Мария Павлова





КЪМ БЯЛАТА АЗАЛИЯ

Любовта съществува :), истинската... Прилича на бял лебед, на бяла лястовица, на бял сън.
Благодаря на Бога, че съм я усещала и я усещам, проявявана към мене. Не знам заслужавам ли го, защото в училището, наречено "Любов", едва напоследък преминах в горния курс :)

" " "

И ако Вселената е сива скала, любовта е малко планинско цвете; тя е някъде там, сякаш не на място, но въобще не й пука - нали две сърца бият в нея, не едно.
...А аз късам листа и броя: "Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме..." И изведнъж разбирам, обича ме!
Да обичаш, значи да се откажеш дори от мечтите си. Да ги заключиш, защото трябва да се грижиш за една малка принцеса или малък принц, а майка им все е с уморени очи и без грижите ти блясъкът там навярно ще увехне завинаги...
Значи да усещаш и виждаш другия, да правиш най-доброто за него...
Любовта означава дори да изчезнеш, ако трябва - да отдалечиш едно красиво цвете :) от себе си, за да е в безопасност, ако по някакъв начин го застрашаваш. Правили ли сте го за някого? Някой правил ли го е за вас? Чувствали ли сте се цвете, съхранено от любов? Чували ли сте това непроизнесено "Обичам те!", от което и кората на дърветата настръхва?
Толкова е трогателна любовта в тия измерения, че ако Бог я е създал, заради нея ще го приема :)

" " "

Когато е любов, и ангелите притаяват дъх.
Искам да ми покажеш твоя свят, любими. Да ме поведеш за ръка през всичко, което си.
В никое огледало не съм се виждала както в очите ти - там съм много красива, чак е плашещо как достигаш същността ми. Умееш да ме разсъбличаш като никой друг - докато заприличам на планинско цвете :) После можеш да ме откъснеш и - край! Ала не ме откъсваш...
Посочваш небето и ми казваш :" Натам трябва да летиш, хайде, можеш! Но трябва сама! Крилата ти са силни, лети! "
...Довеждаш ме на брега и казваш :"Хайде, плувай! Отивай при делфините, чакат те." Става топло от думите ти и аз плувам...
...Даваш ми чаша вода и прошепваш :" Пий, жадна си!" И аз пия, защото съм жадна. Толкова е просто!
...Не знаех, че това е любовта, не знаех, че е тиха. Мислех, че е водопад от фойерверки, докато заглъхнат и се свършат. А тя е дърво с зелени листа и тъга по края им, есенна е истинската любов. И аз тичам до припадък, защото, ако спра, ще полетя, а още ме е страх, любими, още ме е страх!
То си е като прохождане
...

" " "

Но истината е, че живеем в материален свят и духовността е на изчезване, а това, което написах за любовта, звучи отнесено.
...Не е съвсем така, отговарям си. Защото вярвам в баланса - когато една тенденция наближава към своята крайност на проявление, срещуположната започва да набира сила, за да пробие най-сетне пръстта, където дълго е покълвала. И да зарасте, да избуи като ония бобени зърна...
Така че - не вярвам в любов, която изпепелява и наранява. Не вярвам в любовта, минаваща през трупове, за да оцелее; не възприемам егоистичната любов. Предимно материалната :) Вярвам в общуването на сърцата и душите - но трябва да го можеш и да има с кого. Нужна е вяра, която да си носиш като жива калинка, и отвреме навреме да я питаш :"Калинке, калинке, накъде да поема?"
Защото няма нищо по-лесно от това да се изгубваш отново и отново по тоя път...

" " "

Не че другото не е важно - целувката и плъзналите като мравки усещания от обратната страна на целувката;...бутилката вино, ти...аз и докосванията ни, докато изгревът ни раздели; гласът и ръката ти, пропълзяващи по мене едновременно; силната до болка прегръдка, за да те усетя; мигът, в който съм твоя напълно...
Но ако онова, "отнесеното", го няма, това се разпада. Или, ако това го има, онова постепенно се разпада?

:)Калинке, калинке, накъде да поема, бързо ми кажи!
"Към бялата азалия...", отвръща тя.