Мария Павлова




* * *

Как искам някак да не остарявам
и тези бръчици издайни да ги нямаше!
Да можех да застина в красотата,
подобно на картина на велик художник,
докоснал най-красивите очи
и най-омайната извивка на гърдите,
и най-пленителния смях на свежи устни,
не бих познала що е страх и болка
от бавното разплитане на времето,
от първите снежинки сред косите ми,
от първите съмнения, че съм обичана,
че съм единствено сияйна сред звездите.
Е да, това е само опаковка,
но колко стихове за нея са изписани -
за кожата, по-нежна от душата,
за погледа, по-чист от дъжд прелитнал,
за стъпките, издаващи сърце на птица,
готова да се впусне в любовта вълшебна.
Не си помислил, Господи, не си!
Или не си достатъчно обичал,
когато си ме правел тъй нетрайна,
като дъга, като измислица...,
като търкулната череша от дървото.