеждите. За миг дори не допускала мисълта, че има сила, по-силна от това, и че тази сила ще я погуби.
  Тя пеела прекрасно, надпявали и птиците даже. По тези краища това се било случвало и друг път. Веднъж я чул млад музикант, който дошъл да свири в селото на събора. Всяка година имало такъв събор и той идвал отдалеч да припечели нещо.
  Щом чул гласа й, внезапно всичко избледняло и останал само този глас. Музикантът го заслушал омагьосан. Когато я видял, вече я обичал. Небесните звуци, които винаги бил чувал, засияли в него. И в очите на Зорница. Принц да бил, това нищо нямало да струва без тази среща.
  Зорница също го обикнала. Чувството й било непознато дотогава. Той бил обичал, но както всяка нова любов, тази изтрила миналите и сякаш била първа.
  Всичко това се случило само месец преди деветнадесетия рожден ден на Зарница. Музикантът останал в селото и се хванал на работа в единствената кръчма, където метял, чистел, миел чинии и чаши, и понякога свирел. Когато свирел, замътените от ракията очи, които го слушали, аха да се насълзят. Обичали да го слушат, защото имал дарба и ги карал да си спомнят, че всичко може да е много по-различно. С това усещане небето ставало по-синьо, а заядливите им жени по-приветливи. Пропуквал се леко цикълът на бедност и пиене, пиене и бедност. Не било достатъчно да се изтръгнат, но изживявали нещо като спомен. Връщали се в младостта си, когато животът ги носел неудържимо накъдето си поискат.
  Музикантът, също като Зорница, изобщо не повярвал, че след месец тя ще умре. Гледал я и го боляло не от мълвата за глупави магии, а от толкова красота. Тя била музиката – всяко нейно движение, дума и дъх. Така открил любовта в това далечно място, скрита като бисер в случайната мида.
  Но тъмен облак сякаш се заспускал над къщите. Прииждала невидима тъмнина. Родителите на Зорница не можели да забравят погледа на орисницата, когато им казала, че само чудо ще спаси дъщеря им. Не били на себе си, защото оставали едва няколко седмци. Всеки шум се превръщал в кучешки лай. Бояли се, че злата жена ще направи всичко, за да постигне целта си. И не били далеч от истината.
  Другите хора също се бояли. Единствено Зорница и музикантът нехаели. Не било прието в това селце младите да се срещат сами преди сватбата. Не и за нея обаче. Толкова време майка й и баща й чакали появата й, че не я ограничавали с нищо и тя станала и от вятъра по-сводобна.
  Решили да се оженят след месец. Зорница казала, че ще е с червена рокля. В селото обичаят не бил такъв, но тя може би усетила повика на кръвта – така се обличали булките по тия земи в далечни времена. Или просто й хрумнало.
  Двамата били заедно всяка свободна минута. Щом галел ръката й, тялото й потрепервало. Не си разменили повече от целувка. Целунали се един единствен път и в този миг дори музиката спряла, защото мигът бил съвършен, а съвършенството не може да се изрази, може само да се изживее безмълвно.
  Хората обичали Зорница. Най-богатата жена в селото веднага купила топче скъп червен плат от града. Няколко шивачки се хванали на работа. Трескаво шиели, сякаш така щели да спрат магията. Само за дни били готови. Станала рокля за чудо и приказ.
  После друга жена, чиито бродерии се славели из околността, избродирала шарки по ръкавите и по долния край на полата. Изплела бял дантелен колан, пришила дантела и по яката. И тя се бояла за момичето, но страхът й се превърнал в чуден полет на въображението. Лилавият и светложълтият конец оживели в плата.
  И ето че настъпило утрото. Точно преди деветнадесет години се родило момиченце, а година по-късно го навестила зла орисница. Днес то трябвало да умре. Нямало облаци и вятър, денят щял да е чудесен, но умората, която Зорница усетила след събуждането си, била толкова голяма, че не успяла дори да стане.
  - Какво ти е, дъще? – попитала тихо майка й. Толкова години си представяла този ден, че и сега като че всичко се случвало само в представите й. За жалост не било така.
  - Много съм... уморена - казала Зорница и заспала.
  Извикали доктор от града, богатата госпожа сама го довела. И тя си била представяла как ще го стори. Сякаш цялото село негласно било репетирало неведнъж деня, сега просто всички трябвало да изиграят заедно и наяве ролите си.
  Докторът казал, че пулсът на Зорница е много слаб. Опитал да я събуди, но не успял. Кожата й била студена и изстивала все повече. Когато вечерта настъпила, бледата като платно и студена като камък Зорница
  едва дишала. И тогава, съвсем за кратко, тя дошла в съзнание. Погледнала майка си, баща си, съседите, доктора, който била виждала и преди. Погледнала музиканта и устните й загатнали усмивка. После прошепнала на майка си:
  - Роклята, облечи ми я... Ти не тъжи!
  И отново потънала в тънкия преход между живота и смъртта. Майка й изгонила всички, облякла й роклята и я сресала. После повикала музиканта. Цял ден той настоявал да заведат Зорница в града и да търсят други доктори. Хората обаче били суеверни и не виждали смисъл, щом орисницата била казала, че докторите няма да помогнат. Идвало му да я грабне и да я понесе сам, само да не чака така глупаво с другите да умре. Или пък да чака някакво чудо. Той още не вярвал в невежите глупости, в които те вярвали. Смятал, че някой по-добър доктор веднага ще разбере какво й е и ще я излекува. Щом видял Зорница, облечена в сватбената рокля, за миг осиротял, сякаш се загубил.
  Майката му казала:
  - Идва полунощ. Няма нито едно куче в селото и хората пазят да не се появи някое отнякъде. Аз не губя надежда, че чедото ми ще се оправи. И мъгла да падне, ако няма кучета, всичко ще е наред. Знам, че не вярваш, но ако нещо се обърка, само ти можеш да я спасиш. Обещай да я спасиш, да измислиш как! Чудото от теб ще дойде! Не питай как знам. Аз съм майка и всичко е в сърцето ми.
  Гласът й треперел, полагала нечовешки усилия да се държи. Музикантът преглътнал думите си и й обещал, че ще спаси Зорница.
  ... Била светла нощ. Насипаните по небето звезди се къпели в лунната светлина. Не можело да падне мъгла! Щурците свирели на тази прелестна сцена и музикантът се заслушал. Онова, което не знаел, било, че Луната малко по малко издърпвала живота на Зорница. Цялата тази красота изобщо не се интересувала от човешките чувства.
  Изведнъж, точно пред отворения прозорец, се появила орисницата. В ръцете си носела малко рошаво куче. Сложила го на земята и казала:
  - Ако някой го прогони или дори само го пипне с пръст, ще прокълна всички деца в селото.
  После изчезнала. Кучето погледнало Луната и започнало да вие. Хората не можели да помръднат. За страничен наблюдател видът на виещото куче и вцепенените селяни сигурно щял да е много смешен. То, всъщност, виело не заради умиращото момиче, което не познавало, а понеже мястото го изнервяло. С някаква част на животинското си съзнание веднага попило отношението на хората към него. Не можело да го проумее, само смътно усещало ужаса им и този странен, невъзможен ужас го плашел. Единствено Луната можела да му помогне. Голяма и светла, заплашителна, но далечна, тя отвличала вниманието му от хората. Нямало къде да избяга от тях, защото били навсякъде край него. Не посмяло да скочи и в стаята, тъй като там бил най-силният човешки ужас.
  И тогава, точно в полунощ, паднала гъста мъгла. Не се виждало дори на два метра. Кучето, още по-уплашено, продължило да вие. Злата орисница, която гледала отгоре, си казала, че мъглата дори не е нужна. Но тя обичала драматичните моменти, когато някой трябвало да умре. Знаела, че кучето ще се уплаши и ще завие, изобщо – предвидила май и последната подробност.
  Всички хора от селото надошли край къщата на Зорница. Тази нощ далеч надхвърляла силите им. Чувствали се съвсем мънички в ръцете на нещо много по-голямо от тях. Дори майката и бащата се предали на съдбата.
  Само той не се предал. Музикантът не можел да е част от всичко това. Най-накрая повярвал, че Зорница е орисана да умре, но не се отчаял. И както улавял музиката, така се опитал да улови мъглата. Тогава започнал да разбира. Това не било обикновена мъгла. В нея имало нещо, както златото е пръснато в пясъка. Музикантът се заслушал и видял, че именно нейната любов била вплетена в гъстата мъгла. Помислил си, че ако успее да спаси Зорница, навярно ще загуби любовта й. Разпръснела ли се мъглата, и любовта й към него може би щяла да се разпръсне и повече да не се върне.
  Тогава той проумял, че всъщност, нямал власт над нейната любов. С мъглата или без, любовта й не му принадлежала. Не можел да я затвори като светулка в шепата си и да я има завинаги. Колкото и голяма да била, винаги можела да отлети и да отиде другаде. Иначе щяла да умре.
  ... Оставало съвсем малко време до два часа, секундите можели да се съберат в напръстник. Всяка секунда приличала на преобърната падаща звезда – надаща нагоре, редом с отлитащата душа на Зорница. Музикантът чул мелодията на смъртта. Това било отминаващото време, чиято посока винаги е една. Кратки земни животи, помислил си той, някаква аномалия, грешка спрямо вечността, където няма време... , но не и прекалено кратки. И пред смаяните хора отправил молитва:
  - Моля ви, сили, които не разбирам, но явно ви има! Моля ви, спасете я! Разпръснете мъглата. Вграждам си душата в тази молитва. Нейната любов е по-важна за мене от живота ми, но ако трябва, нека спре да ме обича, само я спасете. Моля ви! Като малък мечтаех като всяко момче да порасна голям и силен и да се бия с чудовища, да постигам победи и чудеса, да преобърна света. Мечтаех да убия триглавия змей. Сега се моля
само тя да е жива. Да я има. Няма по-голямо чудо от нейното съществуване. Моля ви, помогнете ми!
  Още неизрекъл това и мъглата изчезнала, сякаш никога не я е имало. Дори кучето учудено млъкнало.
  Бузите на Зорница порозовяли през следващия час и тялото й започнало да се затопля. Всички си отдъхнали, макар все още да не били на себе си. На другия ден тя се събудала чак следобед. Изобщо не си спомняла за музиканта. Преди месец се влюбила в него от пръв пъглед, но мъглата отнесла любовта й и не останал никакъв спомен за него. Не го обикнала повторно. Зорница обикнала момче от селото. Никой не й разказал нищо, дори децата си мълчали. Попитала откъде се е взела прекрасната червена рокля, с която се събудила. Майка й казала, че е сигурно част от чудото и Зорница повярвала. Пък и донякъде така си било...
  Тя била и от вятъра по-свободна, затова не останала в онова село, като другите жени. Омъжила се за момчето и тръгнали на път. И той бил като нея. Всъщност, донякъде приличал на музиканта. Преди не му обръщала внимание, може би защото не му било дошло времето. Двамата заминали да обикалят света и сигурно са живели щастливо.
  И музикантът заминал. Не можел да гледа как тя ще се омъжи със същата червена рокля. Истината е, че не само любовта на Зорница не му принадлежала. Не му принадлежала и неговата собствена любов. Така той останал до края на живота си влюбен в момичето, което извел от мъглата с цената на щастието си. Когато свирел, по листата се появявала роса, сякаш плачели.
  Неговата музика го направила много известен. Прочул се с тъгата си, защото тъгата докосва хората дори по-силно от радостта.
  До последния си миг я обичал. А може би било не нещастие, а благословия. Малко хора не спират да обичат до края на дните си. И кой ли му помогнал тогава да разпръсне мъглата? Никой не разбрал дали орисницата, някой друг или просто самата любов. Просто любовта...
  
  
В мъглата Божура не чувстваше нищо, но така оцеля. Странен е човешкият дух, не се предава лесно, ала когато се пречупи, повече не се съвзема. Само чудо може да го събуди отново и да го издигне до нещо повече от оцеляването. В живота й обаче не се случваха никакви чудеса.
  ... Не стана веднага. В началото се бореше и жизнената енергия чак просъскваше в нея. Беше свикнала да се оправя сама, смяташе, че и сега ще може... Майка й почина още преди да навърши пълнолетие, а след няколко години баща й се върна на село, като й остави апартамента. Бяха бедни и не можеше да й помага с друго. Божура започна работа в текстилна фабрика, защото такава беше специалността й от училище. Работи там няколко години и печелеше добре, но от влагата и праха здравето й се влоши. А и ненавиждаше тази работа, мразеше монотонността и смените. После започна да проституира. Смяташе, че в сравнение с фабриката е нищо. Така и така често сменяше мъжете, за нея беше почти естествен процес в един момент да започне да го прави за пари. Нямаше проблеми с властите, че не работи - тогава много хора останаха без работа. Нямаше проблеми и за другото, апартаментът си беше неин, а съседите й не се оплакваха. Повечето я познаваха от раждането й и я съжаляваха, че остана без майка. Помнеха хубавото засмяно момиченце и макар че трудно търпяха пиянските оргии, не звъняха в полицията.
  Мъжете, които Божура водеше, не бяха богати. Макар че не изглеждаше зле, тя сякаш ги избираше по изпадналост. Изкарваше, колкото да има за ядене, за пиене и да си плаща тока. Зимите стоеше на студено, дрехи й даваха съседките. В някаква степен, колкото и абсурдно да звучи, Божура беше една бездомница с дом. Имаше жилище, но сякаш живееше на улицата. След като баща й се премести, започна да събира бездомните котки, докато станаха над десет. Мъжките маркираха навсякъде, миризмата беше ужасна, миришеше чак на стълбището. Божура обожаваше котките, приличаха й на самата нея – не се опитомяваха, не се водеха и не подбираха. После женските взеха да раждат и тогава вече съседите й от входа не издържаха и повикаха санитарната инспекция. След проверката трябваше да се прости с котките си. Трудно се примири, но нямаше начин, страх я беше да не я глобят. После си взе куче.
  Домът й се беше превърнал в нещо като улица, шумна улица на шестия етаж. Идваха и си отиваха мъже, събираха се компании, чупеха се чаши и се вадеха ножове, пронизително мяукаха разгонени котки, преди да й забранят да ги гледа. Божура обаче се чувстваше добре. Тя не се вписваше в онова „добре”, което искат другите, но нейното й харесваше напълно. Само дето очите й бавно се заизпразваха – бавно, защото очите винаги дават шанс да се спреш. Божура не спря и продължи към празнотата. Не забеляза признаците, нито пък я интересуваха. Живееше ден за ден и по това си приличаше с Горан, преди бракът да я промени до неузнаваемост.
  В началото наистина вярваше, че с Горан ще й бъде добре. Той се държеше влюбено, късаше й цветя, цели седмици не близваше алкохол. Щом се ожениха обаче и минаха първите месеци, започна да си връща предишните навици. Божура, естествено, не мислеше да се примирява с това, например с приятелите му. В началото на връзката им ги хареса, и тя пиеше с тях, но после нещата между нея и Горан се задълбочиха и започна да му намеква да не превръща дома й в хан. Той се съгласи, ала минаха два-три месеца от сватбата и отново взе да ги кани често. На нея хич не й хареса. Не че бяха по-различни от мъжете, с които беше свикнала, ала именно заради това смяташе, че му влияят зле, като е женен, и не искаше да се навъртат наоколо. Твърдо реши веднъж-завинаги да го отдели от тях и да го вкара в правия път. И понеже той се противеше, превърна решението си в мисия, във фикс-идея. Нуждаеше от сигурност, че Горан ще е с нея, че ще работи, а приятелите му го тласкаха към живот, който го превръщаше в лентяй и й го отнемаше, връщаше го назад. Тя също пиеше, можеха да си пият само двамата, защо му трябваха други?
  Божура взе да показва отношението си все по-открито. Това първо го дразнеше, после започна да го вбесява. Блажени са неподвластните на гнева, за себе си и най-вече за останалите. Горан обаче лесно губеше контрол и понеже беше физически силен, лесно удряше. Баща му не му беше посягал, нито някой друг. Беше изживял хубаво детство. Майка му беше приветлива, грижеше се за него, обясняваше му всичко. Понякога обаче и на най-плодородната почва израства гнил плод. Сигурно е скритата карма на дървото.
  Той се пропи след казармата. И за това нямаше причина, просто започна да пие, стана избухлив и мрачен... Сега все по-трудно понасяше това, че Божура пъди приятелите му и всеки ден му натяква, че не работи. Нали уж доскоро ги харесваше, питаше се той, какво я прихваща? Не виждаше ли как се оживява сред тях, как го слушат и колко много значат за него? Те си тръгваха и гласът й го влудяваше. Тръгваха си, но тя не спираше; думите й, всеки път все повече, полазваха в мозъка му като буболечки. Обуваше се и бързо излизаше, за да му мине. А нощите бяха спокойни и тихи, нощите мълчаха. Приятелите му го чакаха на пейката и там продължаваше да пие. Ядът му скоро отминаваше, светът беше хубав, негов, всичко се въртеше заедно с погледа му. Когато се връщаше, му беше весело и пееше. Но Божура продължаваше да говори, дори вече викаше. Млъкваше ли изобщо тази жена? Горан си запушваше ушите и нервно обикаляше из стаята, като залиташе - горната част на тялото му някак изпреварваше долната.
  Накрая не издържа... На другия ден й каза, че нищо не помни. Съжаляваше и й се извиняваше. И преди беше посягал на жена, имаше опит и в сдобряванията. Смяташе, че познава женската психика, затова стана по-нисък от сянката си, кротък и самообвиняващ се. Съседите й също бяха като бродещи сенки, отбягваха я. Когато обаче след няколко нощи всичко се повтори и те извикаха полицията, Божура обвини не Горан, а тях. Наговори им грозни неща на стълбището, докато го отвеждаха. След това повече не се намесиха.
  Освен по зачервените й очи и угасващия й поглед, нощите не си личаха по друго. Колкото и пиян да беше и после нищо да не помнеше, Горан я биеше така, че да не оставя следи. И в това имаше опит, удряше я в стомаха. Понякога беше сигурна, че я лъже, че не помни.
  Веднъж я срещна Силвия, съседката й, която живееше точно отдолу. Бяха на една възраст, играеха си като деца, после учиха заедно. Силвия също не се омъжи. Живееше сама, родителите й живееха в селото, в което беше и баща й. И на тях там им беше по-лесно, имаха двор, гледаха животни. Не продадоха апартамента, защото Силвия остана да работи в града. Макар и много различни, преди двете се разбираха добре и често се събираха на кафе.
  Силвия, която изглеждаше с десет години по-млада от Божура, спря и й каза:
  - Докога ще търпиш?
  - Какво да търпя? – сопнато й отвърна Божура.
  - Побоищата, какво? Защо търпиш? Прибирала си всякакви у вас, но такова чудо не съм виждала. Помниш ли оня, с големите мустаци, дето те удари и ти веднага го изгони? Петьо ли се казваше?
  - Ти не се меси! Не те засяга!
  - Не ме засяга ли?! Ако можех, щях да се махна оттук, Божуро! Омръзна ми да слушам тропанията и виковете ви. Ще полудея от вас! Ако можех да се махна от тая панелка, веднага се махам.
  Божура я изгледа злобно:
  - Завиждаш ми, че си кукуваш сама без мъж! Затова говориш така. Тебе никой не те ще! Ще си изсъхнеш сама!
  - Не ти завиждам, Божуро. За какво да ти завиждам, за юмруците ли?
  Жал ми е за тебе, мъчно ми е да те гледам. Продължава повече от година вече. Вземи се в ръце!
  Сигурно усети нещо в гласа й. Сълзите заприиждаха, но ги спря и прошепна:
  - Обичам го, Силве, не мога без него! Любов е това, затова търпя. И той ме обича, само дето приятелите му го дърпат в калта.
  Силвия я изгледа, после повика асансьора. Асансьорът дойде, тя влезе, но преди да пусне вратата, каза някак безизразно:
  - Любов, значи, било... Като говориш така, Божуро, и любовта започва да звучи като някаква мръсна дума.
  Божура не помръдна оттам сякаш часове. Истината за живота й се оголи, подобно на жица, и я обви отвсякъде. Или като ток през голата жица. Цяла година се беше самозаблуждавала, че нещата ще се оправят. След думите на Силвия обаче, накъдето и да мръднеше в мислите си, истината я настигаше и я изгаряше. Осъзнаването на положението й беше по-болезнено от всичко друго. Трябваше напълно да спре да мисли, за да не я боли. Така тя се научи да не реагира на живота си и се появи глуповатостта на лицето й.
  И това не стана изведнъж. След няколко дни тя го заплаши, че ще се разведе и той ще остане на улицата, защото жилището беше на името на баща й и нямаше да получи нищо. Горан се ядоса още повече и си го изкара на нея. Тогава тя се прости с двата си зъба и за първи път здравата се изплаши за живота си. Докато лежеше на пода и едва дишаше, той й каза, че ако опита да се разведе, ще я убие. Не можеше да забрави погледа му – отчужден и безмилостен.
  Въпреки ужаса, който преживя, Божура няколко пъти сама извика полицията. Не помоли съседите си, беше я срам от тях. Полицаите го отвеждаха, но след два-три часа той се връщаше, като весело си подсвирваше. Беше дори горд, че никой нищо не може да му направи, и скоро всичко се повтаряше отново. И Божура не се разведе, макар че го искаше. Страхуваше се от него, но може би основната причина не беше страхът, а това, че не й стигнаха силите, докато още ги имаше. А и не беше съвсем наясно със себе си, беше объркана. Така се оплете в чувствата си, че нямаше измъкване... Въпреки всичко, което Горан й причиняваше, тя все още смяташе, че го обича. Гледаше го как й се извинява или колко мило говори на Шаро, как го гали и разхожда, и си казваше, че все пак не е лош човек, че просто му влияят зле. Понякога той се хващаше на временна работа на някой строеж и донасяше добри пари. Така тя хем си вярваше, че положението й не е толкова безнадеждно, че Горан може да се промени, хем в същото време изобщо не си вярваше. Като че имаше две Божури. Едната чакаше чудо, а другата беше прокълната да съзнава след думите на Силвия колко е жалка и нещастна, и за да не я боли, трябваше изобщо да не мисли. Ето как след време, раздвоена и пълна с хаос, сякаш е още несътворена, Божура изгасна, предаде се. Раздвоението й я уби. Така всичко злокобно си дойде на мястото - първо беше престанала да реагира и да чувства, после беше спряла изобщо да мисли за жалкия си живот, накрая от изтощението загуби напълно волята си, живеца си.
  Отдавна вече не му натякваше за приятелите му, пък и те отбягваха да идват, освен през зимите, защото им действаше подтискащо. Побоищата обаче не престанаха, само се разредиха. Божура вегитираше, беше като онези животинки, които се обвиват в пашкул, докато мине зимата. И ето че минаха пет зими, откакто се ожениха. Парите не им стигаха, бяха на прага на бедността. Тя нямаше сили да започне работа, здравето й съвсем се влоши, боляха я ставите, очите й се премрежваха, цикълът й почти спря, но не ходеше на лекар. Събираше шишета и хартии от кофите за боклук и ги предаваше за вторични суровини срещу стотинки. Горан правеше същото и някак преживяваха. Ала после дойде и другото - миналата пролет той се влюби в Недка.
  Недка живееше в бараки, построени в края на града, близо до техния квартал. Беше млада и хубава. Божура я беше виждала, защото идваше на пазара да продава кошници, които сама плетеше. Гъстата й гарвановочерна коса отиваше на свежото й лице, на което никога не слагаше и капка грим. Имаше весел характер, обичаше да се забавлява, да танцува.
  Тя имаше четири братя и на Горан и през ум не му минаваше да я бие.
  Понякога се сдърпваше с тях за някоя дреболия и те го пропъждаха. Тогава се връщаше при Божура, а след като гневът им отминеше, пак отиваше при Недка.
  Ако я беше напуснал, ако се беше развел, Божура можеше и да страда в своята обърканост, но щеше да го преживее. Недка обаче ясно му заяви, че това тяхното е докато й омръзне, и той не се разведе. Горан си намери майстора с нея, тя и другите цигани не се задържаха дълго никъде. Понякога се местеха и без да ги гонят. В едно село им предложиха да им продадат евтино къщи, за по 2 000 лева, и да останат постоянно там, но те отказаха. Светът й беше дом и небето покрив. Недка обичаше да танцува до зори. Не пиеше и капка вино, ала чуеше ли музиката, за миг се напиваше и се отнасяше на място, лишено от каквито и да било грижи. Потъваше в небитието на циганския рай. Изобщо не й пукаше, че Горан е женен. И с други женени беше имала връзка. Той започна да се бръсне, да се парфюмира, да й носи дребни подаръци и тя го прибра. Харесваше й да я следва като кученце.
  Когато обаче се връщаше при Божура, Горан пак мъкнеше приятелите си. При Недка те не припарваха, защото се бояха от братята й, а Божура трябваше да им прави салати, да пържи кюфтета, да чисти след тях. Тя переше Горан, готвеше му и дори спеше с него, ако му се приискаше. И в нея най-сетне, след няколкото летаргични зими, нещо се посъбуди. Не изпита ревност, от яд живна. Все пак и тя имаше душа и унижението й дойде твърде много. Дори не й хрумваше да се бори с циганската принцеса, но не понесе поведението на Горан и най-сетне чашата преля.
  ... Някъде по това време – беше краят на лятото - един невинен за плановете на вселената следобед се подпали тревата до блок, съседен на Божуриния. Някакви деца си играели с кибритени клечки в къщичка от колчета и найлони, която си били направили сами. Тя излезе вечерта за разходката с Шаро и видя напълно обгорената поляна. Беше й замирисало на дим следобеда, чу и пожарната, но не видя от терасата точно какво е. Всичко беше черно – голямо петно, облизано от огъня. Божура го хареса, бедствията привличат хората, както сладкото - мухите. Ала само след дни тревата пак поникна! Отначало плахо, после все по-гъсто. Когато видя новите стръкчета, Божура се потресе.
  Следващия път, щом Горан се върна, тя го загледа как спи... Досега за всичко обвиняваше приятелите му или Недка. Също и себе си – смяташе, че го отблъсква, че му е омръзнала, защото е стара, грозна и сприхава. Отбягваше да мисли за това, за да не я боли, но понякога я чоплеше и трябваше с усилие да го пъди пак и пак от главата си. В онази нощ обаче Божура видя нещата в друга светлина.
  Животът на всеки човек прилича на тесто. И освен той самият, още много други хора го мачкат и оформят в уродливи или в красиви, в безлични или във вдъхновяващи форми. Някои от тези форми, подобно на втасващото тесто, зреят дълго в несъзнателността. Скрито набъбват там, докато най-накрая са готови да се затоплят от човешкото съзнание и да се прояснят. Именно така онази нощ в Божуриното съзнание се затопли и втвърди омразата. Да, каза си, може и тя да имаше вина, и приятелите му със сигурност, и онази малка никаквица, но го гледаше как спи, кротък като овчица, и нещо ново се появяваше в нея, излизаше на светло. Ако не я харесва, защо не се развежда? Защо я бие, защо я унижава пред хората? Защото беше лош човек и беше силен, затова го правеше. И Божура не беше цвете за мирисане, но изобщо не заслужаваше цялата тази гадост. Щом й хрумна всичко това, въздъхна дълбоко, някак много дълбоко, после пак въздъхна, и пак, и пак. Да, каза си, най-виновен за всичко е Горан.
  Объркаността й от последните години бавно заизчезва. Очите й, две черни дупки, сякаш искаха да изпият душата му, също както Луната изсмуква душите на умиращите. Той нямаше да се промени, само й пречеше да си живее живота.
  Тази нощ в Божура се извърши огромна трансформация. И именно това предопредели как ще постъпи в избора, който й предстоеше много скоро, когато Горан щеше да получи масивен инфаркт.
  Но имаше още малко време дотогава. След онази нощ тя си остана смазана, ала нещо взе да се мержелее в чернотата на дните и безкрайността на нощите й - желанието за живот. И то, също като при изгорялата трева, взе да пониква отново, да се съвзема. Още щом видя новата трева, Божура се стъписа, защото го предусети по някакъв си неин начин. После се проясни омразата й тя го усети още веднъж. Кръгът някак се затвори. По-скоро, този път се отвори и Божура зачака възможността да изпълзи навън. Лятото си отиваше, а тя продължи да извежда Шаро отвреме-навреме и да потъва в забрава, но й предстоеше да възкръсне, да се измъкне от дългия цикъл на мъка и безизходност. И докато гледаше крехките, зелени кълнове, ако знаеше какво й предстои, тя със сигурност щеше да повярва в поличбите.
  
  Разказ за нечутите поличби
  Дамян и Елица живеели през няколко къщи. Като дете тя често ходела у тях и двамата сядали един до друг да нижат тютюн, за да помогнат на баба му Славка. Елица взимала шилото и бързо нанизвала листата, после ги пускала по връвта, притискала ги към предишните и започвала пак. Тя харесвала мириса на тютюневите листа, а също и приказките, които баба Славка им разказвала. Едното и другото така се смесили в ума й, че щом чуела приказка, й замирисвало на тютюн, а щом почнела да ниже тютюна, зелените листа сякаш й зашепвали приказка.
  Момичето било много бедно, но родителите на Дамян я приемали радушно, защото били добри хора. В почивката баба Славка нареждала голямата маса на двора под сливата. Слагала бял хляб, плодове, варени яйца, пушено месо, дори мед и орехи. Елица примирала от радост, а Дамян поглеждал скришом как всеки път бузите й поруменяват. Заглеждал я и защото с годините ставала все по-хубава.
  Двамата пораснали, но все още намирали време да помогнат на баба Славка да направи тютюневите нанизи. И когато сядали на масата, Дамян поглеждал пак тайно към Елица. Сърцето му се изпълвало с нещо неусетено преди, а клоните на сливата прошумолявали рязко и Елица се запитвала откъде е това безпокойство в нея, този странен трепет.
  ... Много пъти оттогава Земята обиколила край Слънцето. И петдесет години по-късно къщите на Елица и на Дамян били пусти и плашещи. Дворовете били обрасли с плевели, а дърветата така се преплели, че да не пуснат никой да мине. Сякаш там се бил събрал хаосът на света. Пъплели призрачни сенки и нищо не напомняло, че някога е имало смях и живот.
  Дамян остарял, силите вече го напускали. Отдавна живеел в град, близо до морето. Държал малко магазинче на крайбрежната улица. Печал сладкиши и ги продавал, но макар още да се справял, взел да усеща повелята на отвъдното.
  Той живеел в етажа над магазинчето. Къщата му била до морето, вълните се чували при вятър, а гларусите си приказвали с хората, като със съседи. Когато усетил, че идва смъртта, завещал всичко на единствения си син Камен и му заръчал да не затваря магазинчето. Камен обещал да го запази.
  Една неделна сутрин на гости му дошла неговата внучка Марина. Къщата на сина му била наблизо и Марина често идвала в неделя при дядо си да му премете и да го види. Била все засмяна, весела, но този път сякаш облак й скривал лицето.
  - Какво ти е, Маринке, да не си болна?
  - Не съм болна, дядо, сърдечен проблем е.
  - Сърдечен проблем ли? Няма ли да ми разкажеш?
  - Не, дядо, не ми се говори за това. Няма да ме разбереш. Извинявай, не че си стар, но...
  - Тогава аз ще ти разкажа нещо, дъще. И без туй скоро ще си ида от този свят, добре е да го чуеш.
  - Какви ги приказваш пък сега, бе, дядо? Каква муха ти е влязла в главата? – учудено го погледнала Марина и оставила метлата.
  - Така е, аз си отивам. Но не тъжи за мене, защото се надявам най-накрая да срещна щастието. Чуй сега тази история... Я първо седни, разположи се удобно тука. Ха така! Аз ще ти донеса от ей тия сладки и ще ти сипя кафе. Изтрий си ръцете от метлата. Преди малко го правих кафето, ще си сипя и на мене... Ето, вземи си сладки, с мед са.
  - Много са вкусни, но кафето ще горчи ужасно след тях.
  - Това му е хубавото да пиеш кафе със сладки... А сега ще ти разкажа най-сетне тази поучителна история. Ще чуеш как дядо ти Дамян си провали сам живота и стана причина за най-тъжното нещо, което някога си чувала. Но дойдат ли в тебе обвинения, не бързай да ме съдиш, Маринке, защото бързите присъди са като слепи изстрели. И така...
  
  На младини имах аз голяма любов, казваше се Елица. Живеехме в далечно село, ти не знаеш за него и не си ходила там. Много е далече от морето, чак отвъд планината. Къщите ни бяха съседни и от деца се знаехме с нея, отраснахме заедно, играехме си и мечтаехме заедно.
  Тя все идваше у нас, че у тях беше много тясно и дворчето им беше съвсем малко. И там играехме, но по често тя идваше. Лятото двамата помагахме на баба Славка да ниже тютюна. Нашите плащаха на жени от селото да го берат, тютюнът се бере нощем, преди да е зазорило, но баба Славка не даваше на никой друг да ниже, освен на нас с Елица. Мисля, че и на мене заради нея ми позволяваше. Само Елица умееше да ниже листата добре като нея и нанизите ставаха като рисувани. За другите това не беше от значение, присмиваха се на чудатостите на баба, но тя си държеше на своето. Красива душа имаше моята баба, искаше всичко да е подредено и хубаво. Какви черги тъчеше, за чудо и приказ! А да можеше да зърнеш розите й в градината! Идваха хора отдалеч да ги видят. И Елица беше като баба, затова се разбираха. Баба Славка я обичаше, все едно й е внучка. Тя беше бедна, но у нас не я деляха с нищо, приемаха я. Елица често сядаше до баба на стана и измисляха шарки, а аз гледах и им се чудех... Баба все я глезеше, черпеше я с разни лакомства, подаряваше й панделки, плетеше й чорапи. Дори й уши две рокли като поотрасна, да не се срамува от кръпките, като ходи към центъра.
  И не усетихме как се обикнахме. Не разбрахме кога детинското ни другаруване премина в друго. Но вече я гледах с различни очи, тя мене също. Врекохме се да сме винаги заедно и да не се разделяме. Мислех я по цели нощи и не мигвах. Обичах я, Маринке, наистина я обичах! И техните, и нашите знаеха за любовта ни и се радваха. Човек си мисли, че такава обич е писано за цял живот да бъде, само че не беше, защото аз я предадох. Съдбата ми посочи знаци да не го правя, но не ги разбрах или може би не исках да знам тогава...
  Една нощ, Маринке, сънувах сън. Сънувах, че си дялкам нещо от парче дърво на масата и при мене долита голяма пеперуда. Шарена, пъстра, като че ангелска ръка я беше оцветявала. Долетя през прозореца и кацна на розите на баба във вазата. Уж е сън, а всичко си изглеждаше истинско – и стаята си беше същата, и подредбата.
  Пеперудата сякаш ме гледа, а аз се правя, че не я забелязвам и продължавам да си дялкам с ножчето. Ей и сега я виждам! Изведнъж тя започна от единия край да си губи цветовете. Аз се вцепених, гледам и не мога да помръдна. Като че някаква вълна минаваше през нея и й отнемаше цвета. И тя стана цялата сива, с по-тъмни сиви шарки. После се появиха отнякъде цветовете й, без самата нея, но в нейната форма, както си бяха преди по крилете й, и полетяха из въздуха, затанцуваха нагоре-надолу край мене. За сбогом ми махаха. Излетяха от прозореца и не се върнаха. Тогава станах и отидох до пеперудата. Приличаше на мъртва, на ограбена. На разбита. Мъчно ми стана за нея и после се събудих.
  Не обърнах внимание на този сън, забравих го. Нали ти казах, че не забелязвах поличбите, по-късно ми светна всичко. На следващия ден срещнах за първи път баба ти.
  Това стана преди много години. Сега сме двадесети век, Маринке, и всички учат, но тогава, в началото на века, не всички учеха. Нито аз, нито Елица бяхме учили много. Тя беше бедна, а мене не ме теглеше към учението. Баба ти Марина обаче беше учила разни науки във Франция, в Париж. Не бях срещал никоя като нея. Оня ден тя дойде с баща си и с майка си с голяма карета. Водеха я два големи бели коня, имаха и кочияш. Баба ти живееше в столицата и бяха тръгнали на разходка из провинцията. Тя проучваше народните песни, говореше с хора от селото и все нещо си записваше. Видях я как слезе от каретата - издокарана, с хубава жълта рокля и с бяла шапка. Косите й бяха много светли и дълги, също като твоите. Беше най-хубавото момиче, което бях срещал. И Елица беше хубава, но не можеше да се мери с нея. Марина беше от друга среда, ръцете й бяха гладки, чисти, пране не беше хващала, не беше готвила. Щом я зърнах и си загубих ума, в миг ми грабна акъла, Маринке. Косата й, лицето й, дрехите, всичко беше изящно. А и как хубаво говореше! Нещо щом те завладее така, няма отърване вече, ставаш като буболечка на вятъра.
  Баба ти слезе от каретата и ми се усмихна. Дълго след като отмина, още я виждах да се усмихва. Не знам как, но и тя ме хареса и се увлече по мене. Сигурно не приличах на другите й обожатели. И така, без дори да се сбогувам с Елица, след няколко дни тръгнах с Марина и скоро се оженихме.
  ... Баба ти беше получавала всичко наготово, беше едно дете и все й бяха угаждали. А като получаваш всичко така отвън, отвътре май нещо ти се отнема. Изглеждаше вече попреситена от живота. Въпреки младостта й доста си беше живяла и духът й не беше чист като на Елица. Позабавена беше светлината в очите й, но тя, Маринке, не направи нещо, за да ме раздели с Елица, и не разбра даже за нея. Аз предадох любовта си, само аз си бях виновен.
  След година се роди баща ти, а след още една година баба ти замина за Париж. Отгледах сам баща ти, така го решихме. Всичко между нас изчезна, явно не е било любов. Имаше само досада и кавги, затова решихме да се разделим. Тя замина, а аз останах с Камен. Това ни устройваше и мене, и нея. Когато той стана на пет годинки, се върнах в моето село. Като заминах, се измъкнах като крадец, само баба Славка знаеше, и не ги бях виждал. Върнах се и се надявах Елица да ме чака. Исках и преди да го направя, но чак сега събрах кураж. Тогава научих какво е станало.
  Като заминах така подло, без дори да се сбогувам с нея, аз й отнех живеца. Нежна душа беше тя, обичлива. Отнех й цвета, като на пеперудата в съня ми. Хората мислят, че трябва да си слушаш сърцето, Маринке. Но те често слушат заблуденото си сърце, което е оглупяло от нещо, слушат го и стигат до самия пъкъл. Че и други завличат. Сърцето, Маринке, не е безгрешно, запомни го. Греши и още как! Поличбите са безгрешни, но трябва да ги чуваш и да им се подчиняваш.
  Баба ти се омъжи в Париж за един неин професор и там създаде семейство. Не ме питай нищо. Тя вече не е жива, затова да не ровим още в пепелта. Казал съм каквото трябва на баща ти и той е приел нещата. А на тебе ти го разказвам, защото сега започват сърдечните ти проблеми, както ги наричаш, а няма да съм жив да ти помагам. Затова искам да помниш от мене, дете, тихо, тихо, не казвай нищо... Искам да запомниш – сърцето си следвай, но не си губи ума. Не са врагове сърцето и умът, разделянето им е от глупост. И внимавай има ли поличби, защото те не лъжат. Ти си по-учена от мене, но дядо ти много е патил и може да те научи и той на нещо.
  ... Уговорили се бяхме тогава с баба ти да ме чака в града. Бях я излъгал, че нашите не ме пускат да се махна от селото, затова тръгвам на своя глава. Аз имах малко мои пари, а и родителите й ни дадоха нещо да си почнем живота, макар да не им хареса как се махнах от село.
  Оженихме се и дойдохме на морето, Марина така пожела. Купихме тази къща и почнах да пека сладкиши и да ги продавам. От баба Славка бях гледал, имаше и един майстор пекар по-надолу на улицата, той ме учеше.
  ... Като тръгнах от селото, само на баба казах, че заминавам. На заранта й го изтърсих ей така, направо. Тя се прекръсти и ми рече:
  - А така, отиде си момичето! Недей така, Дамяне!
  - Трябва да тръгвам, бабо, че бързам! – вече вървях към вратата.
  - Сбогувай се поне с нея! – извика след мене баба Славка. – Не се прави тъй!
  - Не мога, бабо, ти ще й кажеш. Аз нямам сили.
  После излязох и се върнах чак след шест години. А като излязох тогава на двора, усетих нещо. И досега го помня. Имаше нещо там. Не разбрах веднага какво е, но имаше промяна от предния ден. Огледах се и изведнъж се усетих. През миналата нощ листата на сливата бяха целите пожълтели. Само за една нощ! Не им беше времето да жълтеят, предния ден си бяха добре, а сега бяха сухи и жълти, и падаха. Чувах как се отронват едно подир друго. Отмерваха ми стъпките, с които бягах оттам. Стегна се нещо в мене, ама продължих, нали ли бях изгубил ума по баба ти.
  Елица нищо не казала, като разбрала, че съм заминал, но все я виждали със зачервени очи и след месец я намерили удавена. Аз не я забравих, обичам я и сега като преди. Ден не е имало да не я мисля. Сега се надявам най-сетне да я срещна пак и тя да ми е простила... Така е, Маринке. Аз просто се връщам при Елица и не ме е страх. Самотата е по-страшна.
  Грях стори заради мене тя, като си отне живота. Дано Бог да й е простил. Дано и моите грехове Господ и Елица да ми ги простят. Някои ще каже, дъще, че тя е избрала сама да умре и аз нямам вина. Не е тъй, предателството е измежду най-големите вини. Крехка беше Елица и такива като нея трудно живеят на този свят, защото е пълно с мерзавци като мене. И ти си такава, дете, чиста душа. Дано имаш повече късмет. Хайде, почерпи се, Маринке, вземи си пак сладки. Ти се черпи, а аз ще ида да сваря ново кафе! Пък като му дойде времето за важните решения, спомни си за дядо ти Дамян.
  
  
Ако на везните се сложат недоволството от живота и радостта, първото със сигурност ще натежи, защото е по-силното. Кварталът, в който Божура живееше, беше населен с всякакви хора, както всеки друг квартал, но в него надделяваше именно енергията на недоволството и напояваше въздуха, както водата напоява гъбата, затова въздухът тежеше. Тежестта се просмукваше и в самата Божура и й влияеше непрестанно, макар да не я усещаше, понеже живееше тук от раждането си. Всеки й се оплакваше за пари и за неплатени сметки, тя се оплакваше от същото. Беше съставена от късчетата реалност, които я заобикаляха. Скандалите, виковете и побоищата не бяха рядкост, а също част от изключително стабилната матрица.
  Ако обаче някой мъдър, светъл ангел видеше Божура, със сигурност щеше да открие и в нея частица от себе си. Щеше наистина да види искрящата частица, останала може би в изгрева на живота й. И щеше да я съжали, да му се прииска да й помогне. Но дали има в ангелския арсенал подходяща помощ за нея?
  ... Предната нощ Горан се прибра пиян след голяма кавга с братята на Недка. Щом се довлече, веднага се нахвърли да бие Божура, после заспа. Тя му отвори, както правеше всеки път, защото тропаше силно по вратата и нямаше да престане, докато не влезе. Горан спеше, а Божура не мигна цялата нощ. Сълзите й, дълго непоявявали се, не спираха. „Този жалък бездомник, крещеше тя наум, аз го прибрах, опитах се да го вкарам в пътя, но от него нищо не става. Пиян лентяй, да пукне дано!”
  Хиляди пъти го прокле през тази нощ. На сутринта си направи кафе, нави си от скука пет-шест ролки на главата и излезе на терасата да простре една кърпа. Лицето й беше подпухнало, очите й бяха зачервени. Щом влезе обратно, видя Горан, седнал на леглото. Той се хвана за главата над челото, изохка и падна. Божура остана на прага около минута, после бавно приближи.
  Линейката дойде веднага. Взеха го за скенер и други изследвания и до обед се знаеше със сигурност, че е получил масивен инфаркт. Казаха, че ще умре, ала след три дни още беше жив. Не дойде обаче в съзнание и лекарят й обясни, че едва ли чува какво му говорят.
  Като мина една седмица, го преместиха от реанимацията в обикновена стая. Обясниха й, че ще го оставят там най-много още десетина дни, а после тя трябва да си го прибере. Божура влезе да го види. В стаята имаше други трима болни, но те бяха в съзнание. Устата на Горан беше изкривена, дишаше с хрипове. Беше буден, ала изобщо не реагира на думите й, или поне не личаше да го прави.
  Хранеха го изкуствено със сонда. Прогнозите бяха много лоши. Божура излезе от стаята и спря възрастната сестра, която винаги беше любезна с нея. Попита я как ще го храни, като се прибере вкъщи.
  Сестрата й каза:
  - Няма да можеш, мила! Той се нуждае от специална помощ, за която ти не си подготвена. Но тя е много скъпа.
  - И какво да правя? – попита Божура и погледна в земята.
  Сестрата, симпатична изрусена жена пред пенсиониране, която беше видяла какво ли не, ала още не беше свикнала с човешката мъка, я изгледа. От погледа й не пролича дали разгада правилно объркването на Божура. Каза й тихо:
  - Възможно е той да се оправи, ако някой се грижи за него през деня и през нощта, но ти не си квалифицирана и ще се изтощиш само за няколко дни. А и е малко вероятно да се оправи. Вече ги отгатвам тия работи. Дори да се възстанови, кой знае мозъкът му как ще е... Гледам те, че често идваш и че си притеснена. Разбирам те, мъж ти е, искаш да му помогнеш. Но да ти кажа, мила, пък ти си решавай! И да се оправи, няма да е същият като преди. Може да не говори или да не ходи, може да не е нормален. Да знаеш, че много жени не идват за мъжете си. Грехота е, знам, но никой не им помага, пенсийките им са малки. Те и заплатите са същите. Нямат кола, нямат кой да помолят, нямат и пари за такси, и просто не идват. Ние чакаме малко, после пращаме болните в един дом на двайсетина километра оттук. Не е хич добре там, но друго не можем да направим. Така че ти си реши сама как ще постъпиш. Мъжът ти не е осигуряван, нататък ще трябва да плащаш много пари за лечението.
  През цялото време Божура гледаше в земята. Накрая попита:
  - Все пак оправя ли се някой в тоя дом?
  - Рядко, повечето си умират. Но и чудеса винаги се случват, и това е възможно.
  Сестрата отмина, а Божура остана в коридора. Какво й мина през главата в тези минути, само тя си знаеше. Това дори не бяха думи, по-скоро нещо цялостно, придошло изведнъж, както усещането за топло или студено.
  ... Откакто Горан получи инсулта, Божура нито за миг, дори за част от мига, за субсекундно мигновение, не изпита съчувствие към него. Тя беше животното в джунглата, за което нападението на хищника внезапно е спряло и сега може да се измъкне. Можеше дори нещо много повече – да се отърве от хищника завинаги.
  Любовта й беше свършила и навярно с нея си беше отишла и възможността за най-човечните неща, като прошка или състрадание. Друг на нейно място може би би направил друго, може би и тя би могла да постъпи различно оттук-насетне, но Божура просто се подчини на инстинкта си... От инсулта насам и омразата й се стопи, остана само атавистичният донякъде, животински инстинкт за оцеляване. И преди я беше водил, ала сега се изостри като острието на меч, защото за първи път нещо съществено се промени – Божура вече не беше в положението на жертва. Сега тя владееше положението. Не й трябваше обаче отмъщение, трябваше й най-вече гаранция. Нужна й бе сигурността, която така й липсваше последните години.
  Излезе от болничното отделение и тръгна по павираната пътека. Есенните листа пукаха под краката й. Видя катеричка на едно дърво и й се усмихна. Стана й леко приповдигнато, все едно е пролет. Доброто предчувствие се засили, докато гледаше дърветата, сградите на болницата, край които минаваше, хората, фонтанчето. Постепенно придоби напълно физическото усещане, че е в съвсем друг свят, че това не е светът, в който беше живяла само допреди седмици. Небето беше по-приветливо, хората бяха готови да й се усмихнат, сърцето й тупкаше по-леко и една дума се въртеше в главата й:
  „ ... свърши... свърши... свърши... свърши... свърши...”
  Най-хубавата дума, по-хубава от всичко друго. Мина й мисълта, че дори ако Горан я оставеше на мира оттук-насетне, дори вече да е безпомощен, нямаше да е така хубаво, както съвсем без него. Нямаше да е така ново и сигурно. Нещо се опита да помрачи лицето й, но не успя и след малко тя влезе в един магазин за дрехи да поразгледа.
  Още на следващия ден, привечер, Божура отиде в бараките при Недка и й каза за инсулта на Горан. Предложи й да го вземе и да се грижи за него след болницата. Беше сигурна какъв ще е отговорът, и все пак язвителността на Недка я изненада:
  - Гледай си го ти, бе, лельо! За какво ми е на мене? На мене ми трябва здрав мъж. А ти си го гледай, хем няма да те бие вече.
  Звънливият смях на момичето приличаше на коледни камбанки. Това си помисли Божура и си тръгна с усмивка. После попита и приятелите му, но какво можеха да сторят те, като или нямаха домове, или отдавна ги бяха напуснали и дори не помнеха къде са. Пък и да имаха, не биха посмели да се приберат с някой като Горан. И те й казаха да си го гледа, нали му е жена. Сега вече съвестта й беше съвсем чиста, като салфетка, сложена на празничната маса в очакване на празненството. Истината е, че се сети и за родителите му, но пропъди тази мисъл.
  Щом мина времето, през което Горан можеше да остане в болницата, сестрата се обади на Божура и й съобщи, че трябва да го прибере на следващата сутрин или да реши какво да прави. Каза, че последното е неофициално, просто приятелски съвет. Божура вече беше решила. Тя помоли шефа си да й помогне, беше говорила с него още преди две седмици. Той не отиде сам, но плати за линейката. Лекарите и сестрите уредиха всички документи и след час Горан лежеше на леглото в дома на Божура.
  Понякога като че идваше в съзнание. В тези редки минути обаче пак не беше адекватен. По-скоро приличаше на бебетата, когато някой път се будят нощем, но вместо да заплачат както обикновено за мляко или вода, или просто за да бъдат гушнати, внезапно изпадат в особено състояние на смиреност и щастие, и започват да следят нещо по тавана, невидимо за околните. Погледът на Горан също витаеше из реалност, съществуваща само за него. Не разпознаваше Божура, дори не поглеждаше към нея, не реагираше на думите й, на името си. Той беше в различен свят или бог знае какво и къде беше. Тук лежеше тялото на Горан, неговите очи, неговите ръце, ала откакто получи инсулта, сякаш го нямаше. Сякаш тогава умря.
  И все пак можеше да се върне. В тялото му имаше малък таен вход, все още полуоткрехнат, и през него мъжът, който я беше пребивал и унижавал години наред, можеше всеки миг да влезе отново, да се вмъкне обратно, да се настани като у дома си и да остане. А после всичко можеше да започне пак, дори да стане по-лошо. Бяха възможни и чудеса, сестрата й го каза, но чудесата можеха да са кошмарни.
  Минаха няколко дни. Всяка нощ Божура сънуваше едно и също – Горан идва на себе си, става от леглото, приближава, клатушкайки се, до тесния диван в кухнята, на който тя спеше, и се надвесва над нея, после я сграбчва за врата... Събуждаше се мокра от пот и няколко минути се ослушваше за стъпките му. Той не се движеше от инсулта насам, само понякога буйстваше и искаше да слиза от леглото. Веднъж беше падал в болницата, затова вързваха ръката му с бинт. И тя го вързваше, така й бяха казали да прави, но въпреки това страхливо се ослушваше дали няма да го чуе как ходи.
  На четвъртата сутрин стана недоспала и уморена. Пи кафе и после направи сутрешния тоалет на Горан. Изтри го със спирт, изряза ноктите му и смени памперса, смени и чаршафа. Даде му лъжичка кисело мляко, но не искаше. Още в болницата опитваха да го захранят без сондата, ала ядеше съвсем малко, повечето плюеше. „Като не ще да яде, не ще! Аз какво да правя? Поне опитах. ” Каза си го и усмивката й, същата усмивка като след посещението при Недка, се появи отново. Някак съвсем не на място, но никой не я виждаше. Тя бавно си повтори, че опита всичко, за да го спаси. Нямаше възможност за повече. Сега, каквото съдбата решеше. Стана й така добре при тази мисъл, че си затананика. Беше една от песните, които обичаха някога с Горан.
  В този миг усети раздвижване и погледна към него. Той я гледаше. Божура млъкна. Горан имаше измъчено изражение. Устните му се задвижиха, но не излезе друго, освен сумтене. Опита още няколко пъти и най-после успя. Каза го неясно, и все пак Божура разбра. Искаше вода. Тя се разтрепера, но бързо се съвзе. Стана и отиде до кухнята, сипа чаша вода, занесе я в стаята, после я сложи на масата, която беше на срещуположния спрямо леглото ъгъл, приближи до Горан, развърза ръката му и каза колкото може по-спокойно:
  - Вземи си я сам!
  След това изведе Шаро, и като се върнаха, го нахрани. После си взе чантата, сложи вътре малко багаж и излезе. Купи си билет на автогарата и отпътува за селото на баща й. Напоследък действаше импулсивно, а сякаш не беше правила нищо по-обмислено в живота си. Тя постъпваше според ситуацията, но посока й даваше мъчителната й вътрешна трансформация, която преживя преди време.
  Реши, че ще се върне на другата сутрин. Каза на баща си, че Горан е умрял от инсулта и погребението е било преди два дни. Той я укори, че не го е извикала, но Божура се оправда с това, че не е искала да го безпокои. Наистина, вече беше твърде стар и обичаше през повечето време да се залежава. Тя почти не го видя да излиза от стаичката си, макар че денят беше много хубав.
  Беше есен, ала лятото още не отстъпваше и от сутринта се наложи в целия си блясък. Препускаше на воля, като кон от слънце, и където стъпеше, оставяше неизличима диря. Сееше златни семена и те избуяваха за миг във висока, нежна, безплътна, но осезаема милувка. Огнените копита бяха за Божура стъпки към спомените.
  Тя приближи дървения навес, където много пъти като малка беше пъдила кокошките, за да им вземе яйцата. Искаше да види има ли вътре пиленца, за ужас на баба й. Доста пердах изяде, ала не се отказа от проверките си. Сега тук беше празно, нямаше я баба й, нито кокошките. Седна на едно напречно дърво и то проскърца от тежестта й. Беше напълняла, но се усещаше лека и подвижна. Попиваше топлотата, държеше се за дървото и й се струваше, че е на люлка, че ей сега ще литне напред-назад. Даже усети движението и тялото й леко се стегна. Искаше й се и Шаро да е тук. Обеща си, че скоро ще го доведе, да се порадва и той, преди да е застудило.
  Замисли се за кучето си. Нямаше да гладува, докато я няма. Всеки ден му носеше отпадъци и кокали от закусвалнята. Преди да тръгне, му сипа цял куп. Остави терасата към кухнята отворена, за да си свърши работата там. Щеше да лае през нощта, но трябваше да го изтърпят за една нощ. Искаше й се да го вземе, обаче нямаше как да го качи в автобуса. Хрумна й да помоли баща си да й даде някой лев да си купи кола на старо. Знаеше, че има нещо скрито за черни дни. Тя можеше да кара, имаше книжка и беше карала стария им Москвич, докато работеше в текстилната фабрика, но после той напълно сдаде багажа. Ще си купи нещо евтино и ще води тук Шаро в събота и неделя. Щеше много да му хареса. Обичаше го този сладур!
  Можеше да храни и някоя и друга котка, тук никой нямаше да й забрани да го прави. Усмихна се и си помисли дали да не си оправи зъбите. Стана и се заразхожда из двора, после отиде да купи половин кило кремвирши за вечеря. Каза за Горан на няколкото човека, които срещна, и те й изказаха съболезнования. Влезе в малката сладкарница и изяде една паста, после се прибра. Вечеряха с баща й и си поговориха. Той веднага се съгласи да й даде парите за кола, щом разбра, че ще ходи по-често при него. Нямаше много, но може би щяха да й стигнат. Каза му, че ще му ги върне малко по малко всичките, да не се тревожи.
  Спа непробудно. И докато спеше, разни неща се повтаряха отново и отново, за стотен или милиарден път. Не беше съвсем пълнолуние, но на терасата в дома на Божура Шаро жално зави срещу Луната. Много кучета го бяха правили преди него, защото както животът, така и смъртта нямаха край.
  ... Ето как се случи. Шаро беше навън от вечерта и отвреме-навреме лаеше. Изведнъж чу някакъв шум в стаята, където лежеше Горан, и се стресна. В следващия миг видя покъртителна гледка – живата и пълзяща по небето Луна, която винаги го плашеше, издърпа, всмука нещо трепкащо и светло като нея, едно дълго въже. Въжето излезе от онази стая. Шаро се поколеба, после влезе и приближи до Горан, който лежеше на пода. Целия ден се беше опитвал да стане от леглото... Шаро го подуши, усети миризмата на кръв и облиза раната. Нямаше много кръв, само няколко капчици. Той се боеше от Горан, но и го харесваше, защото се държеше добре с него. Сега усети нещо много странно. Подуши го, после го подуши отново, и се изпълни с безпокойство. Беше съвсем ново за преданото му кучешко съзнание - Горан лежеше на пода, подушваше го, а в същото време си беше отишъл. Хем беше там, хем го нямаше. Шаро дори отиде в коридора и се повъртя край входната врата, после се върна. Легна за минута и безпокойството му нарасна. Подуши пак, облиза раната и излезе на терасата.
  Погледна Луната. Там отиде Горан. И тогава нервността и безпокойството му така нараснаха, че взе да вие. Не го беше правил преди. Виеше и с това сякаш й викаше да го върне. Ужасът му от невъзвратимостта беше пълен. Не харесваше лъчите на Луната, а сега направо подлудяваше от тях. Кожата му настръхна. Скоро обаче Луната се скри зад един облак, Шаро се поуспокои и млъкна. Влезе в стаята, легна до Горан и повече не помръдна оттам. Не стана дори когато Божура завъртя ключа в ключалката и после влезе в стаята. Той бдеше като верен приятел.
  Беше още много рано, защото тя се прибра с първия автобус. Отиде до Горан и го разгледа. Беше се ударил на метално ребро от радиатора на парното. Раната беше съвсем малка, отзад на главата, и косата му я скриваше.
  Божура погледна пода, кръвта не личеше. Провери пулса на Горан, поотмести го, взе парцал от кухнята и изтри радиатора. Седна на леглото и пак се загледа в пода. Леглото беше високо, а долу имаше съвсем тънък балатум върху мазилката. Реши, че както и да беше паднал, щеше да свърши така. А ако не беше? Въпросът не я свари неподготвена. Почувства се като актриса, застанала на сцената с добре научена роля. Тя погледна недокоснатата чаша с вода в другия край на стаята и кимна тържествуващо на невидимата публика. За няколко дни щеше съвсем да се обезводни, устните и пръстите на ръцете му бяха сухи и напукани. Пък и почти не ядеше... Сякаш чу аплодисментите, гръмки като отворено шампанско. Изведнъж я преряза мисълта – ами ако беше паднал така, че раната да е отпред? Тогава се почувства всесилна, всемогъща, както Горан след поредното си връщане от полицейския участък, и самообладанието й бързо се върна. Всичко се нареждаше добре.
  След малко се наведе и опита да го пренесе на леглото, но не успя. Въпреки, че беше много отслабнал, беше тежък за нея. Опита още няколко пъти. Както се мъчеше, внезапно вдигна глава. До вратата стоеше Силвия. Не я беше чула да влиза. Божура още беше с връхната дреха от пътуването, дори не се беше събула. Тя се стресна и започна да обяснява нещо, но Силвия приближи, клекна до нея и й направи знак, че ще й помогне да преместят Горан на леглото. Скоро успяха. Божура го върза с бинта. Шаро вяло се въртеше край тях.
  Докато чакаха лекаря, пиха силно кафе. След малко той дойде. Най-вече Силвия разговаря с него. Обясни, че Божура я е извикала в два през нощта, защото Горан бил много зле, тя се качила и само след минути умрял. Двете толкова се паникьосали, Божура така се разстроила, че не се сетили да се обадят на бърза помощ веднага. После, като се сетили, вече се разсъмвало и решили да изчакат утрото, за да му позвънят на него.
  Лекарят прегледа епикризата от болницата и попълни документите за смъртта без много въпроси. Би на Божура инжекция за успокоение, после пи кафе и си тръгна.
  Божура благодари на Силвия.
  - Каквото станало, станало! – каза й Силвия. – Там горе, като идем, ще ни съдят за всичко. Ако е грях, ще си платим. Но тук ти достатъчно плаща, стига ти вече!
  - Откъде знаеш кога е умрял? – попита я Божура. – И докторът каза, че е било тогава.
  - Всички знаят. Кучето ти ни го съобщи.
  - Шаро ли?
  - Шаро, да. Почна да вие през нощта, аз се събудих и погледнах часовника. Такъв жален вой не бях чувала никога. На някой поне му е било мъчно за тоя негодник. Но да не говорим повече, за мъртвите или добро, или нищо. Хич не чух кога е паднал, нищо не чух друго.
  Божура погледна Шаро и му се зачуди. После се зае с погребението и го забрави. Трябваше да урежда много неща, да прати телеграма на родителите на Горан, да приготви житото, да потърси по-евтина агенция... А Шаро още се чувстваше зле. Ако беше човек, сигурно през целия този ден, както и през следващите, щеше да има омърлушено изражение. Всъщност и като куче го имаше. През неизброимите пъти, когато Горан беше пребивал Божура, искаше да скочи и да го ухапе, за да я защити, ала го беше страх. Не можа обаче да го намрази - с него беше винаги добър, разхождаше го, говореше му, играеха си, даваше му тайно от храната си.
  Така Шаро научи важен урок – нещата рядко са бели или черни. Най-често има поне един различен нюанс, който, ако е черен, пречи на любовта, а ако е бял, пречи на омразата.
  Най-често, но не винаги. За Божура нямаше нюанси. Тя отиде само веднъж на гроба на Горан след погребението. Запали свещ, забоде я сред поникналата трева, прекръсти се и си тръгна, без повече да се обърне.
  Не остави цвете, но самата тя беше като разцъфтяла. Тази подмладена жена, загубила най-сетне празнотата в погледа си, или по-скоро заменила я с много по-приемлива празнота, почти нямаше общо с предишната Божура. Освен може би все още липсващите й зъби. Тя се качи в колата и погали Шаро. Той замаха с опашка. Беше събота, средата на юли. Божура щеше да го води в селото. Там можеше да тича по цял ден и да лае с другите кучета нощем на воля. А ако имаше Луна, щяха да лаят още повече. Но Луната не заплашваше с огромното си око него, Божура или дядо Георги, така че Шаро щеше да е спокоен. Животът беше хубав, а когато отиваше в селото и се заиграваше на двора или го пускаха да обикаля улиците и поляните наоколо, ставаше дори още по-хубав.
  Както някога Горан, така и Шаро живееше в сегашния миг, но дали заради кучешката му природа или заради нещо специално в него, той не би и помислил да наранява или унижава друго куче. Пък и Луната, тази вечна небесна спътница, му напомни, че пребиваването тук е твърде крехко и накрая си отиваш безславно от този свят. Затова имаш време само за едно истинско нещо – да си щастлив, докато може. Въпреки, че не задълбаваше в спомените, Шаро нямаше да го забрави.