Мария Павлова




  ЧИСТО СЪРЦЕ
  
  Имало някога едно момиченце. То било много умно и още от малко започнало да се замисля за нещата. Поставяло всичко под съмнение, най-вече общоприетите истини, дори приказните такива.
  Годините минавали, момичето растяло. Случвали му се разни истории, както става и с останалите хора. То си имало своите прекрасни моменти, но и много страдало. Болката се натрупвала в него, както водата в облака, и понякога се изливала в порой от сълзи, но после пак се трупала и продължавало все така.
  Момичето обаче не се примирило с това. Навсякъде около него имало страдание, страданието сякаш било най-земната тема, ала то не я приело безропотно. И постепенно разбрало (може би защото било много умно), че всяка болка носи някаква поука, като закодирано послание от звездите или от ангелите, или може би от бога. Също както под станиоловата обвивка се крие бонбон, макар и твърде горчив в случая, под страданието се криела мъдростта.
  И ето че порасналото вече момиче започнало да трупа послания. Така болката се осмислила. Посланията му изяснили много неща, довели го до негови собствени истини, разстлали му света като на длан.
  Момичето понесло света в дланта си, ненаситно взирайки се в него. Защото той се оказал необикновено богат, макар и събран в малката му длан. Всъщност, под станиоловата обвивка нямало никакъв бонбон, дори и горчив, а само още много обвивки.
  И отвиването на всяка следваща било невероятно вълнуващо. Но колкото и обвивки да развивало момичето, след първоначалното опиянение в душата му все се настанявало едно и също усещане. Връщало се едно и също чувство. Защо става така? - се запитало накрая то. Отчайващо е всичко така да се повтаря...
  Станало му тъжно от цялото това запъване на сценария - обвивка, предизвикателство, развиване, щастие, празнота, нова обвивка, ново предизвикателство, ново развиване...
  Една сутрин, щом се събудило и погледнало навън, то потреперало от гледката. Било пролет, всичко било много красиво. Точно под прозореца му имало разцъфнало дърво. Момичето едва сега го забелязало. Тази нощ ли е цъфнало?
  
Разтворило широко прозореца и тогава дошло и уханието, ей така, просто влязло със свежия въздух и се настанило навсякъде. Момичето задишало, то само вдишвало уханието. Накрая, малко по малко, се върнало в стаята си. Като от пътуване в друг живот.
  Кажи ми, дръвче, казало то, как го правиш? Как просто си ухаеш така? Кажи ми защо и аз не мога като тебе? Какво не ми достига? С какво съм различна?
  Може би
, отговорило си само момичето, не мога да съм като тебе, защото съм мислещо същество. Ти съществуваш, но не мислиш...Но как може немислещото да изглежда по-съвършено от мене? И сигурно изглеждаш такова само в моите очи. И сигурно...
  
Както винаги момичето се оплело в собствените си мисли. Ала някъде там, в една от нишките на тази безкрайна паяжина, дочуло гласа на дървото:
  - Гледай!
  И то започнало да гледа. Усетило, че трябва да го направи. Гледало дълго, почти не мигало, но не видяло нищо повече от съвършенството, което го поразило тази сутрин.
  - Гледай ме, виж после и себе си, и ще разбереш!
  Момичето дори се огледало в огледалото, да не би да е забравило нещо от вида си. Вече било красива жена. А тази сутрин и една лека усмивка не напускала устните му.
  - Гледай ме, така гледай себе си!
  Опитало се да погледне, както му казало дръвчето. Най-накрая успяло. И веднага нещо го поразило. Да, било си усмихнато, но това нещо го имало в ъгъла на устните му, в клепачите му, в цялото изражение, а най-вече в очите - нещо като...
  - Като сънищата ми! - почти изкрещяло момичето. - Винаги са такива!
  ...Объркани сънища. В сънищата му все имало обърканост. Само че докато ги сънувало, те му изглеждали нормални. И сега момичето пределно ясно разбрало, че и животът му е същият. Че, без да го съзнава, отдавна е такъв, и тази обърканост се е стаила в ъгъла на устните, в очите му...Почувствало се ужасно безпомощно. Аз не мога нищо да променя, то ми се изплъзва, като сън.
  - Не е трудно - зашумоляло дръвчето. - Просто затвори очи и пак ги отвори.
  Момичето затворило очи. Постояло така няколко мига, после бавно ги отворило. Погледнало наоколо, всичко си било същото. Погледнало се отново. Била почти същата, но...боже, там, в ъгъла на устните й, в клепачите й и най-вече в очите, напрежението било изчезнало!
  И тогава момичето най-накрая разбрало. То пратило голяма въздушна целувка на разцъфналото дърво и тръгнало да се разхожда. Било същото утро, същите хора, улици, къщи, магазини, но лекотата отляво я имало за първи път. Всъщност, за първи път от много, много време. И там, отляво, се излъчвала топлина, тиха и ненатрапчива, не искаща нищо в замяна. Момичето не знаело откъде точно от сърцето й идва тя, но я обикнало. И най-силното слънце, и най-силната печка, дори и чутите през живота му "Обичам те!" не го били стопляли така. Тихо, ненатрапчиво, също като уханието на дървото.
  ...В света на момичето имало много страдание. Всички хора страдали. Имало и много поуки. Страданието е като пашкула, казало си то, а поуките са като пробиването му. Страданието е да си в пашкула и да искаш да излезеш, поуките са пътищата за навън.
  
Но чак сега момичето проумяло, че го има и това "навън" - отвъд болките и поуките, отвъд мъчително достиганите истини. Че именно оттам идва уханието на дървото. Че за да заприлича на това разцъфнало дърво, тя трябва единствено да освободи сърцето си.
  А сърцето се освобождава чрез мигване с очите. Години й били нужни да проумее колко е лесно това! Да разбере, че само в тишината на притворените клепачи се крие възможността да излетиш навън. Не в страданията и поуките, а в тишината. Те дори не са задължителни, както не били задължителни за дървото.
  Тя най-накрая тръгнала в пролетта на живота си.
  
  1 април, 2007г.