Мария Павлова




Пловдив

Там в сърцето ти, отвъд промените,
бялата ти същност силно свети
и покълва в нея коренът на времето,
разцъфтяват в хълмовете седемте небета.

Липсва, липсва тази красота,
като мида бисера дълбоко скрила,
град вековен, имаш ли крила,
разтвори ги – перлата е още жива!

Още стъпват в слънцето разпалено
най-хубавите на света момичета,
а дъх поели с устните им алени,
момчетата потъват във очите им.

И разцелуват сякаш за последно
фонтаните пак пловдивската вечер,
те млъкнали са, но не са изчезнали,
извира от сърцето им живяла вечност.

Езическа покръстена реалност
размахва лудо четка в пролетите къси,
едно дете обаче художника засрамва,
в пръстта то пише „мама” само с пръсти.

Така животът странен тук си продължава,
в реката днеска идва чистата вода,
детето се затичва, за нея ожадняло,
към пухкавия облак,
към хълма там нагоре.
То в калдъръма следва перлена следа.

... Когато господ слязъл някога в полето,
в тепетата разпръснал всичките небета,
и хиляди владетели тук търсили мечтите си,
но не в богатствата, а другаде е смисълът.

Диша, диша тази красота,
вечно чистата ти, древна сила,
град вековен, имаш ти крила,
разтвори ги, перлата е още жива!


8 – 9 април, 2009